12-те вятъра

25.

Днес надписът на тениската на шефката на екипа в Червения салон гласеше: „Какво точно от ∆ × ∆ p ≥ ½ h не разбираш?“. Айрънуд не разбираше нищо, но тъкмо затова още повече оцени чувството й за хумор.

Докато Кийша Харъл въвеждаше мястото, което й беше дал, милиардерът наблюдаваше буквите, появяващи се в прозореца с надпис „Търсене“ на близо триметровия екран. Не че някой от другите членове на екипа им обръщаше особено внимание. Франк, математикът с фланелената риза, подреждаше различни фигури от бонбонки „M & M“ на масата за хранене. Двама се взираха в дисплеи, покрити с непонятни символи, докато другите четирима бяха потънали в компютърни игри, в които бронирани войници избиваха незащитени извънземни.

— Това ли е? — попита Кийша. — Тинтаджъл?

— Кота нула — потвърди Айрънуд.

— Добре, вероятният обхват на новия клъстер е над две хиляди и петстотин квадратни километра — съобщи тя. — Някаква конкретна причина да започнем точно от това място?

— Историческото му значение. Това е родното място на крал Артур. Така твърдят легендите. — Той добави последното изречение, за да не го направи тя.

Кийша се усмихна.

— Отварям сателита.

На главния екран се появи част от корнуолското крайбрежие. От виртуална височина около километър и половина изображението приличаше на пъзел, с два малки носа, разделени от залив.

— Диво и скалисто, шефе. Някакво конкретно място, от което да започнем?

— Руините на замъка.

— И къде точно са те?

— В източния край на най-западния полуостров, точно където се съединява с брега.

— Добре, отиваме там. — Кийша направи съответните манипулации с дистанционното управление.

Въздушният образ се уголеми и се центрира в току-що описания от Айрънуд район. Той видя бели правоъгълници — каменни стени, чиито силуети се очертаваха от сенки на фона на правоъгълна основа, също бяла, изпъкваща сред сухата кафява земя. Сателитната снимка беше поразмита от огромното увеличение, сякаш гледана само от стотина метра височина.

Кийша го стрелна с въпросителен поглед.

— В сравнение с някои от другите обекти тоя не изглежда достатъчно древен.

— И не е. Корнуолският граф построил замъка през хиляда двеста трийсет и трета. Но не забравяй каква е била тогавашната практика. Всяко следващо куче си е препикавало територията.

— Отдолу има нещо, така ли?

— Истинска палачинкова торта от пластове. Графът явно е знаел за легендите, че Артур произхожда от оня край, затова е издигнал замъка си в старомоден стил. Преди това там е имало келтска крепост или пък манастир… Нещо с религиозно значение. А още по-рано — римски обект.

Кийша вече беше поставила кръстчето на програмата върху руините на замъка и уголемяваше изображението, но спря.

— Търсим нещо в същия хронологически диапазон като другите обекти, нали? Девет хиляди години, плюс-минус?

— Така ми се струва. Защо?

— Морското равнище е било много по-ниско.

Айрънуд знаеше това.

— В края на последната ледникова епоха.

— Ами Полинезия? Оня атол беше на морското дъно.

— Заради вулканично изригване.

— Е, това сигурно е допринесло за промяната на надморската височина, само че преди девет хиляди години морското равнище е било осемнайсет-двайсет метра по-ниско от сегашното.

— Мислиш, че трябва да търсим под водата?

Кийша отново се обърна към екрана и потупа с дистанционното управление по разтворената си длан.

— Като се замисля за обекта в Индия… за пътищата, които водят до него… разположението му с изглед към реката, която е текла там… Ако вземем предвид философията на построяване на колониите и приемем, че в тоя район има такава, аз не бих я търсила под замъка.

— А къде?

Айрънуд наблюдаваше големия екран, докато младата жена работеше с дистанционното. Въздушната снимка се смали и измести и кръстчето попадна върху поразително правоъгълна вдлъбнатина в брега, почти точно между двата полуострова.

— Обърнете внимание на цвета на водата.

Милиардерът разбра какво има предвид Кийша. В пространството между двата носа, в протежение на километър и половина, морето имаше млечносин оттенък. Точно след върховете им то почти незабавно придобиваше тъмнозелената окраска на открития океан.

