12-те вятъра

32.

— Как става това нещо?

Сгушена във високото кресло в стаята на Дейвид, Джес изглеждаше и звучеше смачкана от часовата разлика. Беше се увила в сива хавлия и седеше с подвити под себе си боси крака.

Минаваше полунощ, местно време. Дейвид още носеше същите дънки и тъмносин пуловер, с които беше от дълги часове. Сложи си чифт тънки силиконови ръкавици, които вървяха с комплекта.

Преди три дни едва се бяха спасили в тунелите под улиците на Бостън. Сега бяха отседнали в натруфен викториански пансион в северен Корнуол под нови имена. Канадският паспорт с неговата снимка го представяше като Марк Алекзандър Аскуит.

Само с три телефонни разговора Джес успя да уреди полета и пътуването им. Освен с неограничени средства, тя разполагаше с достъп до ресурси, които преодоляваха всякакви закони. Дейвид не разпитваше за подробности.

Той скъса тънката станиолова опаковка и извади малка четка.

— Ще взема клетки от вътрешната страна на бузата ти с ей това.

Четчицата приличаше на бъркалка за коктейл — дълга бяла пластмасова клечка с плосък край, на който имаше няколко нареза, като изтъркан докрай гребен.

— Ще поставя твоята проба в шишенцето и ще я пратим на приятелите ти в Кеймбридж за сравнение с моята.

Когато й беше обяснил теста, с който искаше да потвърди, че имат далечна родствена връзка, тя го попита кой английски университет може да направи анализа. Дейвид избра Кеймбридж и Джес набра поредния телефонен номер. Комплектът за взимане на ДНК проба ги чакаше в хотел „Горинг“ в нощта, в която пристигнаха. Явно роднините й бяха отдавнашни благодетели на университета. Още от основаването му. През 1209 година.

— Искам да обърнат особено внимание на зоните на ускорено развитие на хромозома двайсет.

— Защото там си открил своите аномалии.

— Да, най-важните. — Дейвид провери дали е приготвил шишенцето, прозрачен пластмасов контейнер с големина на куршум и заострен връх. — Четирите клъстера, които открих досега, не са съвсем еднакви, всеки от тях притежава уникални маркери, но и четирите имат един и същи хаплотип около зоната на ускорено развитие.

— Какво е хаплотип?

Той приклекна до нея.

— Отвори си устата. — Джес се подчини и Дейвид леко застърга лигавицата от вътрешната страна на бузата й. — Чувала ли си за проекта „Човешки геном“?

Младата жена кимна, неловко движение при тези обстоятелства.

Той извади четчицата и я разгледа. Върху плоския й връх се беше събрала белезникава материя.

— Това е първият опит за каталогизиране на генетичната структура на всеки човешки хромозоми — около три милиарда нуклеотидни двойки. Отне тринайсет години и струваше три милиарда долара, а това е генетичният код само на един човек. — Дейвид отчупи върха на четчицата, пусна я в прозрачното шишенце, запуши го и го разклати.

После разпечата стерилната опаковка на втората четчица.

— Някои части от хромозомите се отделят толкова трудно, че реалистично погледнато, ние познаваме в детайли около деветдесет и два процента от ДНК секвенцията на човешкия геном. Отвори си устата. — Той застърга другата й буза. — Това е за всеки случай, ако нещо с първата проба не е наред. Та така, въпросът е, че като се имат предвид цената, трудностите и необходимото време, повечето изследователи трябва да работят с големи количества ДНК от конкретни зони на конкретни хромозоми. Готово.

Отчупи върха на втората четчица, постави я във второто шишенце и го запуши.

— И получава ли се? — Джес спусна крака от стола, изправи се и се протегна.

— Да, получава се. Защото гените обикновено се предават от поколение на поколение на големи групи, наречени хаплотипове.

Той си свали ръкавиците и залепи етикети на шишенцата с пробите.

— Учените са използвали същия метод, за да установят кога хората са мигрирали от Африка. Преди десетки хиляди години. Хаплотиповете показват пътищата на различните човешки групи при разселването им из останалите части на света.

