12-те вятъра

3.

Никой не обърна внимание, когато Дейвид Уиър влезе в оживеното фоайе на хотел „Хей-Адамс“. Колкото и висока скорост да вдигаше при възможност в тази късна петъчна вечер, шофирането от Роквил, щата Мериленд, до центъра на Вашингтон, му отне малко повече от час, по-голямата част от който прекара в задръствания на Джордж Уошингтън Мемориъл Паркуей. Нямаше възможност да се преоблече и носеше дрехите, с които беше отишъл на работа: дънки, маратонки „Найки“, измачкана бяла риза и тясна черна вратовръзка, единственият му компромис към лабораторния дрескод.

Тази вечер повечето посетители в облицованото с тъмна дървена ламперия и огряно от кехлибарена светлина фоайе бяха по делови костюми, освен няколко жени с пищни бални рокли. Такова си беше това място. И все пак, тъй като историческият хотел се намираше точно срещу Белия дом и привличаше клиентела от дипломатическите среди, трябваше да се очаква и смесица от официалност със съответните национални особености. Нито той, нито дънките му щяха да привлекат внимание. В този град царуваше политиката, не модата.

Той застана на входа на лоби бара с раница в ръка. С малките си квадратни маси, приглушено осветление, високи тапицирани столове и множество тихи разговори, заведението ненапразно се наричаше „Извън протокола“. Имаше сложен, многопластов звуков фон, който при друг случай Дейвид щеше да запише за колекцията си.

Той плъзна поглед из помещението в търсене на човека, с когото се беше срещал предишните два пъти — висок мъж с безизразно лице и бръсната глава. Вместо това към него се приближи непознат с телосложение на състезател по силов трибой и гъста, жилава черна коса, намазана с тел. Прическата щеше да отива на някой десетина години по-млад от него и не подхождаше на месестото му лице. Тъмният костюм на тънки мръснобели райета беше най-малко двайсетгодишен. Човек оставаше с цялостно впечатление за лоша дегизировка.

— Уиър, нали?

Дейвид напълно съзнаваше, че с това, което се готви да направи и е правил преди, рискува свободата и живота си. При тези обстоятелства нямаше намерение да разговаря с непознат.

— Чакам един приятел.

— Мерит го няма. Аз ще проведа срещата.

— Къде е той?

В дрезгавия глас на Райето се долавяше слаб тексаски акцент.

— На оня остров, дето го прати ти.

Подозренията на Дейвид се засилиха.

— Как е разбрал точно на кой да отиде? — Бяха изминали едва пет седмици, откакто продаде на Мерит втората флашка с файлове, очертаващи евентуалния общ географски произход на неговата и на още неколцина злощастници нечовешка ДНК. — Аз свързах втората група най-общо с Полинезия — това са над сто големи острова.

Без да отговори на въпроса му, Райето се потупа по сакото, издуто от нещо обемисто във вътрешния му джоб.

— Нося ти парите.

Дейвид претегли шансовете: необходимостта да разбере същността на бомбата, тиктакаща в собствената му генетична структура, срещу опасността да попадне в капан. Знаеше, че ако Райето работи за ФБР или Отдела за криминални разследвания на въоръжените сили, ще го арестуват, което му гарантираше, че ще умре зад решетките още преди да се е изправил пред съда. От друга страна, ако този мъж разполагаше с нова информация, която можеше да му помогне…

— Добре.

Райето го поведе към ъглова маса с два стола. На бялата ленена покривка имаше празна чаша и бутилка хайнекен. От купичката с ядки липсваше кашуто. Човекът явно чакаше отдавна.

Дейвид седна и остави раницата между краката си. Келнер с бяло сако дойде, за да вземе поръчката му, и той поиска вода. Райето погледна празната си чаша — явно му се пиеше още една бира, — но се спря на сода. Нервно потропваше по крака на масата с лявата си обувка.

Келнерът се отдалечи.

— Дай ми файловете.

Дейвид изведнъж съзря възможност да ускори търсенето си. За когото и да работеха, Мерит и Райето притежаваха способността — и парите — да пращат експедиции по целия свят само след няколкоседмична организация. Навярно можеха да му помогнат и по-непосредствено.

