12-те вятъра

5.

Джес Макклейри вдигна ципа на червената си канадка от гортекс, затвори високата си яка и излезе от плющящата палатка. Леденият вятър преметна кичури от дългата й червена коса върху лицето й и моментално зачерви светлите й скули, което я накара да се усмихне. Ниското слънце пламтеше, небето сияеше яркосиньо и отвсякъде я заобикаляха хълмчета, покрити с торф и нискорасла трева. Само лагерът от няколко палатки нарушаваше еднообразието на пейзажа, както и далечните червени и жълти канадки на нейния археологически екип, работещ на половин километър оттам.

Тя пъхна облечените си в ръкавици длани дълбоко в джобовете си и вдиша най-чистия въздух на планетата. Не помнеше някога да се е чувствала толкова щастлива и доволна. Днес дори двойно повече, защото току-що се получи вест от Чарли Уджарак, инуитския старейшина, който надзираваше работата: тя се оказваше права. За пореден път. Гробището се намираше точно там, където беше казала на хората от петролната компания да го търсят.

До палатката на готвача я чакаше Чарли — същинска смесица от миналото и настоящето на канадска Арктика. Носеше последен модел огледални очила рей бан, но традиционната му канадка — дело на една от бабите му — бе ушита от кожа на тюлени, убити с харпун от самия него. Носеше я разтворена и отдолу се виждаше червена тениска с избеляло лого на Йоркския университет. За него август на север от полярния кръг не беше студен.

— Здрасти, Джес. Къртс те чака. — Гласът му издаваше, че е доволен колкото нея.

— Сигурна съм.

Нямаше нужда от сутрешен чай — постоянният вятър й действаше достатъчно освежаващо. Двамата се запътиха към обекта по пружиниращата почва.

— Той каза ли нещо? — попита Джес.

— Няма какво да каже. Старото селище беше точно където им посочи ти. Тая сутрин откриха първите останки. Сега влиза в действие член дванайсети от декларацията на ООН за правата на коренното население.

— Останките са в гроб, нали? А не просто скелет?

— Определено е гроб. Скелетът е в ембрионална поза и по него още има следи от тревата и еленовата кожа, с които е бил покрит.

— Добре. Селото е било голямо, може би стотина души. Ще има още останки.

Чарли стана по-сериозен.

— Тогава ще има нужда от много молитви, за да не смутим покоя им.

Джес разбираше. Онова, което за нея се свеждаше до палеогеология, примесена с малко антропология и археология, за инуитския старейшина беше неговата жива култура и религия. Завиждаше му за свободата да говори толкова открито за своите вярвания — свобода, каквато тя нямаше и вероятно никога нямаше да има.

— По-добре така, отколкото да ги гледаш как копаят с машини за петролопровод, нали?

— Много молитви — повтори Чарли.

Повечето хора на обекта стояха около очукана метална маса с вдигащи пара чаши кафе или чай и чакаха официално нареждане от своя началник. На друга сгъваема маса имаше ламинирани топографски карти, прихванати с тежки метални щипки, и обемист сив лаптоп, свързан с джипиес система.

Лайънъл Къртс, началникът, посрещна Джес с крива усмивка. Черната му кожа, късо подстриганата му коса и равният му акцент от Средния запад бяха абсолютно неуместни в ледената пустош — сигурни белези на XXI век и масовата глобализация. Червеното му яке носеше фирменото лого на „Халдрон Ойл“, петролната компания, която щеше да съжалява, че е наела Джес да проучи трасето на струващия много милиарди петролопровод.

— Да злорадстваш ли си дошла? — попита Къртс.

Джес знаеше, че той не го приема лично — компанията не харчеше негови пари.

— Както съм ти казвала, земята разказва истории — отвърна младата жена. — Всеки хълм, всяка долинка, всеки камък. — Тя посочи малкото възвишение, където с тънки метални колчета и жълта лента беше заложена квадратната мрежа на археологическия обект. — Преди няколко века тук е текла река и бреговете й са идеално място за село.

В гласа му прозвучаха нотки на възхищение.

— Ти ни предупреди, така си е. Чарли казва, че не трябва да заравяме останките, докато не дойде шаманът. Искаш ли да погледнеш?

Джес се обърна към инуита.

— Може ли?

