12-те вятъра

28.

Дейвид шофираше от пет часа, не беше спал почти едно денонощие.

Чувстваше се чорлав и лепкав и умираше от глад. Въпреки това стигна до Фенюъл Хол в Бостън в 10:00 — точно според инструкциите.

Преди седмица заедно с други доставки на оборудване получи в казиното предплатен телефон, какъвто не беше поръчвал. Обади се на номера, написан на прикрепената към него бележка, и му отговори Джес Макклейри. Тя му каза да й позвъни веднага щом изолира четвъртия клъстер, после му обясни как да й предаде информацията. Искаше нейните специалисти да започнат работа с данните едновременно с Айрънуд.

Бяха се чули предишния ден, само минути преди изненадващата поява на Мерит в баровския му апартамент. Тя го инструктира откъде да вземе кола под наем и къде да се срещне с нея. Оттогава не бяха разговаряли, затова Джес не знаеше какво й носи: не общ район, а точното място на друг храм.

Той беше преизпълнил обещанието си. Сега идваше нейният ред.

Дейвид спря кадилака на паркинга до историческата сграда, взе раницата си и слезе. Утринният въздух му се стори удивително свеж след жегата в Атлантик Сити. Небето тук беше поразително синьо. По дърветата наоколо пъстрееха първите златисти и червени листа.

Нямаше представа защо Джес иска да се срещнат тук. Фенюъл Хол беше стара четириетажна постройка от червени тухли с редове сводести касетирани прозорци и увенчана с бяла дървена камбанария. Странно — фасадата бе украсена с тухлен вариант на гръцка колонада.

Чак сега разбра защо бе поискала да се чакат от източната страна: там имаше пазарен площад, гъмжащ от народ. Мястото беше многолюдно и следователно безопасно.

С ръце в джобовете и преметната през рамо раница, Дейвид тръгна по пешеходната улица към Фенюъл Хол, покрай сергии, отрупани със сувенири за туристите — от кожени калъфи за джиесеми и лечебни кристали до поставени в рамка малки фотографии на местни забележителности.

Усилващата се и заглъхваща глъчка на безгрижни гласове приятно контрастираше на монотонния звуков фон по време на дългото пътуване от Атлантик Сити. Докато в ребрата му не се притисна пистолетно дуло и един спокоен глас каза:

— Ако се опиташ да избягаш, ще умреш.

Наричаха Фенюъл Хол „Люлка на свободата“. Оригиналната сграда на това място била построена през 1742 година. Там държали речи Самюъл Адамс и други бунтари от онова време, призоваващи за независимост на американските колонии. Всичко това нямаше нищо общо с Макклеъри.

Фенюъл Хол изгорял през 1761-ва и бил възстановен през 1762-ра. Четиринайсет години по-късно, през 1776-а, американските колонии извоювали своята независимост. И все пак чак когато през 1806-а станало ясно, че победителят в тази война ще оцелее и че ходът на историята може да се промени, Макклеъри оставили своя отпечатък върху сградата чрез усилията на Чарлз Булфинч от Рода Макрори.

Булфинч не бил пазител, но се нареждал сред сто четирийсет и четиримата, допуснати до знанието на дванайсетте рода. Освен това бил един от първите професионални архитекти сред родените в Америка граждани на новата държава. Отразявайки древната история на Макклеъри, известна само на него и на шепа други от Семейството, през 1806 година той включил в своя план за реконструкция на Фенюъл Хол декоративна фасада от червени тухли, напомняща гръцки колони — на първия и втория етаж дорийски, на третия йонийски.

Осем години по-късно невидимата ръка на Семейството се преместила от Бостън в сърцето на новосъздадената държава, когато президентът Джеймс Монро назначил Булфинч за архитект на Капитолия и му възложил да оглави възстановяването на сградите, изгорени от британските войски. Облагодетелстван от полученото в Семейството образование, архитектът допринесъл за въвеждане на федералния архитектурен стил, вдъхновен от неогръцкото течение, намерил израз в специфичния, напомнящ гръцки храм план на държавните сгради в столицата, както и на бостънската катедрала „Сейнт Пол“.

Джес не беше избрала Фенюъл Хол заради пазарния площад, а защото познаваше мястото добре. С внушителния си купол и опасващата го балюстрада за купувачите, главният вход на източната фасада беше прекалено открит за нейните цели, но в срещуположния край на сградата имаше голяма зала с подиум, фланкиран с бели колони. Зад този подиум бе разположено малко преддверие, което рядко се използваше. Идеално за частни срещи.

От едната страна в тясното преддверие имаше редица красиви, изпъкнали прозорци, които гледаха към Куинси Маркет. Под тях бяха наредени столове с прави облегалки. До едната стена бяха натрупани прашни бели кашони с документи, запечатани с лепенки. До тях — закачалка на колела. Като цяло, помещението имаше вид на неизползван склад.