— Спомням си, че ми разказа за това. Три големи групи, нали така?

Дейвид кимна.

— Най-вероятно е имало много миграции, но не всички са били успешни. Известно ни е например че някъде преди сто и двайсет до деветдесет хиляди години в Израел са живели модерни хора, но после хората извън Африка изчезват от фосилните свидетелства. Значи не се е запазила никоя генетична линия от ония първи миграции. С други думи… — той пусна шишенцата в отворите на специалната кутия до другите две с неговите проби, — … произходът на всеки жив днес човек може да се проследи, поне генетично, до една от ония три големи миграции от Африка, започнали преди около шейсет и пет хиляди години.

Дейвид прибра подписаните от двама им формуляри в кутията и я затвори. Подписите отговаряха на фалшивите имена от новите им паспорти.

— Ами твоите клъстери с нечовешки маркери? — попита го Джес. — По кой път са тръгнали тези хора?

Отговорът му се позабави. Силният аромат на сушена лавандула в стаята беше почти задушаващ.

— Ами тъкмо това е странното. Генетичните аномалии, които открих… не са уникални за никоя миграционна вълна. Проявяват се в популации навсякъде по света.

— Ако се срещат при всеки, как може да са аномалии?

— Защото не се срещат при всеки. — Джес все още не подозираше за смъртната присъда, която тези маркери означаваха за него и още неколцина нещастници, може би дори за самата нея. Тя му беше споменавала за други членове на семейството й и Дейвид знаеше, че мнозина от тях са доживели преклонна възраст. Засега обаче нямаше как да разбере дали е така, защото гените им са вариант на неговите, но превъзмогващ преждевременната смърт, или защото нямат никаква генетична връзка с него.

Не виждаше смисъл да разкрива тайната си на Джес, докато не получеше резултатите от анализите и не установеше истината. Отначало взе това решение, за да се защити. Сега съзнаваше, че просто не иска да я плаши.

Седна на ръба на бялото желязно легло и внимателно подбра думите си, за да й каже точно колкото трябва.

— Явно преди около девет-десет хиляди години, когато хората са се разселили по света, някак си се е появила нова група еднакви хаплотипове. Едновременно и поне при четири различни популации.

— Твоите четири клъстера — кимна Джес. Зелените й очи бяха ведри, ясни и заинтригувани.

— Точно така. Та ето го и проблемът. Някой може и да успее да докаже съществуването на търговски отношения или други връзки между Южния Пасифик и Перу по онова време, обаче тогавашното население на ония два обекта не може да се свърже с клъстерите в Индия и Корнуол.

— Освен по моя начин.

— Първите богове ли имаш предвид? — Той поклати глава. — Още тогава трябваше да ти кажа, че не съществуват научни доказателства за връзка между обектите. Приказките просто не са доказателство.

— Приказки, значи — огорчено въздъхна младата жена. — Дейвид, знаеш ли, че ти навярно си първият човек извън Семейството от години насам… може би от векове… а може би и изобщо, който научава за Първите богове? Дори не мога да повярвам, че ти казах.

Прииска му се да може да й разкрие собствената си история, но вместо това посочи малката кутия до тях.

— Може да се окаже, че не си направила нищо особено. Ако ДНК анализите установят, че имаме едни и същи аномалии, значи с теб сме братовчеди.

Той не успя да разчете странното изражение, което се изписа на лицето й. Сякаш думите му имаха някакво особено значение за нея.

— Обаче ти не вярваш — обобщи Джес.

— В Бог или в Първите богове? Не, не вярвам. Няма доказателства. Поне научни доказателства, които подлежат на проверка.

— Като извънземните на Айрънуд. — Тя твърдо срещна погледа му. — И аз щях да отговоря така, но… ако са едно и също?

— Искаш да кажеш, че твоите богове са били извънземни, така ли?

— Не, не — махна с ръка Джес. — Обратното. В Преданията изрично се подчертава, че Първите богове са произлезли от хората. Не са дошли при нас от небето, нито откъдето и да е другаде.