— Само повече не пипайте нищо — каза той и се обърна към Къртс. — И кажи на хората си да не използват ножове и изобщо режещи инструменти, докато не затворим гроба.

— Защо?

— Покоят на гробището е смутен и сенките на мъртвите може да са навсякъде. Ако твоите хора случайно прободат някоя от тях с нож, те ще се разгневят и може да ви причинят всевъзможни неприятности. Болести, лош късмет, бели мечки… или пък следващият лов на тюлени може да не мине много добре.

Джес видя, че Къртс се опитва да прецени дали Чарли говори сериозно. За щастие взе правилното решение.

— Няма да има ножове. Ще им съобщя.

— Благодаря.

Заизкачваха се по склона към обекта.

— Той знае, че не ходя на лов за тюлени, нали? — прошепна Къртс на Джес.

— Метафора. Сенките може да ви попречат да намерите ново трасе за петролопровода, за да заобиколите това място.

— Ясно. — Къртс не изглеждаше убеден. — Стига да не говореше сериозно за мечките.

Застанаха до отворената яма с останките — покафенели от времето кости, обхванати от спаружени сухожилия и парчета еленова кожа. Чарли тихо изпя погребален напев на родния си език. Къртс почтително сведе глава, а Джес разбра, че е допуснала ужасна грешка.

Тя изчака Чарли да свърши и каза:

— Този гроб не е инуитски.

Гробът беше дълбок малко повече от два метра и тя посочи профила на изкопа.

— Погледнете редуването на пластовете. Виждате ли речния чакъл в средата?

Между два пласта по-тъмна почва отчетливо се очертаваше тънка линия от светли камъчета.

— Обясни — помоли Къртс. Явно беше събудила интереса му. Изражението на Марли стана сурово — той знаеше какво ще каже Джес.

— Съвременните инуити са заселили този район преди около хиляда години. Всеки инуитски гроб тук би трябвало да е над речния чакъл, защото реката се е отдръпнала. — Тя посочи слабото хлътване на терена на стотина метра на запад. Беше го забелязала преди три дни. То бележеше коритото на изчезналата преди пет-шестстотин години река.

— Дедите ми може да са изкопали дълбок гроб — възрази Марли.

— Не и във вечно замръзналата почва. Тя ограничава максималната дълбочина на всеки съвременен гроб. — Джес плъзна поглед по терена, разчитайки промените му в миналото. — За да е било достатъчно ниско, та оттук да е текла река, и после релефът да се с променил от леда и снега… Може би са минали три-четири хиляди години. Гробът датира от тогава. Ще трябва пак да проверя въздушните снимки и данните за климата… — Тя оправдателно погледна Марли. — Компанията ще даде останките за радиовъглеродно датиране и това ще потвърди заключението ми.

Той поклати глава.

— Моят народ няма да се съгласи. Ние не сме дошли от друго място. Гарванът е създал тая земя и тукашните хора. Винаги сме си били тук.

Джес виждаше, че Къртс се колебае между стремежа си да прояви уважение и желанието да си свърши работата. Ако се окажеше, че това гробище не е инуитско, археолозите на компанията можеха да го разкопаят за месец, да пратят находките в музеите и нямаше да се налага да променят трасето на петролопровода.

— Щом гробът не е инуитски, какъв е тогава? — попита той.

Джес не знаеше.

— Това е извън моята компетентност. Но в този район определено се отнася към преддорсетската култура. Компанията ще трябва да анализира всички артефакти около скелетните останки и може би да извлече генетичен материал от костите.

— Моля ви — противопостави се Чарли. — Не бива да смущавате покоя им.

— Преддорсетската култура — повтори Къртс. — Има ли живи потомци?

— Потомци ли? Естествено. Сред всички коренни народи в Северна Америка. Но не е останало нищо от културата и религията им.

— Няма как да си сигурна — напрегнато заяви Чарли.

— Съжалявам, но е сигурно. — Джес посочи древния скелет в изкопа. — Тези хора не са от твоя народ. Геологията не лъже.

— Това е въпрос на тълкуване.

— Както казах, ще направим радиовъглеродно датиране на костите, ще анализираме артефактите, но знам, че съм права.

