12-те вятъра

13.

— Понеже еволюцията се развива случайно — тросна се Дейвид. — Затова. — Преди Айрънуд да успее пак да го прекъсне, той притисна телефона към ухото си и продължи на един дъх: — Тъй че не е възможно милиардите… не, нека са трилиони случайности, довели до еволюцията на човека на Земята, да са се повторили по абсолютно същия начин на друга планета.

Дейвид пое дълбоко дъх и се отпусна в паянтовия канцеларски стол, който беше довлякъл до импровизираното си бюро. Червените тухлени стени на новата му лаборатория бяха покрити със сажди, напуканият бетонен под също не блестеше от чистота. От високия три и половина метра таван висяха стари флуоресцентни лампи, които жужаха и мъждукаха, обливайки всичко в бледозеленикава светлина.

Намираше се на половин час и на цял свят разстояние от луксозното казино на Айрънуд в Атлантик Сити: достатъчно близо, за да е удобно, и достатъчно далече, за да не струва много пари. „Оферти за милиардери — помисли си Дейвид. — Айрънуд или е забогатял, като се е стискал, или пък така е запазил богатството си.“

— Тоя аргумент има две слаби места, Дейв — отбеляза Айрънуд.

— Само две ли? — Той се опита да скрие яда си. Постоянните обаждания на Айрънуд му пречеха да работи. Но милиардерът все пак спази думата си и плати за оборудването, което бе поискал.

— Първо, ти предполагаш, че самата биология е сляпа. Но трябва да признаеш, че е възможно тя да се подчинява на закони като всяка друга наука — универсални закони. Искам да кажа, че звездите се образуват там, където се събира достатъчно водород, нали така? И нито мястото, нито времето е от значение. Защо? Защото такива са законите, на които се подчинява водородът. Тогава защо това да не може да се отнася и за живота? Ами ако по силата на биологичните закони само РНК и ДНК могат да носят генетична информация?

Той се смръщи и отдалечи миниатюрния телефон от ухото си. Гласът на Айрънуд изкънтя от говорителя:

— Ами ако само основаващият се на въглерод живот може да има разум?

Дейвид знаеше, че този разговор няма да свърши, докато Айрънуд не пожелае.

— И какво е второто слабо място на аргумента ми?

— Ами просто е възможно Земята да е нещо като извънземна ферма и ние да сме добитъкът в нея.

Добре че не разговаряха по видеовръзка, иначе милиардерът щеше да види, че Дейвид избелва очи.

— Искате да кажете, че са ни посели тук?

— Или че са ни създали с генно инженерство. По дяволите, спокойно може да сме някакъв галактически арт проект. Обаче си остава следният факт: ако извънземните наистина са създали живота на тая планета, логично е да са използвали за основа собствената си биология. Което означава, че тяхната ДНК може да се комбинира с нашата — триумфално заключи Айрънуд.

На Дейвид му се прииска да тресне телефона на масата. Само че не можеше да остави това твърдение без отговор.

— Единственият проблем на тая хипотеза е, че няма абсолютно никакви доказателства.

— Искаш да кажеш, че нямаше никакви доказателства, преди ти да ги откриеш.

Дейвид стисна зъби.

— Трябва да се връщам на работа.

— Разбира се. Трябва да разбереш къде и кога са се приземили.

— Ще намерим друго обяснение.

— Браво, говориш като учен. Съмнявай се във всичко, докато не събереш доказателства за хипотезата си.

Дейвид отвори уста и нададе беззвучен вик.

— Ако изобщо съществуват такива доказателства.

— Съществуват. Питай властите — без колебание отвърна Айрънуд. — Залавяй се за работа, Дейв. Дадох ти пари, сега искам резултати.

И после, слава богу, ефирът утихна.

Дейвид ядосано затвори телефона. Защо някои хора не можеха да проумеят разликата между факти и предположения? И защо самият той не можеше просто да прекъсва такива безсмислени спорове?

Доколкото си спомняше, баща му беше отстъпчив. Майка му — определено. Откъдето и да идваше собственият му инат, също като генетичните му особености, явно не бе от родителите му. Като цяло, те просто приемаха живота такъв, какъвто е. Дейвид си спомняше, че когато баща му загина в автомобилна катастрофа на трийсет и две годишна възраст, майка му не скърби дълго. „Продължаваме нататък“, каза му тя. Девет години по-късно, вече на четиринайсет, Дейвид си спомни тези думи, докато гледаше отворения ковчег, в който лежеше трийсет и шест годишната му майка, починала на свой ред от рак.