— Преданията. Вашата библия. — Дейвид усещаше, че в тази област няма здрава опора. Религиозните убеждения бяха въпрос на вяра, а вярата не се поддаваше на рационален анализ.

— В Преданията няма нищо свръхестествено. И това е една от причините да знаем, че казват истината.

— Нима самото съществуване на божества не е нещо свръхестествено?

— Не. Заради мястото, от което са дошли Първите богове.

Беше очевидно, че следващите думи на Джес са цитат от нейните Предания.

— „Четирийсет поколения хората се крили в мрака като зверове и не познавали ни огъня, ни зърното, ни небесните знаци и измерването на движенията на слънцето, луната и звездите. После, през четирийсет и първото поколение, народът на мрака опитомил огъня и започнал да сее зърно, и да го жъне според движението на слънцето, луната и звездите. И тези неща, а и други, те предали на своите деца и родители, та да не се боят от мрак и глад, нито да се опасяват от объркване на дните“.

— От ясно по-ясно — заяви тя. — Не е казано „народът от небето“. „Народът със зелените антени“. Казано е „народът на мрака“. Същият народ, споменат в предишния стих. — Джес насочи показалец към гърдите си. — Ние. Хората. Народът на мрака, който живеел в пещери и с мъка осигурявал прехраната си, докато… докато Първите богове произлезли от нас и ни дали цивилизацията, за да се избавим от мрака и самите ние да станем богове. Рамо до рамо с тях. Знаеш ли защо нашето свещено писание не е просто сборник приказки като всеки друг религиозен текст? Защото разкрива истина, подкрепена от логика, а не от гола вяра.

Колкото и безпочвени да бяха възгледите й, Дейвид приемаше, че са искрени, също като тези на Айрънуд.

— Е, поне е различно — отвърна той.

И за пръв път осъзна, че изпитва удоволствие от нечия компания. Потърси начин да удължи този странен разговор, боейки се, че ако не го направи, Джес ще се върне в стаята си.

— Разкажи ми още — помоли той.

И тя му разказа.

В ново време свещените писания на Семейството се наричаха Les Traditions de la Famille, „Предания на Семейството“, по класическия френски превод на Рене Кинтон, пазител на своя род в началото на миналия век и блестящ пример за подражание за децата и на дванайсетте рода. Прочут учен и лекар, спасил живота на десетки хиляди хора със своите открития, Кинтон използвал за превода си по-ранни текстове на латински, иврит и старогръцки, датиращи отпреди две-три хилядолетия. През поколенията в Семейството били предавани множество преписи и писанията имали завършен вид. И въпреки че били преписвани на ръка и превеждани многократно, между различните версии нямало много противоречия.

Най-старият текст на семейните писания обаче бил клинописен и датирал отпреди близо пет хиляди години. Били запазени сто седемдесет и осем керамични плочки, приблизително една трета от цялото съчинение, и днес се пазили в хранилището, поддържано от Рода Кларидж в Австралия.

На тези плочки, изпечени от писари, които проследявали своя род до времето на Първите богове и с които се свързвало потеклото на самата Джес, светът и вселената се описвали с понятия, противоречащи на хилядолетия народна мъдрост и суеверия, но потвърдени в ново време.

В писанията на Семейството се казвало, че Земята се е образувала от неизвестни сили и древността й е непонятна за разума, на който и да е човек. Тя се описвала като кълбо, обикалящо около Слънцето, докато Луната на свой ред обикаляла около Земята.

В Преданията нямало демони, ангели и небесни войни. Отначало нямало дори бог. Докато Първите богове не възникнали от хората, също както животът възникнал от сушата и морето — не по замисъла на някакъв свръхестествен разум, а защото такава била природата на нещата.

Тъкмо заради тези писания, които щели да бъдат сметнати за светотатствени от повечето религии, Макклеъри запазили вярата си в тайна през цялата писана история.

Докато пръснатите навсякъде родове от Семейството усъвършенствали своята стратегия за криене пред очите на всички, техните учени започнали да събират доказателства, че писанията, толкова несъвместими с твърденията на другите религии, действително отразяват природния свят.

