12-те вятъра

Корнуол, 7312 г. пр.н.е. Корнуол, 7322 г. пр.н.е.

Когато зърнаха с далекогледите си цветното платно на мостовия кораб на Торирам, стражите вдигнаха на кулите стари, избелели сигнални знамена. И все пак пурпурните флагове, плющящи на фона на сгъстяващите се буреносни облаци, развълнуваха учените от колонията.

Бяха изминали двайсет години, откакто тези флагове се бяха развявали за последен път. Двайсет дълги години, откакто жителите на Каситеритес не бяха посещавани от кораб от родината.

Хамилкир, майстор на звездните пътища след майчината си смърт, чакаше с чираците си на най-големия дървен кей. С помощта на въжета и прътове неколцина от народа на дъба преместиха вече пристаналата там търговска гемия, за да направят място за неочаквания гост. Беше часът на прилива, вълните се усилваха и морските пръски бяха примесени с първите дъждовни капки от смрачаващите се небеса. Ала това не смущаваше Хамилкир и другите като него, които народът на дъба наричаше хора-сенки. Паметта на най-старите сред тях обхващаше две десетилетия, че и повече — те бяха виждали много по-страшни бури, а най-младите бяха слушали разказите за родината. Ураганите в този район, който един ден щеше да бъде наречен Корнуол, не можеха да обезпокоят хората-сенки, особено сега.

Въпреки че нетърпението да чуе новините от родината му даваше сили срещу бурята, Хамилкир съзнаваше, че гостите не са онова, на което се е надявал.

Грамадният дървен съд, чийто яркожълт триъгълен грот носеше кобалтовосиния кръст на Пътешествениците, хвърли котва на два стадия от брега, сякаш лоцманът му не можеше да разчете носещите се по повърхността шамандури, ограждащи безопасния коридор към пристана. Вместо това спуснаха лодка и въпреки разстоянието, дъжда и пръските Хамилкир видя, че седем от осемте гребци са акуили, дребни и светлокожи като народа на дъба. Само един беше кай — истински човек.

Като екипаж обаче гребците бяха уверени и силни, а кормчията, също кай, при това жена, умело изведе лодката на пристана. Народът на дъба хвърчи въжета да я закрепят до трапа и вярна на традицията, кормчията слезе първа, носейки пътеводитечското си ковчеже.

Макар да го зърна съвсем за кратко, Хамилкир се възхити на изработката на заобления сандък от полирано дърво, дълъг колкото ръка на възрастен и два пъти по-широк. По изяществото на сребърните апликации се виждаше, че е от родината — беше украсен със звездните пътища по древния начин, без гравиран текст, който да помага при запаметяването, както предпочитаха неговите чираци. Ковчеже на майстор на звездните пътища, може би учил в самата Зала на Пътешествениците.

Хамилкир и чираците му мълчаливо стояха отстрани, докато кормчията пренесе товара си по кея до твърда земя и го постави в складовата пирамида. Едва когато се увери, че ковчежето й няма да се изгуби в морето, когато далекогледът, времемерите и хоризонтните дъски бяха на сигурно място, тя — както и всеки друг пътеводител — можеше да се погрижи за други неща.

Хамилкир прати един от чираците си с лодката да преведе закотвения кораб през плитчините до пристана. Чиракът зае мястото на пътеводителката като кормчия, а един от народа на дъба замени кая на греблото.

Гостите бяха обзети от опасения при вида на единствения кай в лодка с осем акуили.

— Покорили ли сте ги? — попита майсторката, която се казваше Рутем. Висока колкото Хамилкир, тя стърчеше цяла глава над най-високия от народа на дъба. Кожата й беше черна като пространствата между звездите и по обичая на пътешествениците бръснеше и мажеше с мас скалпа си. Малцина кай в колонията спазваха старите традиции и Хамилкир неочаквано за себе си намери вида й за съблазнителен.

— Те нямат нужда от покоряване — отвърна той. — Имат нужда от храна.