„Продължаваме нататък“. В неговия случай — в приемно семейство, за да намери свобода едва когато постъпи в колежа, една година преди връстниците си. Рано беше разбрал, че всичко умира. Така стояха нещата. Майка му имаше право. „Продължаваме нататък“. Той продължи.

Допреди осем месеца, когато установи, че собствената му смърт вече не е абстрактно бъдеще, отдалечено на десетилетия във времето.

Оттогава изпитваше гняв и разочарование, особено когато късно нощем лежеше сам с мислите си и си представяше, че всеки негов дъх, всяко изтуптяване на сърцето му отброява времето до края на всичко, ако не успее да реши проблема си. Ала не изпитваше страх. Не си спомняше да е изпитвал такова чувство. Само настойчивост и нетърпение.

Приключил с вечерния телефонен разговор, Дейвид се премести със стола си до друга импровизирана маса. Върху нея лежаха петнайсет неразпечатани кутии с различни реагентни комплекти, необходими за системата за генетичен анализ, все още опакована в кашони под масата. ДНК секвенаторът и компютърът, който го управляваше — всичко това приблизително с размерите на средно голям ксерокс, — бяха за обработка на ДНК пробите, които щеше да събира.

Сега, когато можеше да се посвети само на това, а не да краде по някой и друг час вечер във военната лаборатория, и след като разполагаше със средства, за да купува свободно от всички съществуващи генетични бази данни, очакваше по-бързо да открие още групи. За Айрънуд това означаваше още колонии. А за самия Дейвид — по-голям шанс да намери други като него и да установи кой от тях е оцелял. Засега нямаше такива случаи, тъй че откриването на нови групи означаваше по-голям шанс да открие и изключи генетичния механизъм, който можеше да го убие, преди да стигне до началото на смъртоносния интервал, двайсет и шест години и половина.

Оставаха по-малко от три месеца.

Основателна причина да продължи работата си, да възобнови проучването на генетичния си код.

За тази цел беше сглобил свой собствен мини суперкомпютър. Общата изчислителна мощност на трите свързани в мрежа кули Епъл Про вече надвишаваше достъпните му ресурси в лабораторията на въоръжените сили. Новите екрани също бяха по-големи, по-ярки и по-безвредни за очите от старите. Успя да се увери в това по време на няколко двайсет и четири часови маратона. Всичко друго в новата му лаборатория обаче определено беше примитивно.

Петте маси представляваха просто шперплатови плоскости върху дървени магарета. Зад масата с екраните, клавиатурите и външните дискове се спускаше черна плетеница от жици и кабели, която ги свързваше с компютрите и юпиесите. В друг ъгъл, потънал в дълбока сянка, имаше още четири маси, отрупани с не разпечатани кашони с лабораторно оборудване, закуски и няколко стека редбул. Походното легло със спалния чувал бяха за редките нощи, когато редбулът не му действаше.

Сега определено беше настъпил такъв момент, но се съмняваше, че скоро ще има време за сън. За безсънието му отчасти имаха вина среднощните обаждания на Айрънуд и собственият му инат. Както и новото геномно изображение на големия компютърен монитор върху импровизираното му бюро — този път пълният му генетичен профил, а не само на митохондриите му.

Геномът на дисплея разкриваше цялата истина: резултатите от изследването на митохондриалната му ДНК не можеха да се отрекат. Цели осем процента от неговата ДНК беше нечовешка.

Докато преглеждаше графиките на генома си, Дейвид замислено хапеше устни. След като откри във военната лаборатория, че неколцина други притежават особеностите на неговата генетична структура, не успя да установи друга очевидна връзка нито със себе си, нито помежду им. Изключение правеха само няколко души, чиито семейства бяха групирани по местоживеене.

Тези групи го бяха убедили, че закодираната в гените му смъртна присъда е рядък рецесивен белег, който са носили майка му и баща му, но всеки от тях само в по един хромозома. Съчетаването на двете характеристики обясняваше защо родителите му са преживели двайсет и седем годишна възраст и защо белегът се е запазил толкова дълго в човешкото население, без да бъде идентифициран като медицинска опасност.

Тъкмо някои негови проверки в интернет, за да намери информация за тези райони, бяха привлекли интереса на Мерит, а после и на Айрънуд. Когато му предложиха да купят неговите данни, той прерови военните файлове и продаде първите три групи информация. Дотогава беше разбрал, че или ще направи откритие, струващо нещо дори за военните — не всеки ден някой регистрираше нечовешка ДНК в хора, — или с малко късмет ще умре, преди да го изправят пред съда. Във всеки случай без тези пари нямаше да направи нищо навреме, за да се спаси.

