12-те вятъра

26.

В мига, в който вратата долу се затвори, Дейвид нарами раницата си и се затича по най-близкия метален коридор, после се наведе и повдигна една от пластмасовите плоскости. Прескочи парапета, хвана се за него и увисна през отвора.

На около два метра под маратонките си видя осеяната с бонбонки маса.

Скочи, претърколи се настрани и падна от масата, сблъсквайки се с три канцеларски стола на колела, преди да се стовари на пода невредим. Моментално скочи на крака и се хвърли към пулта, на който лежеше хард дискът от военновъздушните сили.

Големият дисплей продължаваше да показва същото изображение.

Центрирана на фон от случайни цветови комбинации, триизмерната фигура неподвижно се появяваше и изчезваше. В долния край на екрана течеше лента с цифрови кодове. Дейвид не познаваше програмата, което означаваше, че няма време да се ориентира как да запише файл.

Затова пък познаваше разположението на елементите от екрана — достатъчно, за да познае и операционната система на мрежата. Натисна клавишите Ctrl + alt + print screen.

Веднага се отвори прозорец, който го питаше къде да прати командата за разпечатване. Предлагаше му списък от няколко принтера, плюс пет външни диска, в които можеше да запише изображението за по-късно принтиране.

Дейвид избра хард диска на Джак Лайл и се отвори по-малък прозорец, показващ изпълнението на командата. Записът напредваше удивително бавно: три минути за прехвърлянето на информацията от големия дисплей на неговия диск. Близо триметровият екран не показваше просто изображение. Файлът очевидно съдържаше огромно количество други данни.

Той затрополи с пръсти по пулта, обмисляйки следващия си ход. Тази комбинация от софтуер и хардуер беше открила обекта на търсенето си за няколко часа. Дори да изтриеше резултатите, лесно можеха да ги възстановят. Трябваше да направи нещо друго, за да се погрижи Джес Макклейри да получи информация, с каквато Айрънуд не разполага.

Накрая реши да изтрие самата база данни. Заобиколи искането за администраторска парола, въведе командата и натисна ентър.

Оказа се по-просто, отколкото се надяваше. Явно не бяха сметнали, че са необходими каквито и да е мерки за сигурност, за да защитят отделните терминали, най-вероятно, защото компютрите нямаха физическа връзка с друга мрежа и интернет и се намираха в помещение, непроницаемо за радиоизлъчване.

На екрана се отвори прозорец, показващ изпълнението на командата: системата щеше да има нужда от четири часа, за да изтрие цялата база данни.

Дейвид знаеше, че едва ли ще оставят процеса да приключи, но дори един час щеше да свърши работа. Докато възстановят данните си, хората на Айрънуд нямаше да могат да възпроизведат резултатите от търсенето.

Изтича при масата с хард диска на Джак Лайл и провери докъде е стигнало записването. Оставаха трийсет секунди.

После чу тежки стъпки и една врата рязко се отвори.

В рая.

Мерит застана на прага на помещението над Червения салон, стиснал с две ръце пистолета си. Следеше за движение, докато очите му се приспособяваха към слабото изкуствено осветление. Тук нямаше никого.

После забеляза пулта за управление на камерите. И четирите екрана светеха.

Излезе на металния балкон и за пръв път погледна надолу към Червения салон. Видя само редица игрални пултове, компютърни терминали и оборудване. Нито следа от Уиър.

И тогава забеляза липсващата пластмасова плоскост от тавана.

Уиър сигурно още беше долу, тъй като единственият път навън минаваше покрай трима бивши морски пехотинци със заповед да стрелят на месо.

Мерит изтича към коридора и се спусна на масата през липсващата плоскост. След миг вече беше на крака и с насочен напред пистолет.

Нещо изтрополи по металния коридор над главата му.

— Нямаш право да влизаш тук! — извика отгоре Айрънуд-младши и мъчително изсумтяване оповести тежкото му падане до Мерит.

— Уиър се е хванал в капан! — Шефът на сигурността обходи с поглед помещението в търсене на нещо достатъчно голямо, за да скрие човек.

В салона нямаше никого.

Той посочи цилиндричната врата.

— Накъде води?

— Към компютърната зала. Даже аз нямам право да ходя там.

