12-те вятъра

11.

Четири дни по-късно ръцете още я боляха.

На дясната си длан Джес Макклейри носеше яркозелен еластичен бинт. Пет шева. Лявата беше обездвижена с дебела бяла превръзка, от която се подаваха само палецът и върховете на пръстите й. Девет шева. Въпреки това физическите болки не я измъчваха толкова, колкото душевните, и не знаеше как да се справи с това.

Беше се върнала на последния етаж в сградата на фондацията „Макклеъри“, на същото недостъпно място, където десетте пазители я бяха приветствали по сателитна връзка. Ала в библиотеката на Фондацията почти нямаше следи от такава техника.

Три компютърни терминала, скрити под капаците на старинни бюра в една изолирана ниша, осигуряваха на изследователите от Семейството пълен достъп до дигиталния архив на Макклеъри в Австралия. Този жест към двайсет и първия век обаче беше дискретен, сякаш компютрите бяха само някаква преходна мода.

В останалата част от библиотеката властваха огромни стелажи и шкафове, до чиито горни лавици можеше да се стигне само със стълби на колела. Обстановката се допълваше от старинни месингови лампи със зелени стъклени абажури, стенни драперии в убити тонове, масивни орехови маси за четене и столове с високи облегалки и зелена кожена тапицерия. Навсякъде се носеше тежката миризма на стара хартия и полирано дърво. Несъмнено място за правене на наука, а не за отмора.

Джес не беше в настроение нито за едното, нито за другото. Седеше сама на дълга маса, на която имаше една-единствена книга, все още неразтворена.

Като пазителка вече имаше достъп до всички заключени шкафове, запазени само за Дванайсетте. Но въпреки многовековните поредици от списания и тайни съчинения, с които можеше да разполага, включително археологическите дневници на леля й, днес Джес свали от лавиците том, който беше чела като тийнейджърка: „Изгубените съзвездия и зодиакални предания на Семейството, тяхното съдържание и значение“ от Пърсивал Лоуъл, директор на обсерваторията във Флагстаф, щата Аризона, извънреден професор по астрономия в Масачузетския технологичен институт, член на Френското астрономическо дружество и така нататък.

Заслугите на Лоуъл бяха легендарни. Прочутият американски астроном не само бе допринесъл за научните цели на Макклеъри, но и бе насочвал обикновената наука към по-безопасни области, които не влизаха в сблъсък с дейността на Семейството. В началото на миналия век той бил трети в списъка на наследниците на пазителя на неговия род, но така и не бил призован да служи. Заради научните му успехи обаче го приели сред сто четирийсет и четиримата, които знаели истината за Първите богове и тяхното Обещание.

— Виждам, че си се завърнала към класиката. Може ли? — Сю-Лин посочи стола от отсрещната страна на масата и седна едва когато Джес й кимна. — Отначало всички се измъчваме. Не е лесно да откриеш, че онова, което цял живот се готвиш да пазиш, не съществува.

— Но то съществува!

Сю-Лин изненадано вдигна вежди.

— Моля?

— Тайната някога е съществувала, нали? Първите богове са я дали на нашите предци, или поне са натоварили предците ни да я пазят.

— Както гласят нашите предания. — Поредната церемониална фраза, която имаше смисъл само за членовете на Семейството.

— Значи ние просто… сме се издънили. Изгубили сме Тайната. Но тя все още съществува. Следователно може да бъде открита.

Сю-Лин я погледна като мъдра майка, която е чула чедото си да развива глупава, нелогична теория.

— Търсили сме хиляди години, Джесика. Тайната е изгубена окончателно.

Джес прокара пръсти по изтърканата кожена подвързия на тома на Лоуъл. Беше издаден частно, както всички книги и брошури на Семейството. В този случай — през 1908-а в Ню Йорк. На корицата беше щампован туарегски кръст.

— Храмовете също са били изгубени в продължение на хиляди години. — Тя вдигна очи и видя, че Сю-Лин се смръщва за миг. — А ето че ги открихме.

— И какво от това? — попита Сю-Лин. — Храмовете в Индия и Перу са ограбени много преди появата на Айрънуд. Сега, когато вече си една от нас, мога да ти кажа, че Флориан е намерила в полинезийския обект втора карта на Слънчевата система, същата като онази в Храма. Но само това. В момента сигурно е в Айрънуд. Онази, която ти показах, е при нас, откакто имаме писмени сведения. — Изражението й остана съчувствено, но твърдо. — Каквито и указания да са пазили някога онези руини, вече ги няма. Семейството трябва да продължи нататък.

— Не сме изпълнили свещения завет на Първите богове и просто трябва „да продължим“, така ли? Накъде?