Дейвид пристигна, воден от новия й бодигард Нилс Берен, едър мъжага с дълга руса коса. Нилс носеше нещо сребристо с големината и формата на книжле.

— Дейвид — каза Джес. — Аз…

Нилс не й даде да продължи. Той махна във въздуха с металическата кутия и обяви:

— Може да се наложи да се преместим. В телефона му имаше проследяващо устройство, още две — в раницата му. Едното в айпод, другото в диктофон.

— Знаеше ли за това? — попита тя Дейвид.

Той поклати глава. По лицето му паднаха кичури черна коса. Очите му бяха потънали в сенки, сякаш не беше спал. Въпреки прохладния есенен ден носеше само тънка черна тениска и дънки.

Джес погледна Нилс.

— Къде са сега предавателите?

— Саймън ги взе в метрото. Сложи си якето и шапката на Уиър.

Тя се обърна към Дейвид с нов въпрос.

— Айрънуд ли те следи?

— Възможно е, но може и да са от военновъздушните сили… от Бюрото за специални разследвания. Занимават се със случаи на шпионаж.

Джес не разбра нищо, но не го показа. Нямаше намерение да се издава пред бодигарда.

— Пусни го, Нилс. — Тя даде знак на Дейвид да седне на един от столовете и се настани до него, след като отпрати здравеняка в отсрещния край на стаята.

После сниши глас.

— Най-добре ми разкажи всичко.

Дейвид го направи и това породи още въпроси.

— Така ли открива храмовете Айрънуд? Анализира твоите генетични данни с програма, която е взел от военновъздушните сили?

— Доколкото видях, успял е да хакне техните шпионски сателити. За това е необходима адски мощна компютърна система. Агентът от военновъздушните сили…

— Джак Лайл ли?

— Да. Лайл. Айрънуд му е нужен повече, отколкото съм му нужен аз. Затова постави предавател на хард диска, който твоят човек взе. Лайл искаше да види къде ще го занесе Айрънуд, но аз смених операционната честота на предавателя, за да го проследя.

— Къде го занесе Айрънуд?

— В строго охранявана зала в неговото казино.

— И военновъздушните сили още не знаят, така ли?

— Ще научат.

— Кога?

— Когато им кажа.

— Защо ще им казваш?

Дейвид се поколеба, сякаш се канеше да отговори едно, а реши друго.

— За да не ме хвърлят в затвора за петдесет години.

— Не можеш — заяви Джес. Той не знаеше, не можеше да знае, какво е заложено.

Нещо проблесна в тъмните му очи, но следващите му думи я накараха да забрави всичко друго.

— На оня хард диск има един файл. Той е от последния ми клъстер — показва местонахождението на още един от твоите храмове.

„Четвърти! Трябва да съобщя на Вилем…“ Джес с усилие скри въодушевлението си.

— Тоя път ти можеш да отидеш там първа — продължи Дейвид. — Преди да тръгна, стартирах програма за изтриване в системата на Айрънуд. Той няма да може да повтори търсенето поне още два дни. Та ако ми кажеш откъде знаеш, че има дванайсет клъстера, ще сме приключили. И ще мога да се срещна с агент Лайл.

Джес поклати глава, смаяна от наивността му.

— Откъде знаеш, че Лайл няма да направи обиск в казиното на Айрънуд, да конфискува компютъра и да открие за какво го е използвал? Така военновъздушните сили ще научат за нашите храмове.

— Какво значение има? Да не смяташ, че властите се интересуват от… — Дейвид млъкна. — Да няма нещо общо с извънземни?

— Тези приказки ги разправя Айрънуд, не ние.

— Кои сте вие? За кого работиш?

Джес се движеше точно по границата на онова, което имаше право да разкрива пред външни хора. Нилс беше там, за да я пази, но представляваше и Семейството.

— Работя в… нестопанска организация, която се занимава с научни изследвания. Айрънуд ограбва важни обекти, които според нас трябва да бъдат запазени. Ако военновъздушните сили го разгласят…

— Какво лошо има в това?

— Има.

— Някакви си древни руини? Толкова ли са важни?

— Ако искаш да знаеш защо смятам, че има дванайсет генетични клъстера… — Джес бързо успя да отвлече вниманието му, — няма да съобщиш на военновъздушните сили за компютърната система на Айрънуд.

— Тогава ще ме хвърлят в затвора и… — Дейвид се поколеба и се озърна към Нилс, който също погледна към него. — Страхотен мотив.

— Може би има друг начин — отново рискува тя. — Какво ще кажеш, ако направя така, че военновъздушните сили да спипат Айрънуд, но да свалят обвиненията срещу теб?

— Цял съм слух.

— Ако не успеем да те измъкнем, можем да те уредим на почти всякаква научна работа, за каквато си квалифициран. Във всяка страна, която ти хареса. Под собственото ти име или под ново, ако се стигне дотам.

— Къде каза, че работиш?

