12-те вятъра

52.

— В армията ли си получила тая подготовка? — попита капитан Ломас.

— В частна охранителна фирма — отвърна Джес. Застанали един до друг, те свиваха парашутите си с бързи, пестеливи движения. Командосът преосмисляше всичко, което можеше да й е казал, и тя знаеше причината. Беше скочила от транспортния самолет като войник, отиващ на битка, защото знаеше, че тъкмо това им предстои. Дръзко дръпна шнура, предизвиквайки парашута да не се отвори, после майсторски го насочи и се приземи на около два метра от палетата, само шейсетина сантиметра по-далече от Ломас.

— Участвала ли си в битка?

Джес кимна. Зърна нещо с периферното си зрение и погледна нагоре. Видя друг транспортен самолет, други парашутисти. Видя ги и Ломас. Без да приказват повече, те извадиха ножовете си и бързо разрязаха найлона на палетата.

След по-малко от десет минути бяха въоръжени и екипирани. Ефрейтор Ротстийн, отговарящ за комуникациите и дислоцирането, потвърди, че не са се отклонили от координатите: плоска скала на безименна планина. Но въпреки че се намираха само осемстотин метра по-надолу от планираното място на кацане, обиколният маршрут, по който трябваше да минат, за да пренесат екипировката си по неравния скалист склон, беше дълъг почти три километра.

Ломас нареди на четирима от хората си да се отправят по най-краткия път, право нагоре, да намерят и обезопасят пукнатината, маркирана на дисплея на ГСРСА. Капитанът предвиди трийсет минути за изкачването на авангарда дотам и близо час за втората група с екипировката. Дотогава вече щеше да е нощ. Щом всички се съберяха на мястото, сапьорите щяха да поставят зарядите и да отворят шахта към структурата. Оттам щеше да поеме господин Айрънуд — до пристигането на хеликоптерите от американския военен кораб „Рузвелт“ след два дни.

Джес виждаше само един проблем в този план.

— Някой да забеляза дали другите парашутисти имат палета с провизии? Аз не. Може да са се приземили точно при пукнатината.

— Тогава ще знаем къде да ги търсим — отвърна Ломас и даде заповед за тръгване.

Командосите носеха двайсет и две килограмови раници, освен личното си оръжие и екипировка. Агентите и цивилните имаха по-леки, тринайсеткилограмови раници, но при трийсет градуса под нулата това усилие си казваше своето. Бяха спрели да си починат.

Трикилометровият път до пукнатината не съответстваше на топографските карти и сателитните снимки на Ротстийн. Най-високите върхове пак можеха да се използват за ориентири, но голият терен под тях беше различен.

— Картите са отпреди осем години — обясни на Джес ефрейторът. — Сателитните снимки са от миналата година. Теренът вече се е променил. Останала е само половината от миналогодишния сняг.

Айрънуд погледна картите и снимките, които сравняваха с действителната обстановка.

— Знаем къде трябва да отидем. — Той посочи с показалец точката, отбелязана на топографската карта. — Знаем също, че сме тука — отново посочи милиардерът. — Хайде да минем напряко по оня нов хребет. Би трябвало да ни спести около километър.

Ефрейтор Ротстийн насочи бинокъла си натам, огледа края на хребета и реши, че е проходим. Тъкмо нарамваха раниците си, за да продължат пътя, когато Джес чу кухия пукот на далечна стрелба.

Командосите за броени секунди се освободиха от провизиите и раниците и се затичаха напред, нареждайки на цивилните — Джес, Дейвид, Айрънуд, Лайл и Марано — да останат там, докато някой дойде да ги вземе.

След пет минути, прекалено рано, за да може втората група командоси да е стигнала до обекта, иззад един тъмен хребет се издигна облак черен дим, последван от кънтящ екот.

— Нали щяха да го бомбардират? — рече Дейвид.

Джес разбра какво става и стомахът й се сви.