— Това ще решиш сама. Препрочети нашите Предания. — Сю-Лин потупа стария том на масата. — Както и тази книга. Написаното в тях може да се възприема по различни начини. Някои от нас вярват, че Тайната, която са ни дали Първите богове, не е цел, а процес, начин на живот. Затова ги тачим, като живеем така, както са ни учили — стремим се към знание и го съхраняваме. — Тя се отпусна назад, лицето й показваше, че очаква подчинение от по-младата жена. — Така аз продължих напред.

Джес все още се чувстваше объркана, дори изпитваше гняв, но покорно разтвори книгата на Лоуъл и я прелисти, докато стигна до страница, която познаваше добре. Страницата със символа на нейния род: Клонът.

Това беше един от дванайсетте символа, инкрустирани или нарисувани на всяка кръгла маса във всяко съвременно копие на Небесната зала. Още от малка я бяха учили, че той изобразява съзвездие — но след разкритието на Сю-Лин в Светилището на Турус, Джес вече разбираше, че Клонът няма връзка с древните небеса на Първите богове, а е просто очертание на предмет, който боговете на нейната вяра са поверили на Семейството. Да го почитат, закрилят и пазят.

Предмет, който Макклеъри бяха изгубили.

Самият Клон беше само един от дванайсетте символа — дванайсетте съзвездия от зодиака на Семейството. На тригодишна възраст Джес вече можеше да ги изрецитира наизуст, можеше да ги нарисува със затворени очи.

Три бяха символи от Земята, неодушевени неща: Диамантът, Реката и Планината. Три бяха символи от Зеленината, неща, които носеха живот от Земята: Семето, Цветът и Клонът. Три бяха символи от Ръката, неща, направени от хората, за да получат власт над Зеленината и Земята: Острието, Лъкът и Веригата. Последните три бяха символи от Кръвта, неща, които даваха движение на Ръката: Черепът, Окото и Сърцето.

От уроците в детството си Джес помнеше, че самите богове на нейната вяра са начертали тези символи сред звездите на своите карти. Записали ги като съзвездия, така че знанията, които съдържат, завинаги да останат там — за всеки, който погледне небето. Сега обаче научаваше, че тези истории, същите, които тайно предаваше астрономът Лоуъл и които бяха напътствали образованието й, не са пълни.

Боговете не бяха дали на Семейството само знание, а и материални предмети. Дванайсет реални предмета от боговете, които бяха лежали във вдлъбнатини по каменната маса.

Джес обърна на страницата със символа, който познаваше като Лъка. Някога неговата история й звучеше пределно ясно. Лъкът и стрелата бяха мощно техническо средство, което десетократно увеличаваше обхвата на ловците и ускоряваше осигуряването на храна, правеше го по-ефикасно. След като храна за селото можеше да се осигурява от малка група ловци, останалите жители бяха свободни да се специализират в други области. За Семейството лъкът и стрелата бележеха раждането на науката.

Сега тя знаеше, че предметът, лежал в силуета на Лъка, няма нищо общо с лова. Това беше метеорит с невероятно древна карта на Слънчевата система.

Под зоркия поглед на братовчедка си, тя продължи да прелиства старата книга. Опитваше се да погледне по нов начин всяка илюстрация — символите на нейната вяра. Какъв предмет можеше да легне в очертанията на Клона? А на Черепа? На Цвета? Какво беше тяхното предназначение? И защо размерите на Небесната зала оставаха неизменни през хилядолетията, докато тайната на нейното съдържание беше изчезнала?

Сърцето й се разтуптя. Пръстите й болезнено пулсираха със същия настойчив ритъм. Досега вярата и знанията й винаги бяха водили мирно съвместно съществуване.

Ами ако се окажеше, че всичко, на което са я учили, е лъжа?!

— Какво си мислиш? — попита я Сю-Лин.

Джес не беше готова да сподели сериозността на страховете си. Затова отвърна с въпрос.

— Защо крием това от останалите от Семейството?

— Знаеш отговора, Джесика.

— Не го знам.

— Защото Семейството ще се разпадне. — Като че ли съобщаваше най-очевидната истина. — Като пазители, ние не можем да го допуснем. Онова, което ни свързва, е Тайната. Не само Дванайсетте. Не само сто четирийсет и четиримата. Всички нас. Членовете на преките родове са близо хиляда. Без обща цел Семейството няма да има причина да продължи да съществува. И деветхилядолетната непрекъсната история просто ще свърши.

Джес си помисли за заключения шкаф в библиотеката, пълен с томове, които през всички тези хилядолетия бяха чели само шепа хора.

— Случвало ли се е пазител да загуби вярата си, след като е научил истината?

По спокойното лице на Сю-Лин за миг се спусна сянка.

— В Преданията не се споменава за такова нещо.

— Тогава защо смяташ, че останалите членове на Семейството ще реагират така? Според мен, ако знаят какво сме изгубили, всички неуморно ще се стремят да го открият. Хиляда учени могат да постигнат значително повече от дванайсет.