Мерит натисна въртящата се врата, вмъкна се в цилиндъра и го завъртя, докато…

Все едно влизаше в хладилна камера. Видя дъха си на слабата светлина. Точно в средата на помещението имаше осем метални стелажа, високи един и половина и широки два и половина метра. Върху тях бяха наредени устройства, подобни на стереоуредби или дивиди плейъри. Всички бяха черни отпред, осеяни със съзвездия от мигащи светлинки. Отделните им елементи бяха поставени върху скоби, задържащи ги на сантиметри едни от други — отдолу, отгоре и отстрани. Стелажите бяха обърнати с гръб един към друг и помежду им се виеха стотици разноцветни кабели.

Стиснал оръжието си в готовност, Мерит огледа инсталацията, търсейки какъвто и да е признак, че някъде тук се крие беглец. Накрая стигна до най-близката до стелажите стена. Точно над камара дървени сандъци от тавана висеше голяма тръба. Виждаше се, насочва студен въздух към лавиците и по-рано е излизала от изходния отвор на голям климатичен шлюз в стената. Сега висеше свободно.

Той продължи нататък. Колкото и необикновена да беше, тази инсталация все пак се намираше в казиното, където всички големи въздухопроводи бяха разделени отвътре на по-малки части, за да не може никой да се придвижи по тях.

Но Мерит не откри друго възможно скривалище.

Цилиндричната врата отново се завъртя и през нея се провря Айрънуд-младши.

— Старецът ще побеснее, ако научи, че си идвал тук.

Мерит знаеше, че не се заблуждава. Знаеше, че Уиър е бил на горния етаж и няма как да е заобиколил охранителите пред единствения изход. Трябваше да е влязъл в това помещение.

— Трябва да има друг изход.

— Оттам ли? — посочи висящата тръба Младши.

Наемникът поклати глава, отвратен от факта, че синът на шефа му не е запознат със собствения им семеен бизнес.

— Задължително правило при строежа на казина. Въздухопроводът е разделен на части.

— Тоя го монтираха допълнително заради тези компютърни джаджи. Разделянето му щеше да струва още пари, загряваш ли?

Мерит изруга. Проклетото скъперничество на Айрънуд. Грабна един от сандъците и го постави върху друг под климатичния шлюз.

— Къде излиза въздухопроводът?

— Сигурно на покрива. Над конферентния център между кулите.

— Качи се там. Вземи и хора от охраната. Но ако чуеш изстрели от въздухопровода, кажи им да се махнат, разбра ли?

Щом остана сам, Мерит се покатери върху горния сандък и подскочи, за да се хване за ръба на отвора. Набра се и се вмъкна вътре.

Уиър никога нямаше да стигне до покрива жив.

Дейвид все още се намираше в ледената компютърна стая: в разположения на равнището на пода входен отвор на въздухопровода. Пръстите му бяха изтръпнали от стискането на капака.

Когато Мерит влезе, той тъкмо се вмъкваше вътре. Нямаше време да закрепи капака, който го скриваше. Ако шефът на сигурността си беше направил труда да се наведе и надникне вътре, щеше да види и без фенерче жертвата си и това щеше да е краят.

Буквално. Дейвид бе забелязал пистолета.

Уверението на Айрънуд, че онзи няма да му се бърка, с нищо не можеше да му помогне. Мерит не изпълняваше нарежданията на милиардера и в момента Дейвид нямаше време да се чуди защо. Шефът на сигурността щеше да стигне до покрива след броени минути и после щеше да се върне тук.

Той внимателно закрепи капака, обърна се и запълзя навътре по въздухопровода. След няколко метра спря, затвори очи и напрегнато се заслуша. Разположи шумовете от казиното върху мислената си карта на целия комплекс. Собствената му позиция беше точка в триизмерния модел.

Накрая чу звуци, които можеха да го изведат навън: далечното, но типично боботене на камион, воя на скоростната му кутия, алармения му сигнал за движение на заден ход. Ако се насочеше към този звуков профил…

След пет минути Дейвид се измъкна от тръбата и се озова в горещия и влажен товарен отсек на казиното. Появата му остана незабелязана сред безличната какофония от камиони и мотокари. След като измъкна една от бейзболните шапки от раницата си, той се присъедини към неколцина изкарали смяната си служители и излезе заедно с тях.

Но когато стигна до паркинга, си плю на петите.