— Искам да променя уговорката ни.

Райето заплашително се наведе напред.

— Десет бона. Край на разговора.

— Не става въпрос за парите.

Онзи се смути и се поколеба.

— Знаеш как осигурявам информацията. Рисковано е.

— И какво от това? Нали ти се плаща? — Райето се извърна настрани, докосна ухото си и Дейвид за пръв път забеляза, че вътре има миниатюрно устройство.

Опита се отново да привлече вниманието му.

— Виж, отнема ми седмици да правя елементарни издирвания, без да ме усетят. Издирвания, които лаборатория, създадена специално с такава цел, може да проведе за ден-два.

Райето вече избутваше стола си от масата, за да стане.

Дейвид видя, че всичко отива на кино, и веднага даде на заден.

— Добре де, добре. Забрави, че съм го споменал. Ще го направим, както вие искате. — Той пъхна ръка в джоба си за връзката ключове, но следващите думи на Райето промениха всичко.

— Поканен си горе. Той не обича да го карат да чака.

Изглеждаше излишно в хотел срещу Белия дом да има президентски апартамент. Но пък по време на визитите си президентите на други държави се нуждаеха от такива условия. Човекът, който в момента се изтягаше на жълтия брокатен диван до горящата камина, изобщо не беше държавен служител, въпреки че често ставаше обект на техните разследвания.

Огромен, висок почти два метра и тежък близо сто и четирийсет килограма, той беше добре познат от честата си поява по новините.

Дейвид коригира предположението си за потенциалния достъп до ресурси. Холдън Стенис Айрънуд повече от десетилетие фигурираше в милиардерския списък на „Форбс“ и дори в агонията на глобалната рецесия с лекота се държеше в челната десетка. Притежаваше телекомуникационни компании, купуваше и продаваше цели информационни организации, държеше монопола над стратегически метали и строеше собствена орбитална туристическа ракета в Невада. Този човек можеше да купи света.

Айрънуд протегна ръка, без да става. Хватката му беше смазваща и ако се съдеше по хищническата му усмивка, той знаеше това.

— След като вече разбра с кого си имаш работа, си мислиш, че е трябвало да взимаш повече. — Също толкова познат, колкото и лицето му, дрезгавият баритон на милиардера имаше южняшки акцент като на Райето.

— Познахте.

— Ето такива хора харесвам. — Той с пъшкане смъкна босите си крака на дебелия персийски килим и седна. По пода бяха пръснати купчини вестници и списания на различни езици. — Ако продължиш да си честен, можем да правим бизнес. — Айрънуд кимна на Райето, който провери Дейвид с детектор за метал. — Честен си, нали?

— Продавам ви класифицирана информация от файлове на въоръжените сили, до които нямам право на достъп. — Детекторът изпиука, когато Райето го прокара над раницата, и Дейвид му я подаде, без да се налага да го молят.

Айрънуд имаше властно изражение, също като Ковински. Маската му на стар добряк си беше само маска. Дейвид не се съмняваше, че умът зад нея е остър като ръбовете на униформата на полковника.

— Честен с мене — поправи се милиардерът. — Военните са корумпирани, също като властите. Смъквай им кожата на тия глупаци. — Той се изправи, извисявайки се над Дейвид, също толкова могъщ физически, колкото и финансово. — Ама ако се опиташ да излъжеш мен… Е, ти си умно момче. Наясно си. — Айрънуд се озърна към Райето. — Всичко чисто ли е, Младши?

Айрънуд-младши беше подредил съдържанието на раницата върху масата в трапезарията: дрехите за спорт на една купчина, две стари романчета, малък черен айпод, около който бяха увити кабелите на слушалките, още по-малък дигитален диктофон и телефон.

— Засега. — Той извади батериите на телефона и диктофона, после натика всичко, включително айпода, в торба от оловно фолио, която предпазваше филма от рентгенови лъчи.

Айрънуд се насочи към добре обзаведения кухненски бокс.

— Къде са файловете?

Дейвид вдигна връзката ключове и смъкна капачето на рекламния ключодържател, за да покаже флашката.

— Ще ми трябва компютър.

Милиардерът отвори хладилника и махна с ръка на Младши, който взе ключовете от Дейвид. Поведението му показваше, че не обича да му махат така.