— В коя организация ли? — невинно попита Джес. — Нямаме точно…

— Не, имам предвид за коя държава?

— За никоя. Това е… семейна фирма.

— Семейна значи. Интересът към географските клъстери, които откривам… Има ли някаква конкретна връзка между ония храмове и твоето „семейство“?

Джес инстинктивно погледна Нилс, който стоеше достатъчно надалеч, за да не чува този забранен разговор. После отново се обърна към Дейвид.

— Да, така смятаме.

— Разкажи ми за числото дванайсет.

Телефонът й завибрира. Тя прочете съобщението на дисплея и се отдалечи от Дейвид, заставайки с гръб към него и бодигарда.

— Къде си, Вилем?

— Храмът на атола Хави е изчезнал.

Никога не го беше чувала уплашен.

— Изчезнал ли? Как така?

— Взривен е.

— Айрънуд ли? — Обзе я ужасяващ, непреодолим гняв.

— Не. Групата… Не знам как се е стигнало до това — пратили са ги Сю-Лин и Андрю.

Джес смаяно повиши глас.

— Какво?!

— Те не искат никой да открие храмовете. Дори ние.

Не й се щеше да повярва. Не можеше да повярва.

— Но защо…

— Те… знаят, че съм… в страната, Джеси… те… те знаят… разговаряхме…

Тя стисна силно телефона. Думите на Вилем се разнасяха на задъхани пресекулки. Той тичаше.

— Прекратете разговора. — Беше Нилс.

Джес се обърна към него и се озова пред глок с къс заглушител.

— Прекратете разговора.

— Вилем, аз… — Чу остър звук, стон, после тишина. Тя погледна дисплея: провален разговор.

Сега вече наистина беше сама. Обърна се към Нилс и заяви:

— Аз съм пазителка на Рода Макклейри. Свали оръжието.

— Имам заповед да ви върна в Цюрих. — Бодигардът вдигна глока и го насочи между очите й. — За предпочитане жива. Пазителко.

— Ако не свалиш веднага пистолета, те ще нахлуят тук и ще те очистят — обади се Дейвид.

Нилс не помръдна.

— Кой?

— Военновъздушните сили. В маратонката ми има още един предавател. Излъчва аудиосигнал.

Здравенякът насочи оръжието си към него и щракна с пръсти.

— Дай ми маратонката си.

— Дадено. — Дейвид събу обувката си и му я подхвърли.

И в момента, в който бодигардът протегна ръка да я хване…

… Ножът на Джес се заби в шията му. Нилс изрева, рязко се завъртя и стреля. Разнесе се приглушен пукот и звън на разбито стъкло, от прозореца се посипаха осколки.

Джес вече се претъркаляше на пода. Надалеч от втория му изстрел.

Нилс заопипва врата си, пръстите му търсеха хвърленото от нея сребърно острие. Не се беше забило в сънната му артерия, но от зейналата рана шуртеше кръв. Главата му спазматично отскачаше настрани, като че ли бяха засегнати сухожилия.

Той изтръгна ножа с триумфален вик, но беше блъснат от Дейвид. Строполиха се на дъсчения под и Нилс се опита да насочи пистолета си към своя противник.

Подметката на Джес се заби в слепоочието на бодигарда с цялата сила и точност, на които я беше научил Емил, и последва мигновен резултат.

Глокът отхвърча от ръката на Нилс, ръцете му отчаяно се стрелнаха напред, главата му отскочи назад и се блъсна в пода. Шията му гротескно се напрегна, а изпод скулата му бликна кръв. По устните му потече пяна. Той се задави, загъргори с изплезен език, после замлъкна и се отпусна неподвижно.

Джес вдигна ножа си от земята, избърса го в якето на Нилс и го скри в туарегския си кръст.

— Вярно ли е? — тихо попита тя, докато взимаше глока. — За предавателя?

Дейвид прибра маратонката си и хард диска и все още задъхан, се изправи до Нилс.

— Не. Просто исках да го накарам да свали пистолета. — Погледът му се насочи към кръста на шията й. — Пазителка на Рода Макклейри?

— Според правилата на моето семейство, понеже чу това, би трябвало да убия и теб.

Тя не добави, че не е искала да убива бодигарда си. Вече всичко, в което вярваше, и всички, на които имаше доверие, бяха заплашени.

Сега не можеше да й помогне дори Вилем. „Какво са направили Сю-Лин и Андрю? Ами ако Флориан…“ Стоеше като хипнотизирана, докато през ума й минаваха ужасяващи мисли за лъжи и предателство.

— Още ли искаш да откриеш ония храмове? — Дейвид й подаде хард диска. Гласът му звучеше спокойно, безстрашно.

Тя дълбоко си пое дъх, готвейки се за мисията на живота си. Заради Флориан и Вилем. Заради Семейството.

— Да вървим.

— Къде?

Джес взе хард диска.

— Сега ще разберем.