— Взривяват отвор. — Чувстваше се безсилна.

— Първо ще го ограбят. — Айрънуд се извърна и разпери ръце от отчаяние и ярост. — Толкова път и за какво?!

Пак далечни изстрели. Нов облак дим и продължителен грохот.

— Нашите не могат да ги спрат, Джак — обади се Роз. — Трябва да им помогнем.

Джес виждаше, че Лайл води вътрешна борба: да изпълни нарежданията или да последва инстинкта си. И тя имаше същия проблем. Озърна се към Дейвид, но той беше хванал Айрънуд за ръката.

— Откога е информацията в базата данни ГСРСА?

— Моята версия ли? От две хиляди и пета. Ааа… разбрах.

Както и Джес. Дейвид се беше сетил за нещо, което не бе хрумнало на никой от тях. Преди години, когато бяха създали базата данни ГСРСА, покривката от сняг и лед трябваше да е била няколко десетки метри по-дебела. И съответно системата им посочваше точка високо на планинския склон като най-бърз начин да стигнат до скритата структура, но след стопяването на толкова много лед може би се беше оголила друга пукнатина?

— Точно така! — Айрънуд несръчно разгъна разпечатката. Джес накара другите да приклекнат и да притиснат трите листа върху замръзналата земя, за да може Дейвид да ги проучи. Той неколкократно премести поглед от снимката към разпечатката и обратно, сякаш мислено въртеше трите различни заснемания на един и същи терен, докато си съвпаднат.

— Тук. — Показалецът му се плъзна по сателитната снимка и спря на място на около петдесет метра надолу по стръмния склон на хребета, който се канеха да пресекат преди началото на престрелката. — Има нещо. Страничен тунел. Шахта. Само на няколко метра под повърхността.

— На няколко метра ли? — повтори Джес. — Някой разбира ли от експлозиви?

Джак Лайл предпазливо се изправи, щадейки коляното си.

Роз Марано вече си смъкваше ръкавиците. Прерови раниците и започна да вади детонаторите.

През следващите двайсет минути чуха изстрели и още две мощни експлозии. После нищо. Никой не се върна да ги вземе. Дотогава Джес и Лайл вече правеха необходимото, за да придвижат оредялата им група и да осигурят безопасността й.

Докато Марано зареждаше експлозивите на посоченото от Дейвид място, Джес, Лайл и Айрънуд смъкнаха раниците и провизиите по хребета и ги скриха под набързо натрупана купчина камъни. Ако онези, който бяха нападнали капитан Ломас и неговите хора, дойдеха да търсят изостанали, нямаше да видят там нищо.

По-малко от половин час след последния взрив вече се беше спуснал здрач. По това време на годината мракът щеше да продължи само няколко часа, ала те бяха готови.

Марано дотича при тях зад една скална стена и с побелели от студ ръце свърза последните жици с дистанционното управление.

— Готови ли сте? — попита тя.

— Давай — отвърна Айрънуд.

Марано вдигна капачето на взривяващото ключе и го натисна. Скалната стена сякаш подскочи от острия трясък на взрива. След секунди отгоре им се изсипа дъжд от ситни камъчета и прах.

— Няма начин да не са чули — предупреди Лайл. — Да вървим!

Джес стигна първа до мястото. В пълната с прах дупка още се сипеха камъчета.

— Да! Отворили сме проход към нещо!

И се спусна вътре пак първа, защото само тя разбираше езика на скалните пластове. Увила въже около кръста и рамото си, тя се вмъкна в отвора, докато другите я държаха. Върхът на обувката й докосна дъното, попадайки в тясна цепнатина и тя ритна веднъж, после отново…

Земята под нея поддаде и тя пропадна, ахвайки, когато въжето изведнъж се опъна…

Джес се извъртя и се освободи от въжето, погледна надолу…

Черни камъни от експлозията… натрупани върху гладки квадратни плочи… под.

— Това е!

И тя се спусна в историята.