12-те вятъра

41.

Айрънуд купуваше риба за вечеря на малък кей в пристанището на Порт Вила. Още една причина да харесва островната държава, която беше осиновил. Освен липсата на договор за екстрадиция с Америка, там никой не се пазареше и даването на бакшиш се смяташе за обида. Очевидно по някое време в миналото някой мъдър политик бе решил, че и подоходните данъци са оскърбителни, защото във Вануату нямаха и този досаден обичай.

Той плати разумната цена за един прекрасен лаврак и помоли да му го увият в кафява хартия. Шофьорът му прибра в пазарската мрежа, която вече се издуваше от лъскав морав патладжан, яркожълт грейпфрут и зряла кафява папая. По-нататък на обветрения кей имаше сергия, на която ще намери най-едрите скариди. Милиардерът си запроправя път през навалицата от местни купувачи и австралийски туристи, за да направи следващата си покупка.

Но Лудия Майк го спря и му подаде телефона.

Айрънуд си погледна часовника. На агент Джак Лайл му беше отнело почти два дни да анализира корнуолската разпечатка.

Той взе джиесема и избра място между две сергии, където да се облегне на грубия дъсчен парапет и да проведе личен и доходен разговор.

— Е, какво ви казаха вашите експерти? — Говореше дружелюбно, демонстрираше, че владее положението.

— За какво? — попита неочакван, но познат глас.

— Мерит?

— Извинявам се, че ви се обаждам по тоя начин, но сателитната връзка може да се…

Айрънуд с усилие сниши глас.

— Къде си?

— Май е по-добре да не знаете. Оная работа в Корнуол не мина, както се надявахме.

— Продължавай.

— Макклеъри стигнаха там първи. Няма никаква логика, обаче го разрушиха.

Айрънуд усети, че телефонът затреперва в юмрука му. Докъде щеше да стигне с тая измислица неговият шеф на сигурността?

— Къде е синът ми?

Мерит издиша рязко — нещо нетипично за него.

— Няма как да ви го кажа по-добре. Синът ви попадна сред взривовете и пещерата се срути. Опитах се да го измъкна, но… той не оцеля.

Милиардерът трябваше да се съсредоточи върху всяка дума, която изричаше, за да скрие обзелия го гняв.

— Тогава защо е заловен от военновъздушните сили и им разправя неща, които самият аз не знам?

Мерит се поколеба.

— Видях тавана на тунела да пада върху него…

— Какво си направил с Франк Биън?

— С програмиста ли? Нищо. Не съм го виждал от…

— Франк е мъртъв, Мерит. Синът ми твърди, че ти си го убил.

— Не съм. Защо да го убивам?

— Онзи ден, когато Дейв ми даде харда, между вас двамата ставаше нещо. Заради теб ли избяга?

— Вашият гений ви окраде и се сдуши с враговете ви, а вие ме обвинявате, че е избягал?!

— Сега се питам дали не си убил и Флориан Макклейри. Винаги съм смятал това… „различие в мненията“ между мен и оная заблудена фондация за джентълменски противоречия. Но ако синът ми е прав, ти си ги превърнал в нещо като война.

— Той лъже. Няма какво да добавя.

Айрънуд си представи за миг сина си, ранен в болница, готов да разруши всичко, което баща му се е мъчил да изгради, наследството на истината, което искаше да завещае на света. „Понеже виждах само каквото ми се искаше да виждам… чувах само каквото ми се искаше да чувам… не обръщах внимание на доказателствата…“

Той пропъди мисълта за онова, което вече не можеше да промени.

— Тогава го докажи. Обясни ми всичко — лично.

— Защо? За да можете да ме размените срещу сина си ли?

— Военновъздушните сили не се интересуват от тебе. А сега ми кажи дали ще дойдеш да защитиш доброто си име?

— Вие как смятате?

— Приемам това за „не“. — Айрънуд прекъсна връзката.

Този отговор бе и обявяване на война от страна на един убиец.

Борбата му за истината току-що се беше превърнала в борба за оцеляване.

— Не ми прилича особено — отбеляза Дейвид.

— Тъкмо това е целта — отвърна Джес.

На близо петдесет километра от Алис Спрингс мръсният ландкрузър мина бавно по лъкатушния черен път и влезе през широко отворения портал на оградата от провиснала телена мрежа, която едва ли представляваше някакво препятствие.

В далечината, зад старата ламаринена кабина на пазача, се издигаше внушителен пясъчников масив. Точно зад кабината имаше избеляла от слънцето и изтрита от вятъра табела — списък на фирми за колокационни услуги. Посочваха се товарни отсеци, през които можеше да се стигне до всяка от тях. Дървената бариера до кабината беше спусната, привидно ограничавайки достъпа нататък, макар че през нея лесно можеше да мине автомобил.

Джес спря джипа пред бариерата.

— А сега?

— Няма да чакаме дълго.

След по-малко от минута отстрани на пътя се появи друга кола. Ландроувър „Дифендър“. Върху багажника на очукания и покрит с дебел пласт прах джип бяха закрепени с ремъци резервни бидони гориво. Изглеждаше стар, но Дейвид чуваше двигателя му дори през затворените прозорци. Беше нов и мощен.

Шофьорът слезе, без да бърза. Носеше жълто-кафяв панталон до коленете, масленозелена риза с пагони, цялата в петна от пот, здрави обувки и нещо, което според Дейвид трябваше да е австралийски вариант на каубойска шапка. Спътникът му остана в колата.

Джес отвори прозореца си и опря длан на рамката. Дейвид забеляза, че върховете на палеца и показалеца й се докосват.

— Здрасти — поздрави шофьорът. — Търсите ли нещо?