Каите разговаряха на родния си език, чиито цъкания и твърди съгласни бяха непонятни за повечето хора от народа на дъба, и останалите на кея акуили не се опитваха да слушат двамата хора-сенки. Просто зяпаха Рутем. В Каситеритес почти нямаше кайски жени. Такава беше цената на децата — цена, която народът на дъба не плащаше. Техните жени раждаха по-лесно и много по-рядко умираха при раждане.

— В Ешай не е достатъчно да ги учим на земеделие.

Хамилкир знаеше за тази колония, разположена малко по-близо до средния кръг на света от Каситеритес, но почти на двайсет хиляди стадия през тъмното море, което бушуваше пред него.

— Оттам ли идвате?

Рутем изцъка в знак на съгласие.

— За седемдесет и два дни.

— А преди това?

Тя разбра подтекста на въпроса.

— Родена съм в Ешай. Никога не съм била в родината. — Пътеводителката се загърна по-плътно в подплатения си с кожа плащ, за да се защити от усилващия се вятър. Вълча кожа, забеляза Хамилкир, но от вид, който не се срещаше там. Преди петдесет години, бяха му разказвали родителите на неговите родители, търговията не се ограничавала само до гемии, плаващи покрай бреговете. В Каситеритес редовно идват мостови кораби от други колонии и карали стоки от всички земи по света.

— А моята колония не е посещавана от почти трийсет години — продължи Рутем.

— Трийсет… — Хамилкир се извърна. Бурният хоризонт беше скрит в сивата мъгла на проливен дъжд, който се приближаваше към брега и скоро щеше да стигне до тях. — Значи се е случило, така ли?

— Мисля, че трябва да разберем сами.

Той отново насочи вниманието си към закотвения мостови кораб. Тъкмо вдигаха лодката на борда.

— Вече нямаме кораби, които могат да извършат такова пътуване. Вашият годен ли е?

— Можем да прекосим морето, но не и да стигнем до Белия остров.

Хамилкир знаеше какъв трябва да е следващият му въпрос.

— Тогава се налага да построим нови, които са годни, така ли?

— Да. Нося знанието.

— И ние го пазим тук. — Знанието за мостовите кораби се съхраняваше на сигурно място върху каменния олтар в Небесната зала на колонията, наред с единайсетте други дарове.

— Имате ли нужните работници?

— Да. И достатъчно гори.

Рутем отново изцъка. И двата реда гребла на нейния кораб вече се движеха, за да го откарат до пристана. Вятърът беше прекалено силен, за да рискуват с платната, затова ги бяха свили.

Хамилкир отгатна причината за въпросите й.

— В Ешай вече не разполагате с такива ресурси.

— Наложи се да превърнем библиотеката в крепост. — Тя смутено сбърчи чело. — Дадохме им всичко. И въпреки това ни нападат. Тук не го ли правят?

— Някоя и друга засада край нивите. По-скоро е въпрос на различия между ловците в горите и ония, които научихме на земеделие. — Хамилкир знаеше, че най-вероятно ще има още такива засади, когато организират експедиции за осигуряване на дървения материал за новите кораби, нужни за пътуването до родината. Тукашните акуили вярваха, че дъбовите гори притежават особени свойства, каквито самият той не беше виждал в действие. Затова и не ги приемаше — щом една невидима сила не може да предизвика конкретен резултат, както например насочената мълния винаги привлича определени метали, тази сила е не само невидима, но и просто не съществува. Народът на дъба обаче още не схващаше това принципно разбиране за света и неговото функциониране: нещо или е доказан факт, или не е.

Рутем се озърна към акуилите, които чакаха кораба й да стигне до кея, за да го завържат. Тя сниши глас, като че ли се страхуваше, че някой от тях разбира езика й.

— Чувстваш ли се в безопасност тук?

— Да. Ние им влияем. Народът на дъба почита библиотеката.

— Значи тук са различни. Различни от всички други.

Всички други. Хамилкир се боеше да я попита какво знае за другите колонии. Макар да знаеше, че все някога ще трябва да зададе този въпрос.

Вечерта се разрази гръмотевична буря. Този път не улавяха мълниите с железни пръчки, за да ги затварят в стъкленици с железни стружки. Вместо това учените и чираците в Каситеритес се събраха на вечеря в голямата зала. Не заради общуването — каите не се нуждаеха от такова нещо, — а за да чуят разказа за прекосяването на тъмното море.