Докато Айрънуд вярваше, че тези три групи с нечовешка ДНК имат извънземен произход, Дейвид приемаше за факт обратното. Досега обаче не беше успял да предложи правдоподобна и доказуема алтернативна хипотеза.

Затова реши да търси в генетичните профили не само на други хора, но и на други видове, тъй като природата ценеше добрите идеи: щом дадена секвенция аминокиселини беше постигнала нещо добро в конкретна форма на живот, имаше голяма вероятност тя да е съхранена и предадена на други поколения, а впоследствие и на други видове.

Тази сутрин беше наредил на компютрите си да сравнят собствените му гени с гените на двайсет и осем животински вида. По силата на установени правила, той включи седемнайсет бозайника, плюс птицечовка, влечуги, земноводни, птици и риби. Щеше да разбере дали резултатът е отрицателен чак след като машините сравняха всички секвенции, а това спокойно можеше да отнеме три дни. Положителният резултат обаче бе друго нещо. Можеше да се случи всеки момент, дори при първото сравнение.

Дейвид сподави прозявката си и се протегна. Беше време да приключва за тази вечер. Инструктира компютрите да му пратят есемес, ако открият позитивен резултат.

Заключи металната външна врата и желязната решетка на лабораторията си, после излезе в лепкаво влажната августовска нощ. Падналият по-рано дъжд не беше донесъл свежест и изглеждаше, че пак ще вали.

Черният му джип бе една от трите коли на малкия паркинг, ограден от три страни от склада. Освен него имаше древен, очукан пикап „Тойота“, който си стоеше там още откакто се беше нанесъл. Под дебелия пласт мръсотия и прах, боята изглеждаше тъмнозелена. Едната му задна гума липсваше и шасито бе подпряно на две тухли. Третият автомобил, червеникавокафяв стар форд „Краун Виктория“, отначало привлече вниманието му, тъй като беше виждал агентите от Отдела за криминални разследвания на въоръжените сили да пристигат в лабораторията със същия модел. В присъствието му там нямаше очевидна система — понякога беше паркиран на място 27, друг път — не. Успокои го фактът, че никога не го бе забелязвал другаде в района. Нито в близките заведения за бързо хранене, нито до недалечния „Холидей Ин“, където Айрънуд го настани на преференциална фирмена цена, докато малкото му вещи от Мериленд бъдат пренесени в близък апартамент.

Дейвид се насочи към джипа си. За своя радост чу само далечните самолети от летището на около километър и половина оттам и по-близкото слабо жужене на единствения електрически стълб на паркинга, на който имаше само една лампа. За разлика от мерилендската лаборатория, тук нямаше охранителни камери.

Той включи чистачките на предното стъкло за един оборот, за да изчисти последните капки от вечерния дъжд, после излезе на улицата, като спря да се озърне в двете посоки. По това време на нощта нямаше никакъв трафик. Оттатък беше паркиран самотен ван на фирма за кабелна телевизия и Дейвид мислено се обзаложи, че когато се върне на сутринта, ванът ще е на трупчета. В този квартал човек не биваше да оставя колата си без наблюдение.

Зави наляво и потегли към денонощния „Макдоналдс“, който се намираше най-близо до хотела му. Един шейк и два биг мака щяха да му дойдат добре — тази притъпяваща сетивата комбинация щеше да му донесе безпаметен сън. Пък и нямаше нужда да се тревожи за последиците от холестерола на петдесетгодишна възраст.

Включи радиото и продължи да натиска бутона за търсене, докато откри станция, по която течеше дискусия. Темата не го интересуваше — всеки разговор щеше да е по-добър фон от музиката, особено когато работеше върху някакъв проблем. Някой ден щеше намери време да си купи приставка, с която да включва айпода си в радиото на джипа, и това щеше да му позволи да слуша колекцията от звукови фонове: записи на шум от истински места, сгради, различни обстановки на открито. Обичаше да си представя мястото, където е направен съответният запис. От малък притежаваше способността да „разчита“ ехото и вибрациите. Това упражнение му действаше успокоително.

Засега обаче се задоволи с разговор и продължи да шофира, като следеше политическата дискусия и в същото време се опитваше да си спомни къде точно в Атлантик Сити е виждал магазин на „Епъл“ за приставката за айпода. И не преставаше да размишлява над генетичните проблеми.

Така и не разбра, че тази нощ, като всяка друга през последните три седмици, е под наблюдение.

Този път не само от БСР.