— Отправила съм се на дълго пътуване.

— В каква посока?

— От запад на изток.

Отношението на мъжа видимо се промени. Той леко се почеса по гърлото с два пръста, после се наведе и погледна към Дейвид.

— Можете ли да гарантирате за него?

— Не — отвърна Джес.

— Ясно. Ще й съобщя, че пристигате.

— Благодаря.

— За нищо. — Мъжът се върна при джипа си, скочи вътре и се обади по радиостанцията.

— Всичко това някакъв код ли беше? — поинтересува се Дейвид.

— Нещо подобно.

— Тогава защо не гарантира за мен?

— Не, той питаше друго — дали си от Семейството, и аз му казах, че не си, за да внимава какво говори.

— Ами ако съм от Семейството?

— Тогава лично ще ти обясня кодовете.

Бариерата се вдигна и Джес потегли. По-нататък, до една цистерна за пропан, Дейвид забеляза отвор в пясъчниковите скали, достатъчно широк и висок, за да влязат едновременно три двуетажни автобуса. Тяхната тойота му се стори съвсем мъничка.

Вътре спокойно можеше да се побере двоен тенис корт. Други три бели ландроувъра бяха паркирани до боядисана в червено стена, чиито жлебове и линии предполагаха, че е изсечена в скалата.

Джес включи фаровете и Дейвид преброи три товарни отсека със стандартни гаражни врати в дъното на изкуствената пещера.

Тя спря до стената по средата на пътя дотам и му каза да остави багажа и да тръгне с нея.

Табелата на служебната метална врата между два от входовете на товарните отсеци съобщаваше, че се работи само по предварителна заявка.

Джес зачака отпред.

Дейвид вдигна поглед към високия скален таван и видя насочени надолу охранителни камери.

Металната врата се отвори.

Появи се млада слаба жена. Пухкав облак черна коса обрамчваше лице с карамелен тен и ясни златистокафяви очи. Въпреки вездесъщия червен пустинен прах, ризата и дънките й бяха безупречно чисти.

— Бакана — каза Джес.

— Пазителко. — Младата жена коленичи, пое лявата й ръка и я целуна. После се озърна към Дейвид. — Той не участва ли в пътуването?

— Ще се включи. Искам Виктория да се срещне с него.

Бакана се изправи и изгледа Дейвид преценяващо и не особено дружелюбно.

Въведе ги в коридор, който стигаше до затворена врата. По скалните стени висяха скучни гравюри на местни пейзажи в прости рамки.

По средата на коридора завиха надясно и се озоваха в чакалня; Трябваше да останат там, докато Бакана уреди срещата. Тя им каза, че в хладилника има напитки, и затвори вратата след себе си.

Дейвид огледа един удивително грозен стол, покрит с оранжево зебло.

— Трябва ли да знам нещо?

Джес отвори хладилника и извади две шишета вода.

— Ти си ми годеник. — Тя въпросително повдигна едната бутилка.

Дейвид кимна.

— Добре…

Джес му я подхвърли и отвори другата за себе си.

— Това е единственият начин да те вкарам тук, по-просто е от истината.

Той разви капачката и отпи голяма глътка. Разбираше, че е започнал прекалено да свиква с лъжите, но с наближаването на смъртта нещата, за които по-рано се тревожеше, все по-малко го вълнуваха.

Останалите мебели в чакалнята бяха също толкова грозни и поне трийсетгодишни. Имаше дървена масичка, покрита със следи от чаши и отрупана с овехтели списания, от „Съвременно управление и организация на документи“ до задължителните броеве на „Нешънъл Джиографик“ отпреди десетилетия.

— Не е както си го представях.

— От време на време ги проверяват държавни инспектори. Идват шофьори на камионите, които карат провизии. Тъкмо това очакват да заварят тук.

— А ти какво очакваш?

Джес не отговори. Тя допи водата и хвърли празното шише в кошче за рециклиране.

Дейвид вече усещаше в нея нещо повече от съмнение. Страх.

Натаниъл Мерит спокойно седеше на стола до прозореца в хотелската си стая край „Хийтроу“.

На бюрото до него бяха нещата от болницата — и онези, които му бяха дали, и другите, които беше откраднал.

Взираше се в шишенцето с ко-дидрамол. Чакаше да види дали ще има нужда от още. Според воинската мантра болката бе слабост, напускаща тялото. Гърбът му обаче беше пострадал зле при удара в каменната маса на съкровищницата. Нападателят, когото се наложи да убие, за да избяга от срутващия се тунел, го беше ранил с нож отдясно на гръдния кош. А глезенът му… Навехна го, когато скочи от един от отворите, пробити с взрив в скалния склон — при това от някакви си метър и двайсет височина.

Просто не му провървя.

Единственото, което поне донякъде му даваше сили да преглътне провала в Корнуол, беше гледката на тялото на Айрънуд-младши до купчината камъни в прохода само мигове преди срутването.

Тогава той вече носеше черното яке от номекс и каската на първия нападател, влязъл в съкровищницата в търсене на оцелели. Удуши го толкова бързо, че онзи нямаше време да предупреди другарите си. На излизане ликвидира и другите двама. Преоблечен като един от тях, той използва предимството си и стреля пръв.

Сега обаче, след като се оказа, че Младши е жив и снася на военновъздушните сили, бягството му от Корнуол вече не беше първата стъпка към разчистване на кашата, която му остави изтърсакът на Айрънуд.

Скъсването му с милиардера щеше да е проблем. Бившият му шеф разполагаше със средствата и имаше мотив да му запуши устата. Мерит знаеше, че за да се спаси, се нуждае от още по-сериозни средства.

За щастие знаеше и откъде да си ги осигури.