Плаването било еднообразно. В продължение на три дни вятърът отслабнал и тогава се включили гребците: мостовите кораби нямаха проблем при безветрие. По-важно било това, че звездните пътища останали верни. Когато на седемдесет и втория ден зърнали суша, лесно видели с далекогледа наблюдателниците на Хамилкировата колония. Пътеводителството на Рутем било прецизно, въпреки че нито тя, нито нейният кайски гребец Торирам бяха извършвали такова пътешествие.

След официалния разказ гостите се пръснаха сред учените, за да ги разпитват и на свой ред да отговарят на въпросите им. Рутем и Торирам седнаха на масата на Хамилкир, ала разговорът не вървеше.

Хамилкир се озадачи, когато разбра причината за необичайното напрежение: присъствието на неговата акуилска наложница Бригид. Вярно, на пръв поглед тя изглеждаше смущаващо светла и ако беше от каите, сламеният цвят на сплетената й коса щеше да предполага болест. Ала той беше научил, че подобно на всички същества, различните акуили притежават черти, характерни за районите, от които произхождат. Лесно можеше да се свикне с този доказан факт.

Зачуди се дали безпокойството на гостите не се дължи на това, че неговата наложница ги поздрави на родния им език. Но защо ще се смущават от проявата на споделено знание?

Накрая му се стори, че вижда отговора в очите на Рутем. В погледа й, впит в корема на Бригид, когато обточената с пурпурно бяла риза на наложницата се опъваше отгоре й. Там растеше дете. Неговото дете.

После, забелязвайки, че домакинът й е усетил нейното отвращение и неодобрение, Рутем заговори така, като че ли Бригид не може да я разбере.

— Има ли и други?

Хамилкир знаеше, че пита за деца, родени от дъба и сянката.

— Двайсет и две.

Каквото и да си помислиха за отговора, Рутем и Торирам споделиха реакцията си само с поглед.

— Нима в Ешай няма такива деца? — учуди се Хамилкир.

— Имаше — отвърна гребецът.

Хамилкир забеляза уплахата на наложницата си от миналото време, което използва Торирам.

— Къде са отишли? — попита Бригид. Тя плъзна длан в неговата и я стисна. Колкото и загадъчен да му се струваше този жест, Хамилкир вече знаеше, че акуилите извличат утеха от него.

— Те не бяха каи — заяви Рутем. — Не бяха акуили. Къде биха могли да идат? Никой не би ги приел.

Хамилкир стисна ръката на наложницата си, както го беше научила.

— Ние ги приемаме.

— Ние също ги приемахме, докато не започнаха нападенията — отговори Рутем.

— Вече ти казах, тук няма война — отсече Хамилкир.

— Винаги има война.

Той отказа да приеме твърдението й.

— Два вълка в клетка — обади се Торирам. — Може да остане само един. И затова накрая остава само един.

— Ние не сме зверове.

— Не сме — съгласи се Рутем и стрелна с поглед Бригид. — Обаче те са.

Сълзи потекоха по бузите на наложницата, сега изгубили бледността си и покрити с червени петна. Хамилкир беше с нея достатъчно време, за да знае, че сълзите не се дължат на физическа болка — някаква мисъл й причиняваше невидима вътрешна мъка.

Той отговори по-остро, отколкото възнамеряваше.

— Това не е доказан факт.

Нито един от двамата гости не реагира на неговата обида.

— Понякога ми се струва, че тъкмо акуилите са онова, за което са ни предупреждавали Пътешествениците — рече Рутем.

— Предупреждавали са ни за океана.

Пътеводителката посочи бременната акуила.

— За кой по-точно? За океана от вода ли? Или за океана от плът? И двата могат да ни погълнат.

— Освен ако не вземем мерки срещу тях — прибави Торирам.

Хамилкир се изправи. Този разговор му беше неприятен.

— Няма да взема никакви мерки срещу народа на дъба.

— Някой трябва да го направи — настоя Рутем. — Иначе Пътешествениците пак ще се окажат прави. Първо за участта на нашата родина, а сега за собствената ни съдба.