12-те вятъра

2.

Натаниъл Мерит беше убиец и се оказа, че под водата упражнява занаята си със същата лекота. Повтарящата очертанията на лицето му силиконова маска фокусираше погледа му право напред, без нищо да отвлича вниманието му. Ритмичното съскане на всяко негово издишване от регулатора в устата му напомняше за ежедневната му медитация. Всяко бавно оттласкване с плавниците го караше да мисли за катата, която изпълняваше сутрин — ритуален балет за ръкопашен бой. Ръцете му свободно се поклащаха до тялото. Ножът му беше прибран в канията — ала не за дълго.

На петия ден от тази експедиция неговият двучленен екип откри каквото търсеше точно където бяха пратени да го търсят — на този гол южен атол. Сега трябваше да осъществи изваждането — ако имаше какво да извадят.

Водата беше топла, кристално бистра и видимостта наближаваше шейсет метра. Мерит ясно виждаше Краузе и Рено. Осветени от слънцето и вдигайки сребърни стълбове от въздушни мехурчета, двамата бяха заели позиции до отвора в стръмната коралова стена на двайсет метра под него. Носеха флуоресцентно жълти бутилки. Дори водолазните им ножове бяха на яркожълти ивици за по-добра видимост.

Неговите две бутилки не бяха боядисани — гола алуминиева сплав. Компенсаторната му жилетка, баластният му колан, екипировката му, костюмът с титаниеви влакна — всичко беше черно. За някои от задачите му видимостта не беше желателна.

За пръв път влезе в контакт с екипа си при назъбения отвор, където провери водолазните компютри на китките им. Тази сутрин Краузе и Рено се бяха гмуркали два пъти, първо, за да заредят експлозивите и после, за да проверят резултата. Оставаха им поне още четирийсет минути на тази дълбочина, дори повече, ако им спуснеше пълни бутилки, за да не бързат с изплуването и да избягнат декомпресията. Мерит им даде знак с палци нагоре, показваше им да не се тревожат за завръщането си на повърхността — той щеше да се погрижи за тях.

След това се зае да огледа ръбовете на отвора. Взривените късове сивкав мъртъв корал се бяха изтърколили по полегатия бряг на атола и лежаха двайсетина метра по-надълбоко, сред почти незабележимите купчини каменни блокове. Някога те бяха изграждали останалата част от постройката, издигната, когато този атол още с бил остров. Що се отнасяше до това кой и кога я е издигнал, Мерит нямаше мнение. Колкото по-малко въпроси си задаваше, толкова по-проста щеше да е работата му.

След като се увери, че отворът няма да се срути през следващия час, той откопча прожектора с пистолетна ръкохватка от жилетката си и го насочи към очакващия го мрак. Водата се беше успокоила след експлозиите, възвръщайки бистротата си.

Той се вмъкна вътре пръв, като едва местеше плавниците си, за да не раздвижи дебелия пласт тиня, покриващ дъното на прохода. След десет метра грубата покривка от корал и ракообразни изчезна, разкривайки голите стени и сводестия таван на тунела.

Мерит се озърна през рамо. Краузе и Рено тромаво плуваха след него. Подире им се вихреха талази от тиня, които скриваха обратния път към откритото море и слънчевата светлина. Намалената видимост щеше да улесни изпълнението на плана му.

Продължи и видя входа на залата на петдесет метра напред, точно където го поставяше координатната мрежа.

Според неговия работодател тази част от обекта първоначално била защитена дълбоко под центъра на постройката и проходът, в който плуваше в момента, бил затворен с дебела дървена врата, обкована с желязо. Когато океанът погълнал острова — или поради постепенното повишаване на морското равнище, или при катастрофалното изригване на вулкан, довело до образуването на атола, — морските дървоядни организми изяли вратата за няколко десетилетия. След още стотина-двеста години кислородът във водата превърнал железния обков в ръжда.

Мерит даде знак на двамата водолази да изчакат на входа и заплува в „съкровищницата“, както я наричаше неговият работодател. Виждаше такава съкровищница вече в трета експедиция — за пръв път преди три години, в сухото корито на Гагар-Хакра в Индия, а после и високо в перуанските Анди, само преди три месеца.

Също като другите, тази зала беше кръгла, с диаметър малко под осем метра и височина на стената над два. Куполът й представляваше идеална полусфера.

По стените и тавана на съкровищницата в Андите все още имаше останки от мазилка, по която се различаваха знаци. Работодателят му се разочарова, че не се е запазила достатъчно, за да могат да направят възстановка на изображенията. Тук, под водата, нито следа от покритието на стената не бе оцеляло от разяждащата дейност на морето.

Оцеляло беше обаче нещо друго познато — каменен диск, поставен върху каменен пиедестал в средата на залата. Подобно на онези в Индия и Перу, структурата приличаше на кръгла маса с диаметър около два и половина метра и височина един, въпреки че поради натрупания на пода седимент пиедесталът изглеждаше по-нисък.

