12-те вятъра

58.

Трите самолета прелетяха един след друг толкова ниско, че Дейвид усети топлината им и мириса на изгорелите газове. Удрян от хвърчащи камъни, той вървеше с олюляване по твърдия терен, дезориентиран от ослепителната светлина и оглушителния грохот. Все пак някак си бе надмогнал студа, раните и ужасната, безсмислена смърт на Айрънуд. Точно сега имаха значение само безценните снимки в картата на фотоапарата. Петте златни книги на Айрънуд. И Джес.

Тя го теглеше надолу по някакъв склон, когато недалеч зад тях започнаха да избухват бомба след бомба. Един голям бял камък в подножието на склона се изправи и се затича насреща им.

Беше агент Лайл. В едната си ръка държеше радиостанция и се метна към тях, за да ги накара да залегнат. По земята заизбухва слаби експлозии.

— Видели са ни! — извика той. — Прикрийте се! — Агентът посочи висока купчина камъни, осигуряваща защита от две страни, и те се затичаха натам. — Къде е Айрънуд? — Джес поклати глава и вниманието му отново се насочи към небето.

Бомбардировачите завиваха в далечината и се връщаха обратно.

— Насам. — Лайл скочи на крака и ги поведе тичешком покрай скалите.

Друг самолет приближаваше от срещуположната посока.

— Пръснете се! — извика специалният агент.

И тогава избухна небето — а не земята.

Доскорошният самолет се превърна в бясно въртящо се огнено кълбо, отделящо гъст черен дим и пръскащо пламтящи останки.

Последва втора експлозия. Зад тях. Вторият самолет се беше разбил на земята.

Въздухът над главите им завибрира от профучалите три самолета.

Лайл скочи на крака, като махаше с ръце и викаше:

— Раптори4! На наша страна са!

По-късно в заслона, където Роз Марано спеше увитата в термоодеяла, Лайл устрои временен лагер с провизиите на командосите, задейства химическите пакети, за да подгрее порционите, и изслуша успокоителните думи на капитана на „Рузвелт“. Бяха на по-малко от един ден път. След това Джесика Макклейри и Дейвид Уиър му показаха какво е струвало живота на Айрънуд.

Уиър извади грижливо петте малки предмета от канадката си и ги постави на едно одеяло. Това бяха книги от злато. Върху най-горния лист на четири от тях беше гравиран кръст. Петата книга носеше изображение на лице.

Лайл погледна Уиър и възкликна:

— Ха! Много прилича на тебе. — После се обърна към Джесика Макклейри още по-заинтригувано, защото думите му я бяха накарали да постави длан върху ръката на Уиър. Защитен жест.

— Няма да повярвате какво намерихме долу — каза Дейвид.

Лайл отново се вгледа в книгата.

— Аз сигурно няма — съгласи се той. — Обаче Роз ще повярва.