— Смяташ, че колонията е някъде между двата носа, така ли?

— Аз бих построила там докове и складове — отвърна тя. — Но… ако трябваше да построя колония като оная в Индия, щях да прокарам пътищата от доковете до обекта ето тук.

Кръстчето отново се премести и застана над правоъгълната вдлъбнатина.

Айрънуд се втренчи в петънцето, в което сега се бяха превърнали руините на замъка, построен върху развалините на крепостта, в която може би беше роден крал Артур. Щеше да е адски вълнуващо да открие извънземна колония под тези останки — но той не даваше на Кийша толкова голяма заплата безпричинно.

— Ти си знаеш работата. Решението е твое.

Младата жена замахна с дистанционното във въздуха и на дисплея се появи кръг. Странната вдлъбнатина попадаше в абсолютния му център.

— Хайде, женки — извика тя на другите. С изключение на Франк, всички наблюдаваха големия екран. — Палете машините. Започваме насочено търсене на колония. На ония скали. Сто метра назад от ръба им, от сушата към морето. Да поставим квадратната мрежа. Франки — ти също.

Застаналият до масата за хранене Франк събра в шепа бонбонките си, изсипа част от тях в джоба на ризата си, а останалите в устата си и се затътри към работното си място.

— Ще поостанете ли, шефе? — попита Кийша.

Айрънуд се изкушаваше.

— За колко време ще приключите със скалите?

Тя натисна няколко клавиша и цифрите в долния край на екрана се промениха.

— Те са на трийсетина метра над сегашното морско равнище, тъй че ако започнем оттам… да речем, десет квадрата… деветнайсет със застъпванията. На половинметрови пластове отдолу нагоре. По две минути на квадрат… — Кийша пресметна резултата. — Ако няма нищо, ще знаем със сигурност след двайсетина часа.

— А ако има нещо?

— Ако е в първия квадрат, ще научим след две минути.

— Обади ми се. Ще бъда горе.

Младата жена му подаде дистанционното.

— Поне сложете начало на купона.

Той се усмихна и взе устройството.

— Големият син бутон най-отгоре — насочи го Кийша и се обърна към хората си. — Превключваме на ГСРСА.

Айрънуд натисна бутона и всички цветове на дисплея се промениха в произволно избраните фалшиви нюанси, които улесняваха разграничаването на различните материали.

— Иии… започнахме! — обяви Кийша, когато на екрана запримигва бързо появяващата се и изчезваща триизмерна диаграма на колония.

Милиардерът й върна дистанционното управление и ги остави да се забавляват.

Макар и неканен, Дейвид Уиър остана на четири и половина метра над тях, откъдето наблюдаваше всичко.

Мерит не откъсваше поглед от екраните в центъра за наблюдение, докато ръцете му се движеха по ключовете, плъзгачите и клавиатурата на пулта — следеше кадрите от преминаването на Дейвид Уиър по търговския пасаж преди повече от час.

След като го видя да влиза в магазин за сувенири, той отвори записите от наблюдателните камери вътре. Младежът си купи суичър и две бейзболни шапки, получи голяма пазарска торба и натика раницата и якето си вътре.

Мерит се върна на кадрите от пасажа и проследи обекта сред пазаруващите туристи. Скрил лицето си под козирката на една от новите си шапки, Уиър спираше и разглеждаше всяка витрина. Шефът на сигурността уголемяваше образа и проучваше изложените стоки, но не установи друга система, освен нескопосан опит за заблуда. Каквото и да беше намислил, хлапакът знаеше, че го следят, и правеше всичко възможно да забави неизбежното си разкриване.

Когато стигна до края на пасажа, Уиър се вмъкна в мъжката тоалетна. Вътре нямаше камери. Може би отново се дегизираше.

След като превъртя на бързи обороти пет минути от записа, Мерит стигна до извода, че Уиър няма намерение да излезе.

— Какво прави вътре? — попита Айрънуд-младши.

Мерит изведнъж разбра.

— Остани тук и не откъсвай очи от оная врата. — Уиър вече не беше в тоалетната, защото там имаше друг изход — заключена врата с надпис „Поддръжка“, която водеше към сервизните коридори на хотела под и над публичните му зони.

— Къде отиваш?

Мерит вече излизаше. Нямаше представа как се е досетил Уиър, но знаеше къде е отишъл.