Мерит се интересуваше само от каменния диск.

Наблюдаван от останалите при входа Краузе и Рено, той извади ножа си и предпазливо се зае да проверява повърхностния седиментен пласт върху диска, сякаш търсеше сухопътни мини. След няколко седмици неговият работодател щеше да прати истинска археологическа експедиция, която с помощта на вакуумни маркучи грижливо щеше да разкрие целия обект и другите помещения в него. Той обаче ясно беше дал да се разбере, че единствено Мерит има право да вади артефактите от съкровищницата.

На петия опит ножът опря в предмет. Мерит махна на двамата да му помогнат с прожекторите си, разгреба тинята и разчисти очертанията на предмета. След като го разпозна с опипване, той го остави и продължи да проучва повърхността на каменната маса. Ако беше същата като другите, радиално от центъра й трябваше да има дванайсет легла с различна форма, предназначени за различни предмети. Съкровищниците в предишните две експедиции бяха ограбени в миналото. Само в перуанската бяха намерили един от дванайсетте артефакта. Работодателят му се надяваше при тази отдавна изчезнала зала да е различно.

Върхът на ножа многократно потъваше в седимента и всеки път стигаше само до камък. Когато се увери, че няма други артефакти, Мерит демонстративно заопипва компенсаторната си жилетка, сякаш търсеше нещо. После даде знак на Краузе и имитира снимане — показваше му да донесе фотоапарата от мрежата с екипировка, закачена на кораловия склон навън.

Краузе сигнализира, че е разбрал, и заплува по обратния път.

Мерит махна на Рено да влезе в залата и посочи най-високата точка на купола, където подобно на живак искреше светлина — събралият се въздух от неговия регулатор.

Насочвайки вниманието си нагоре, където играеха сребристи отблясъци от прожектора му, Рено не усети приближаващата зад гърба му опасност, докато нещо не дръпна въздушния му маркуч. Мерит го беше прерязал.

Мерит наблюдаваше как Рено губи няколко от последните секунди от живота си, като размахва ръце към мятащия се зад него маркуч. Когато се сети за резервната въздушна бутилка на жилетката си, вече беше късно. Мерит го хвана за предмишниците и го задържа. Водолазът риташе и се извиваше и двамата се понесоха по лъкатушна траектория из залата. Металните бутилки на Мерит изтракаха в каменната стена.

Изведнъж тялото на Рено увисна в ръцете му, но Мерит не го пусна. Убиец и жертва пет дни бяха работили на този обект, бяха си разказвали всевъзможни случки. Рено гордо му беше показал назъбения полумесец от белези на бедрото си, който му останал от зъбите на акула — акула, която той отблъснал с нож и юмруци. Такива мъже не умираха лесно. Мерит продължи да го стиска. Не бързаше за никъде.

След десет секунди Рено внезапно започна да се мята в напразен опит да се освободи.

Не успя. И този път тялото му се отпусна наистина, беше загубил съзнание.

Мерит завъртя кранчето на регулатора му, за да спре притока на въздух. После разкопча баластния му колан и Рено се понесе с лице нагоре към сребристите въздушни мехурчета, за да се издигне при сетния си дъх.

Убиецът вдигна прожектора му и го изключи, след което зае позиция над входа. Угаси собствения си фенер и зачака в топлия мрак на неподвижната вода завръщането на втория водолаз.

Но Краузе се бавеше.

Мерит се изкушаваше да се спусне и надникне в прохода. Очите му бяха свикнали с тъмнината и със сигурност щеше да види силуета на Краузе, очертан на бледосиния фон на отвора, но ако напуснеше позицията си, рискуваше да изгуби предимството на изненадата. Дишаше бавно и нито веднъж не помисли за увисналия само на няколко метра над него труп.

После водата се раздвижи — някой плуваше в мрака.

Мерит моментално престана да диша и се заслуша за съскането на друг регулатор. Защо Краузе се връщаше с изключен прожектор? Дали подозираше какво му готви?

След като не чу нищо, той внимателно си пое дъх и неволно се вторачи в мрака над себе си. Ами ако Рено го беше надхитрил, задържайки дъх още няколко секунди — колкото Мерит да го пусне и да се извърне? Може би беше задействал резервната си бутилка?

Водата около него отново се раздвижи. В залата наистина имаше още някой. Той се пресегна за ножа си.

Нечия ръка го изпревари и отскубна канията от крака му. После две ръце се вкопчиха в предмишниците му и го повлякоха надолу.

Мерит пое дълбоко дъх и се приготви за прерязването на собствения му въздушен маркуч.

Вместо това го ослепи дезориентираща светлина.

В мига преди очите му да помръкнат, той видя двама водолази с лъскави ребридери, от които не излизаше въздух, и обсидианово черни визьори, които блестяха на обхващащите целите им лица маски.

Бяха използвали прибори за инфрачервено виждане, за да го уловят.

Следващият им ход беше неизбежен. И той щеше да постъпи така на тяхно място.

Да убие врага.