12-те вятъра

45.

— Значи всичко е било лъжа? — попита Бакана. — И Тайната е изгубена? — Изглеждаше бледа, почти разплакана, поразена от разкритията.

— Не биваше да чуваш всичко това, но го чу — заяви Виктория. — Сю-Лин основателно е решила да ги затвори.

— Всичко, което каза Дейвид, е истина, Бакана — заяви Джес.

— Има начин да го уредим — обърна се Дейвид към пазителката на Канбера. — Дайте ни качествено копие на картата на Слънчевата система. Намерете астроном, който да извлече информацията от нея и да я сравни със звездната карта от Небесната зала. После съобщете на всички от Семейството местонахождението на Белия остров.

— Няма как да сте сигурни, че двете карти ще ви дадат това местоположение.

— А вие няма как да сте сигурна, че няма да го дадат. Освен ако не опитате. — Той насочи тейзъра към нея. — Използвайте лаптопа.

Виктория скръсти ръце в недвусмислен отказ.

— Тогава помислете за следното — продължи Дейвид. — Първите богове са споделили знанията си и са ви оставили да пазите тайната. Вашето Семейство я е изгубило. Джес ви дава възможност да я откриете, а вие дори не искате да ни позволите да я потърсим. Отхвърляте загадката на Обещанието само за да запазите собствената си територия.

— Свършихте ли? — попита Виктория.

— От вас зависи.

— Чудесно. Свалете оръжието. Хората от охраната ми вече сигурно са пред кабинета.

— Вие не сте ги викали.

— Бомбоустойчивата врата се затвори. Това е извънредна ситуация и аз не съм там. Няма нужда да ги викам.

— Джес, ще провериш ли? — Дейвид не отместваше тейзъра от Виктория. Пазителката стоеше на мястото си с неразгадаемо изражение.

— Ще трябва да отворя вратата — отвърна Джес.

— Давай.

Тя бавно завъртя месинговата топка на тъмната дървена врата, открехна я няколко сантиметра и…

… вратата рязко се отвори и вътре влетя млад мъж, който хвана Джес за гърлото и насочи оръжието си към Дейвид.

— Хвърли тейзъра, мой човек — каза той със силен австралийски акцент. Не беше бодигард от цюрихския „Крос“, а охранител от Кантората. Дейвид не разпозна оръжието му, но явно беше пистолет.

Той направи последен опит да предизвика Виктория.

— Кога започнахте да се боите от истината?

— Свалете оръжието, иначе ще му наредя да ви застреля — отвърна тя.

Дейвид погледна Джес и видя примирение в очите й. Пристъпи напред и остави тейзъра на ъгъла на бюрото. Охранителят понечи да го вземе, но Бакана го препъна и оръжието му се отмести от целта си.

— Бакана! Недей! — извика Виктория.

Дейвид вече посягаше към тейзъра, а Джес се хвърли към охранителя и наруши равновесието му. Пистолетът му отскочи нагоре и гръмна. Мъжът политна назад и удари главата си в острия ръб на бюрото. Очите му изгубиха фокус, клепачите му се затвориха и той се отпусна неподвижно на пода.

Сякаш изпаднала в транс, Бакана вдигна пистолета му от земята.

Джес протегна ръка и тя й го подаде.

— Обещанието трябва да бъде спазено — произнесе Бакана. После се обърна извинително към Виктория и… запуши устата си с длан.

Пазителката на Канбера седеше на стола си и притиснала окървавени ръце към гърдите си, смаяно се взираше в Джес.

— Ти ни погуби всички… ти…

После замълча, сякаш видяла нещо в далечината, и изпусна сетния си дъх. Главата й клюмна напред.

Джес смаяно се обърна към Дейвид.

— Как се случи…

Нямаше време за съжаление, трябваше да се действа.

— Бакана, как да се измъкнем оттук? — попита той.

Асистентката на Виктория мъчително преглътна в опит да възвърне гласа си.