— А аз знам историята на тая земя, както ми я е разказвал баща ми, а на него — неговият баща, и така чак до времето, когато Гарвана я е разказал на всички хора. — Чарли насочи показалец към Къртс. — Моят народ ще реши тоя въпрос. Не докосвайте скелета, не копайте и за ваше собствено добро не използвайте режещи инструменти, докато не дойде шаманът, за да оправи нещата. — Той се отдалечи, сякаш се опасяваше да не избухне.

Къртс го проследи с поглед.

— Имаш ли представа кога ще се появи тоя шаман?

Преди Джес да отговори, че не знае, двамата чуха далечен грохот на вертолет и вдигнаха очи към небето.

— Не мога да повярвам на късмета си! — възкликна Къртс.

— Няма как да пристигне толкова бързо. Особено от Инувик. — Хеликоптерът се приближаваше от изток. Инувик беше най-близкото летище в тази посока, на три часа път по въздух.

Къртс го наблюдаваше с присвити очи. Вертолетите на „Халдрон“ бяха боядисани в зелено. Този беше бял с червени ивици.

— Канадските въоръжени сили?!

Хеликоптерът започна да се спуска между лагера и археологическия обект и Джес видя, че не е на военновъздушните сили, а на частна компания. На опашката прочете думите „екскурзии“.

Къртс усмихнато я потупа по рамото.

— Ела да видим кой е толкова шантав, че да дойде на екскурзия тук. Обзалагам се, че е шаманът или други старейшини.

Тя не прие баса, но закрачи до него и към тях скоро се присъединиха останалите членове на археологическия екип. Всичко, което нарушаваше еднообразното ежедневие в тундрата, си струваше вниманието. Който и да пристигаше, не го бяха очаквали.

Хеликоптерът плавно кацна. Пилотът явно искаше да се увери, че теренът е здрав, за да не повреди плазовете. Вместо да угаси двигателя, той остави ротора бавно да се върти.

— Явно няма намерение да се бави много — отбеляза Къртс. Всички спряха на безопасно разстояние от машината.

Вратата се отвори и отвътре изскочи мъж с разкопчана зелена канадка, дънки и високи гумени ботуши. Носеше черни авиаторски очила, но не и ръкавици.

Той се приведе, докато излезе изпод ротора, плъзна поглед по двайсетината души, които го чакаха, вдигна шепи пред устата си и извика:

— Джесика Макклейри!

Къртс я погледна.

— Познаваш ли го?

Хрумна й само една мисъл, само едно обяснение.

— Нещо се е случило…

— Какво? — попита той.

Джес пое дълбоко дъх.

— Може да се наложи да си тръгна. — Тя се насочи към мъжа.

— Да си тръгнеш ли? Къде? — Къртс я последва. — Ще ми трябва писмен отчет.

— Ще обясня на компанията — отвърна Джес. Сърцето й биеше бясно. Винаги беше знаела, че ще се случи нещо такова, ала очакваше да е след години. После сърцето й се сви.

Мъжът от хеликоптера извади къс черен автомат изпод канадката си и се прицели в нея.

Джес инстинктивно се метна към Къртс и извика:

— Залегни!

Претърколиха се върху торфа и в същия момент се разнесе тихо изпукване, последвано от болезненото изпъшкване на Къртс.

Тя го усети, че се напряга, и видя червените петна, разцъфтели и на двата му крачола.

— Прави се на умрял… не мърдай… — Джес завъртя глава и видя, че той се е вторачил шокиран в нея.

Половината от екипа се бяха пръснали. Другите бяха останали стреснати на местата си, неуверени какво се е случило. Двама се затичаха към нея и един след друг гротескно подскочиха във въздуха, улучени от автомата.

Все още просната по корем, Джес запълзя встрани от неподвижното тяло на Къртс, смъкна ръкавиците си и докато с треперещи ръце разкъсваше американския цип на яката си, чу жвакане на приближаващи се стъпки. Тя бръкна под канадката си и затърси тежкия сребърен кръст, който носеше на шията си. Ако трябваше да умре, щеше да вземе със себе си някой от тях.

— На колене — заповяда мъжът.

Той спря извън обсега й, насочил оръжието си към нея. Джес позна късия, лесен за криене автомат „Хеклер & Кох“ МР5К. Бяха я обучавали да използва такъв. Стисна кръста в дланта си и се надигна.