На последното място в света, което някога щеше да види.

Раят беше също толкова голям, колкото и помещението под него.

С една разлика. Тук, горе, единственият под се състоеше от балкон с метален парапет, опасващ вътрешната страна на стените и свързан със система от коридори. Под тях и над гофрираните плоскости от прозрачна пластмаса, които бяха таванът на долното помещение, висеше мрежа от дебели кабели, захранващи шестнайсет камери, насочени право надолу.

Макар и прозрачни отгоре, отдолу плоскостите бяха огледални и скриваха камерите, въртящи се от маса на маса, от крупие на крупие, от играч на играч — тяхното Божие око търсеше признаци за мошеничество. Затова и на жаргона на казината такова място се наричаше „рай“.

Този рай се оказа леснодостъпен. Дейвид се спусна по едно стълбище от сервизния коридор и стигна до скритото ниво между първия етаж на казиното и конферентния център. Друг коридор с голи стени го доведе дотук. Защитена само с електронен четец, вратата се отключи в мига, в който пъхна в него препрограмираната си карта.

Той продължи малко по-нататък по балкона и се приближи до контролния пулт на централизираната система за наблюдение: четири монитора с тактилни ключове, въртяща се шайба за камерите и джойстик. Обаче индикаторните лампички не светеха. Насочените надолу камери не бяха включени.

Дейвид прокара показалец по пулта. На един от ключовете пишеше „Тест“. Идеално. Опция за ръчно включване. Той го натисна.

После завъртя шайбата, за да избере камера. Номер 14. С помощта на джойстика и наблюдавайки един от четирите монитора, успя да я премести до…

Видя хард диска на агент Лайл на една от компютърните маси в помещението под балкона.

После забеляза Айрънуд и жена с раста прическа, украсена с мъниста. Двамата наблюдаваха мигащи образи на огромен компютърен екран. Сателитни снимки на някакво крайбрежие.

Тъй като нямаше звук, Дейвид можеше само да гледа, но не и да слуша. Внезапно цветовете на огромния дисплей се промениха, после още веднъж.

След малко Айрънуд си тръгна, ала Дейвид остана да наблюдава случващото се на екрана, в което разпознаваше стартирана търсеща програма, сравняваща менящите се изображения със странна триизмерна форма.

Алгоритъмът действаше с поразителна бързина. Образът се променяше на всеки две минути — явно за това време системата обработваше всеки квадрат.

Дейвид последователно фокусира камера 14 върху всяка работна маса в помещението и установи, че техните по-малки екрани, всеки със собствен оператор, показват части от цялата картина на големия дисплей.

Минутите се проточиха в час и той използва възможността да проучи в по-големи подробности Червения салон. От работните маси излизаха дебели снопове кабели, които водеха към очевидно допълнително построена вътрешна стена, разделяща помещението на две. Пространството зад нея обаче оставаше извън обсега на камерите.

Два часа след началото на търсенето Дейвид отново следеше картината от камера 14 и забеляза, че седем от осемте оператори в салона се готвят да си тръгват. Осмият, по оръфани дънки и фланелена риза, продължаваше да работи.

Трийсет минути по-късно мъжът още беше там. Седеше отпуснато на стол до голяма маса, едното му коляно играеше нагоре-надолу и той безкрайно подреждаше сложни фрактални фигури от зелени бонбонки „M & M“.

Дейвид насочи камера 7 към бонбонения лабиринт и известно време проследи развитието му. След малко мъжът подскочи на стола си и бонбонките се пръснаха по масата и пода. В същия миг отдолу се разнесе тихо електронно изпиукване.

Уиър задейства камера 14 и завъртя джойстика, за да я фокусира върху сребристия триизмерен модел, който сега примигваше на големия екран.

Мъжът долу възбудено затършува в джобовете на дънките си и накрая откри джиесема си във фланелената риза. Набра някакъв номер и зачака… Не се случи нищо.

Дейвид знаеше какъв е проблемът. Телефонът не работеше в помещение, спиращо електромагнитните вълни.

Минаха още няколко секунди, докато мъжът очевидно се сети за същото. Втурна се към единствения изход, навярно за да се обади отвън.

Каквото и да търсеха, алгоритъмът явно го беше открил.

Дейвид видя своя шанс и се възползва от него.