— Бомбо… Бомбоустойчивата врата е заключена. Виктория беше… Виктория беше права… ще мине цял ден…

— Не — прекъсна я Дейвид. — Трябва да има друг изход. — Той се обърна към Джес. — Поговори с нея.

Джес протегна ръка, за да прихване разстроената асистентка.

— Инстинктът не те лъже, Бакана. Не става въпрос само за мен, а за всички нас — за Семейството. Никога не съм искала някой да пострада, но трябва да научим истината. Важно е да намерим изход оттук. Можеш ли пак да ни помогнеш? Моля те!

Момичето уплашено поклати глава.

— Не знам. Не знам. Виктория… — И се разрида.

Дейвид опита отново.

— Това е бомбоубежище. Комплекс с толкова явен вход трябва да има таен изход, в случай че главният бъде затрупан при взрив.

Бодигардът от „Крос“ се изправи с олюляване, окървавен и натъртен от схватката с Дейвид.

— Наистина ли можете да откриете Белия остров?

— Ако се измъкнем оттук, да.

Младият мъж се приближи със залитане до бюрото на Виктория и без да обръща внимание на отпуснатото й на стола тяло, отвори капака на лаптопа.

— Намерете тук каквото ви трябва и ще ви покажа изхода.

Джес знаеше, че наистина е предала всичко, за което е работила през целия си живот, всички, които е познавала.

Виктория имаше право.

„Но и аз имам“ — помисли си тя.

— Ето ги снимките — каза Бакана, която някак си се беше взела в ръце. Като изследователка в Кантората, тя отлично познаваше нейната каталожна система и откри файловете с картата за по-малко от минута. Момичето завъртя лаптопа към тях. — Нали това ви трябва?

Дейвид и бодигардът от „Крос“ внимателно свалиха тялото на Виктория на пода и го завиха с покривалото на кожения диван. После завързаха нейния охранител и запушиха устата му. Бакана ги предупреди, че в Кантората може да има още трима, ако са останали вътре при затварянето на бомбоустойчивата врата.

— На екрана се виждаше снимка отблизо на схемата, изобразена на метеорита от Светилището на Турус. Силното странично осветление придаваше релефност на детайлите. Там бяха шестте планети, всяка в различна точка от кръглата си орбита. Земната луна, четирите луни на Юпитер и пръстена на Сатурн.

— Това ли очакваше? — Джес погледна Дейвид. Неговото изследване на генетичното му наследство, стремежът му да спаси живота си, се бяха влели в собствената й борба за оцеляването на Семейството. Ала тя не изпитваше угризения. Бяха се случили прекалено много неща. Животът й някак си се беше преплел с неговия: и двамата не можеха да разгадаят загадката си без другия. И за двамата нямаше връщане назад.

Той се намръщи.

— Не съм сигурен. Всички планети орбитират с различна скорост. Колко често се подреждат точно в тая конфигурация? Това ли е цялата схема?

Джес си припомни артефакта от Цюрих.

— Тук не са показани декоративните пояси.

— Имате ли тяхна снимка?

Бакана натисна няколко клавиша и отвори друго изображение. Тук картата беше по-малка, но се виждаше цялото лице на разрязания метеорит, включително двата гравирани пояса около Слънчевата система. Външният представляваше тесен пръстен от тънки радиални линии. Вътрешният се състоеше от привидно случайни точки.

— Това са звездите от зодиака — каза Дейвид. — Създателите на картата може да са си представяли други съзвездия, но звездите би трябвало да са същите.

— Такова е общото мнение — потвърди Джес.

— Обзалагам се, че това е ключът. Някой астроном може да ни каже кога се наблюдава точно тая конфигурация. Нали разбираш, Марс във Водолей, Сатурн в Близнаци. Всички едновременно. Нещо такова.

— Бакана, тук има ли астроном, с когото да поговорим? — попита Джес.

— Томасо. Сигурно е в архива.

Дейвид погледна завързания охранител.

— Ще се наложи да го оставим тук.