— Това няма да ни спре — заяви тя.

Мъжът се подсмихна.

— Ще спре теб. — Прицели се и добави: — Казаха ми, че сигурно ще искаш да се помолиш.

Джес скришом измъкна острието от кръста. Представи си как вдига ръце за молитва и в същия миг го хвърля. Той щеше да я убие, разбира се. Нямаше как да изпревари куршумите. Но с малко късмет и при неговата незащитена шия, щеше да…

На зелената канадка на мъжа разцъфна дупка и на лицето му се изписа изненада. Едва когато слепоочието му избухна в кървав фонтан, Джес разпозна пукота на пушечни изстрели.

Тя моментално залегна до Къртс и се озърна назад.

Чарли Уджарак решително се приближаваше с ремингтъна си — онзи, който държаха в лагера срещу бели мечки. Дългата цев проблесна и се разнесе металическо иззвънтяване. Сега стреляше по хеликоптера.

На Джес й се искаше да види как роторът се завърта по-бързо и плазовете се откъсват от земята. Вместо това пилотът скочи от отсрещната врата и се скри зад машината. Със сигурност имаше автомат. Враговете винаги бяха подготвени.

Тя извика на Чарли да залегне и запълзя по хлъзгавия мокър торф към убития, за да вземе оръжието му.

Пилотът я видя и изстреля откос, който премина през трупа.

Чарли отново стреля с ремингтъна и едно от предните стъкла на вертолета се пропука.

Пилотът насочи огъня си към инуитския старейшина. Джес се надигна и стреля по него, разбивайки страничните прозорци.

Онзи се прикри отзад и тя предположи, че презарежда автомата си. Чарли лежеше на земята, но беше невредим, целеше се като снайперист. Тя остана приведена и затърси резервните пълнители на убития под канадката му.

После чу глухо изтракване от попадение в нещо твърдо и зачака куршумите да пронижат тялото й, но вместо това я заля топлинна вълна и се разнесе грохот от избухването на хеликоптера.

Из тундрата се затъркаляха горящи останки. Джес смаяно се изправи на крака. Бяха се взривили резервните резервоари при опашката на вертолета. Тялото на пилота беше приковано под корпуса, неподвижно и обгърнато в пламъци. Но как?

Тя се обърна към Чарли, който посочи към небето.

Снишаваше се втори хеликоптер. Без опознавателни знаци.

Младата жена хвърли празния пълнител и зареди нов.

Инуитът забърза към нея и натисна надолу късата цев на автомата й.

— Недей, Джес, те сигурно са твои приятели — нали взривиха вертолета.

Тя наблюдаваше кацащия хеликоптер. Страничната му врата се отвори настрани. Зад нея седеше мъж с много по-голяма пушка от ловния ремингтън.

Отвътре изскочиха двама мъже с червени канадки без отличителни знаци и се затичаха с разперени ръце, за да покажат, че не са въоръжени.

Джес остана на мястото си, стиснала автомата, но без да го насочва напред. Чарли стоеше до нея.

Първият мъж стигна до тях и вдигна ръка, показвайки й тъмен метален диск, не много по-голям от сребърен долар, разделен на дванайсет сегмента с различни символи.

Тя пусна оръжието на земята.

Двамата вестители коленичиха пред нея и произнесоха в един глас:

— Пазителко.

Джес усети, че Чарли я зяпва, но както повеляваше традицията, протегна лявата си ръка с длан надолу към всеки от тях и за миг я докосна до устните им.

— Тя е мъртва — рече младата жена.

Двамата кимнаха.

— Как?

Вестителите се озърнаха за миг към Чарли.

— Незабавно те призовават у дома — съобщи единият.

Джес разбра, че не бива да задава повече въпроси. Кимна и мъжете се изправиха.

— Каква си ти? — тихо попита инуитският старейшина.

Джес не можеше да му отговори.

— Чарли, благодаря ти, че ми спаси живота. Съжалявам, но трябва да тръгна с тези хора.

— Защо?

— Това е въпрос, който касае моя народ. — Винаги бе знаела, че някой ден ще се стигне дотук.

И Джесика Макклейри обърна гръб на живота си в обикновения свят, за да наметне мантията на своята кръв и своите богове.