Гласът на братовчедка й прозвуча студено.

— Едно предупреждение. Ако аз или който и да е пазител има основание да се съмнява, че може да предадеш нашето знание, ще бъдеш заменена…

Джес вече знаеше за двамата „братовчеди“, които щяха да останат в резерва, докато й се родят деца: дванайсетгодишно момче в Атина и деветгодишно момиче в Барселона.

— … или затворена — прибави Сю-Лин.

Затворена ли? Не беше чувала за това. Обзе я тревога.

— Случвало ли се е?

— Когато се е налагало.

Тя затвори книгата и отговори искрено, като грижливо подбра думите си.

— Никога няма да предам Семейството.

— Точно така. Няма.

След малко Сю-Лин наруши последвалото неловко мълчание.

— Чувстваш ли се готова да се завърнеш в света?

— Да. — След разкритието в светилището и престоя в медицинския кабинет в сградата Джес беше спала близо двайсет часа. Последвалото тридневно чистилище, прекарано между централата на Фондацията и библиотеката, й беше предостатъчно.

Братовчедка й плъзна твърд кафяв плик по масата.

— Добре. Първата ти задача.

Джес го отвори. Вътре имаше голяма цветна фотография, очевидно увеличена снимка от шофьорска книжка. Красив млад мъж, двайсетинагодишен, с дълга тъмна коса и необикновени очи. Бял, но чертите му предполагаха някакъв смесен произход: индиански, китайски… Не можеше да определи.

— Кой е този?

— Казва се Дейвид Уиър. Работи в генетична лаборатория на въоръжените сили на САЩ. И на частно — за Холдън Айрънуд.

— С какво се занимава?

— Тъкмо това трябва да научиш.

Джес се сещаше само за една причина Сю-Лин да й възложи такава задача.

— Той има ли нещо общо с убийството на Флориан?

— Възможно е. — По-възрастната жена й подаде два листа: адреси, телефонни номера, описание на колата на Дейвид Уиър.

— За част от разходите му плаща същата компания, която организира експедициите на Айрънуд.

— Откъде знаеш?

— Айрънуд ни изненада в Индия, после в Перу. Не искахме да се случи пак, затова Емил постоянно следи компанията, особено когато взимат под наем самолети и кораби и назначават водолази, пилоти и така нататък от името на Айрънуд. Така научихме за експедицията в Южния Пасифик. Затова и Флориан ги настигна за няколко дни, а не след няколко месеца.

Сю-Лин посочи фотографията.

— Само че този човек не е участвал в експедиции. Никога не е напускал Съединените щати. Няма публикации в списания. Неговите разходи обаче се изплащат от същата компания. Ако има някаква връзка с експедициите на Айрънуд, трябва да научим каква е тя.

Джес се вгледа в снимката на младежа, заинтригувана от странната форма на очите му.

— В областта на генетиката ли работи?

— С това се занимава неговата лаборатория. Той е лаборант. Нископоставен служител.

— Археология и генетика. Има ли вероятност Айрънуд да е намерил останки в някой от храмовете?

Сю-Лин поклати глава.

— Нямаше данни за такова нещо нито в Индия, нито в Перу, а полинезийският обект е под вода от хиляди години. Никое тяло не би могло да се запази при такива условия.

Джес прегледа разпечатките. Какъвто и да беше, Дейвид Уиър като че ли нямаше особени постижения.

— Всеки може да проучи този човек, Сю-Лин. Бих предпочела да отида в Южния Пасифик и лично да видя храма.

— Ще идеш. По-късно. Организираме експедиция до атола, с въоръжена охрана.

Джес понечи да възрази отново, но братовчедка й вдигна ръка.

— Помисли за случилото се, Джесика. Може да има различни причини за гибелта на Флориан при храма. Възможно е даже да е замесен Айрънуд. Но атаката срещу теб… Трябва да осъзнаеш какво означава това за нас.

„Какво означава ли?“ Мина известно време, докато я осени.

— Аз съм нейна наследница.

— Точно така. Всички от Семейството знаят, че има дванайсет пазители, всеки от които с по двама-трима потенциални наследници.

— Всички от Семейството… — Изведнъж я побиха тръпки.

— Никой извън Семейството няма представа, че съществуват пазители, камо ли кой ще ги наследи.

— Освен ако някой от Семейството… — Гърлото й се сви. — Какво ще правим?

— Ще запазим подозренията за себе си и ще действаме колкото може по-бързо, за да изпреварим виновника. Емил ръководи вътрешното издирване и никой не знае подробностите. — Сю-Лин се изправи. — Ще уредя пътуването ти.

Джес кимна. Беше преглътнала всичките си възражения.

В Семейството имаше предател.