— Мога да заключа кабинета. — Бодигардът от „Крос“ избърса с ръкав засъхналата кръв от лицето си.

— Ами другите охранители?

— Ако ми имате достатъчно доверие, за да ми дадете пистолета, може да се престорите на мои пленници.

Без да се поколебае нито за миг, Джес взе оръжието от Дейвид, извади пълнителя, увери се, че затворът е празен, и го подаде на бодигарда.

— Вече ти имаме доверие.

Джес, Дейвид и Бакана вървяха бавно с ръце на тила по дългия коридор на Кантората. Бодигардът, който се представи като Никлас, крачеше зад тях с празния пистолет и с лаптопа на Виктория подмишница. Тейзърът висеше на колана му, но пълнителят му беше в джоба на Джес.

Учените, които ги срещаха, не се опитваха да ги спрат и дори да попитат какво става, въпреки че сигурно съзнаваха изключителността на ситуацията — за пръв път се случваше цялата Кантора да бъде заключена. Джес имаше представа защо се извръщат: в Семейството се смяташе за нормално да не знаеш всичко, затова и бяха изгубили навика да задават въпроси.

„Тъкмо това се опитваше да ми каже Дейвид… Ето в какво сме се превърнали — помисли си тя. — В слепи роби на традицията, криещи знанията, които излизат извън рамките на общоприетото. Така ли сме изгубили тайната?“

Спряха само веднъж, когато Никлас се вмъкна в един склад и донесе отвътре масленозелена риза за Дейвид, за да скрие раните на гърдите си.

Скоро стигнаха до сърцето на подземния комплекс — широка трийсет и дълбока сто и петдесет метра шахта, над която се издигаше портален кран като онези в корабостроителниците. През петдесетте години той беше спускал и вдигал оборудването, необходимо за пробиване на тунелите, а през деветдесетте — за разширяването на комплекса. Днес кранът се използваше само от време на време, когато пристигаха по-големи пратки за съхранение.

За хората и по-малките тежести имаше два открити асансьора с кабини от телена мрежа в двата срещуположни ъгъла на шахтата. По-големият побираше товари с големината на малка кола, а по-малкият можеше да превозва до десет души. Никлас и пленниците му се качиха на втория.

Асансьорът се заспуска бавно и шумно покрай сякаш безкраен низ от енергоспестяващи крушки, свързващи малкия квадрат от светлина горе с малкия квадрат от светлина долу.

Кабината спря с дрънчене на дъното и плъзгащата се метална врата се отвори, разкривайки голия скален под на архивния тунел. Ожулените и издълбани линии по стените и тавана бяха успоредни на тънките тръби, по които минаваха електрическите кабели, и на големите цилиндрични въздухопроводи.

Откриха Томасо Морети в стая 314. Нисък, топчест, с оредели кичури прошарена кестенява коса, спускащи се до раменете му, семейният астроном седеше пред компютъра си и се взираше в сложна диаграма, на която между различните точки на координатна мрежа просветваше тънка червена линия.

За Джес присъствието на супермодерен компютър в грамадна пещера, натъпкана с кашони, книги и древни свитъци, беше нещо обичайно. Но навярно не и за Дейвид. Искаше й се да научи впечатленията му, отново да чуе гледната му точка. Зачуди се дали изобщо някога ще разговарят като преди. Надяваше се да имат такава възможност.

Астрономът беше толкова погълнат от работата си, че се сепна, когато Джес го докосна по рамото. Но се зарадва на посетителите — тук не му идваха много гости. Явно не бе чул сирената, тъй че не се наложи да му обясняват нищо за случилото се.

Тя му каза за какво са дошли.

Морети наклони глава, заинтригуван и зарадван, че може да помогне на една нова пазителка.

— Проблемът не е много сложен. Слънчевата система е динамична, постоянно се променя и точното повторение на една и съща планетна конфигурация… Е, това би могло да се случи само веднъж на повече от… хм, един трилион години.

Когато се замисли за значението на този факт, той се въодушеви.