— Значи искаш да ми направиш ново предложение. — Айрънуд извади бутилка диетична кола, наля си в кристална чаша и я пресуши. — Казвай.

Дейвид започна да излага идеята си, а Айрънуд се върна на дивана, изтегна се и затвори очи.

— И колко ще ми струва това?

— Компютрите и периферните устройства ще струват най-много, може би сто хиляди. Още петдесет бона за лабораторно оборудване и консумативи.

— Ами милионите ДНК проби? Разходи по събирането? Персонал?

— Цялата работа вече е свършена. От Генографския проект. Шест-седем частни генеалогически фирми. Още десетина университета. Информацията вече я има. Само трябва да я преровим.

Айрънуд си потърка носа, без да отваря очи.

— И тия фирми и университети просто ще ни дадат достъп до данните си, така ли?

— Университетите, да. Останалото можем… тоест вие можете да го купите. Всички продават информация. Миналия месец свалих безплатно публикуваната митохондриална ДНК секвенция на неандерталец.

Милиардерът отвори едното си око и го погледна, после се надигна и седна, насочвайки към Дейвид цялото си внимание.

— Чувал ли си за Чарлз Форт?

Дейвид не беше, но с готовност щеше да го слуша, за каквото и да пожелаеше да говори. Никой друг нямаше да му помогне да открие човек с неговите маркери, преживял двайсет и седмия си рожден ден. Когато — и това непременно щеше да се случи — въоръжените сили откриеха злоупотребата с техните ресурси, неизбежното разследване и забавяне буквално щяха да са фатални за него. Щяха да минат месеци, преди да го вземат насериозно и дори само да планират повторно провеждане на неговото проучване.

Айрънуд загряваше за лекцията си.

— Форт е бил велик човек. Учен. Починал през трийсет и втора, обаче бил един от първите в научната общност, които надули свирката. Нали знаеш как събират доказателства в подкрепа на любимите си теории и после прескачат всички открития, които им противоречат. Сигурен съм, че си виждал как става, нали така?

Дейвид се нуждаеше от помощта му, ала това не означаваше, че е длъжен да се съгласява с всичко, което казва.

— Понякога при анализите се допускат грешки и затова се изключват от проучването. — Той сви рамене. — Но се случва и изключението да потвърди правилото.

— Точно така! — Айрънуд насочи показалец към него, сякаш държеше пистолет. — Ами Ричард Файнман? Чувал ли си за него?

— Естествено. Проектът „Манхатън“. Квантов физик. Може би един от най-великите учени на двайсети век.

— Никакво „може би“. Той е казал същото за изключенията от правилото.

— А именно?

— Ако правилото има изключение, което може да се докаже чрез наблюдение, това правила е грешно. — Милиардерът впери очи в него. — Тия групи, дето ги продаваш на моя човек… струва ми се странно, че един младши лаборант в държавна лаборатория пръв се натъква на нещо толкова важно… Тъй де, на нечовешка ДНК?

— Ами не. — Дейвид беше проверил в литературата, задавайки си същия въпрос. — Много други изследователи са обръщали внимание на резултатите, обаче…

Айрънуд не го остави да довърши.

— Те обявяват резултатите за грешка при анализа или за контаминация и най-великото откритие на всички времена е изхвърлено на боклука! Ти си видял данните и групите. Знаеш ли какво е това, Дейв? Защото аз определено знам. — Той се надигна от дивана и се изправи в целия си величествен ръст. — Ти си открил категорично научно доказателство — доказателство! — за нещо, което вече е известно на властите и което те са крили от нас. Но ти… убеден съм, че си се натъкнал на истинска бомба.

Дейвид не го разбираше.

Айрънуд болезнено го стисна за раменете.

— Добре дошъл при нас, Дейв. Ти ще ми помогнеш да пратим нашето лъжливо правителство на майната му и да обърнем тоя свят надолу с главата.

Тези думи показаха на Дейвид, че Айрънуд му дава парите и лабораторията, макар все още да нямаше представа защо. Не че го интересуваше.

Други обаче се интересуваха и техният инфрачервен лазер, регистриращ вибрациите на прозорците, записваше всяка дума.