— Понеже Слънцето ще умре, разширявайки се, за да погълне вътрешните планети само след няколко милиарда години, няма да се повтори нито едно определено подреждане на планети. Което означава, че всеки момент от съвместните пътешествия на планетите е уникален.

— Мислех, че планетите по-често се подреждат по определен начин — призна Дейвид. — Например на петдесет, сто или сто и петдесет години. Нещо от тоя род.

Морети с удоволствие го просветли.

— А, терминът „подреждане“ е доста разтеглив. Виждате ли, астрономите се задоволяват с малко. Ние казваме, че планетите се подреждат, когато се появяват в един и същи малък сектор от небето. Да речем, на петдесет градуса една от друга. При някои малки групи планети това се случва по-често. Но… — ученият вдигна късия си дебел показалец, за да подчертае думите си, — никога по абсолютно еднакъв начин. И математически е лесно да се види, че които и да е две планети може доста често да застават в определено положение една спрямо друга. Които и да е три планети — по-рядко. Четири — още по-рядко. И… — с удоволствие заключи той, — колкото повече планети прибавяте към уравнението, толкова по-бързо вероятността за повторение възприема… хм, буквално астрономически пропорции.

Самотният астроном можеше да ги държи там с дни и да им разказва за звездите. Джес скришом се спогледа с Бакана и Никлас. Бодигардът посочи часовника си и тя кимна. Някой скоро щеше да открие трупа на Виктория и останалите охранители щяха да тръгнат по следите на нейните убийци.

— Е, все пак можете ли да определите датата, която показва картата на Слънчевата система, въз основа на подреждането на планетите? — попита Джес.

Морети сви рамене, разочарован, но не и изненадан, че го прекъсват.

— Si, semplice. Лесна работа. Макар че, разбира се, ако местоположенията на планетите не са изобразени точно, може и да не получим конкретна дата. По-скоро период, бих казал.

— Колко голям? — попита Дейвид.

— Може би месец, плюс-минус няколко дни.

Джес се усмихна.

— Благодаря ви, Томасо. Да започваме, когато сте готов.

— Prego. — Морети отвори програма, която управляваше телескоп на Хаваите, финансиран от фондацията „Макклеъри“. Отне му по-малко от десет минути да върне часовника назад през вековете, докато положението на петте класически планети и Земята съвпадна с това на картата на Слънчевата система.

— Готово — обяви той и се отпусна назад на стола си.

Джес прочете датата на компютърния екран.

Дейвид подаде на астронома флашка с големината на половин дъвка.

— Тук има звездна карта. Можете ли да ни кажете къде трябва да е бил наблюдателят на тая дата, за да види тия звезди?

Морети замислено издаде напред долната си устна.

— Ще трябва да предположа времето от деня. Може би полунощ, но… защо не?

Този път му отне почти двайсет минути и отговорът се получи във формата на цифров ред: географска дължина и ширина.

— Не може да е така — каза астрономът.

— Защо? — попита Джес.

Той стартира нова програма, представяща Земята като кълбо. Ученият копира цифрите в прозореца за търсене и натисна ентър.

Глобусът се завъртя, за да центрира координатите, и образът се уголеми.

— Виждате ли? Много е на юг. Трябва да е грешка.

Бакана и Никлас бяха смутени, за разлика от Джес и Дейвид.

На екрана се виждаше суша, на север, от която в Южния ледовит океан се вдаваше тесен полуостров.

Родината на Първите богове. Без да изрече гласно надеждите си, Джес се обърна към Дейвид и за пръв път видя отразени в очите му собствените си чувства.

— Антарктида — произнесе той. — Но това е невъзможно. Там никога не са живели хора. Не биха могли да живеят.

Джес знаеше нещо, което разбираха само хора, отрасли с Преданията.

— Народът на мрака не би могъл. Но Първите богове са били нещо повече, Дейвид, това е техният дом. Белият остров — с благоговение произнесе тя. Морети я зяпна.

Следващите думи в този споделен миг на откровение и на надежда бяха:

— Горе ръцете!