Парите и влиянието на Макклеъри дали тласък на Просвещението, поставили началото на рационализма и научния бум. Истините от семейните писания една след друга се потвърждавали с възможностите на науката.

И все пак, както му разказа Джес, нейните учители подчертавали, че в писанията няма текстове, отразяващи знания, каквито древните хора не биха могли да притежават. Не се споменавало за атомната теория. Нямало други медицински данни, освен такива, каквито биха могли да направят впечатление на мъдри наблюдатели от онова време. Хигиената била жизненоважна за човешкото здраве, казвало се в Преданията, ала не се обяснявало защо е така, нямало и дума за бактерии.

Следователно Les Traditions de la Famille били точно това, за каквото се обявявали сами — писания на хора, присъствали при раждането на Първите богове и натоварени от тях да ги представляват в света, да пазят техните тайни, докато не стане възможно да бъдат споделени с всички, навсякъде.

Хора. Не извънземни.

Така твърдели Преданията.

— И как се е запазило в тайна всичко това?

Джес сви рамене.

— Като не са говорили за него. Точно обратното на това, което правя в момента.

— Цели седем хиляди години?! — Дейвид неуспешно се опита да смекчи скептицизма си. — Това прави около триста поколения. — Цифрите сами се подредиха в ума му. — Сто четирийсет и четирима души от всяко поколение означава четирийсет и три хиляди души, които са знаели всичко това, и нито един от тях не е предал Семейството, не се е отчуждил, не се е напил в някой бар и не си е излял душата, така ли?

— Не съвсем.

Усмивката й предполагаше, че не я е обидил.

— Естествено някои истории от Преданията и от други писания все пак са се разпространили извън Семейството по всевъзможни причини — призна Джес. — Такава е човешката природа. Ще ги откриеш в други култури, в други легенди. Даже в други религии. Произходът им обаче не е всеобщо знание.

— Семейството е проучило тайните на поколенията и главно динамиката на успешното им запазване. Особено важни са се оказали три условия. — Тя започна да ги изброява на пръсти. — Първо: стабилност във времето. Семейството определено я притежава. Второ: строги критерии за подбор на хора, на които да бъде разкрита тайната. Ти си абсолютно изключение. Трето: неконфронтационна политика. Никога не сме се опитвали да налагаме възгледите си на никого, затова няма какво да доказваме. Хората обикновено не ни обръщат внимание, защото не представляваме заплаха, и това ни връща към нашата стабилност.

Лампата осветяваше половината от косата й. „Като ореол — помисли си Дейвид. — Като ореол на ангел.“

— Следващият въпрос. — Подсмихването й му подсказа, че е забелязала как я зяпа.

— Добре. Какво всъщност прави през всички тия години Семейството? И защо?

Джес вдигна ръце към сребърния кръст, който носеше — по-скоро инстинктивно, отколкото съзнателно движение.

— Първите богове произлезли от хората и това означава, че семето на доброто е във всеки от нас. Те дали на човека цивилизацията, за да се избавим от страх и тежък труд и да помъдреем. Когато станем достатъчно мъдри, след време самите ние ще се превърнем в богове рамо до рамо с тях.

Стори му се, че нейните думи не са отговор на зададения въпрос, а ритуална формула, многократно повтаряна, без да бъде оспорвана.

— След време, казваш. Кога? В Преданията посочва ли се колко ще отнеме този процес?

Джес поклати глава. Няколко кичура се отделиха от дългата й червена коса и заблестяха на светлината. Дейвид трябваше да премигне, за да се съсредоточи отново.

— Известно ни е само, че всичко ще се промени, когато Първите богове се завърнат при нас.

— Отишли ли са си?

Тя продължаваше да държи кръста си, но Дейвид забеляза, че пръстите й се напрягат.

— Преди девет хиляди години. Оттогава всеки от нас, който прочете Преданията, се сблъсква със „загадката на Обещанието“, както я наричаме. Знаем какво е Обещанието — ясно е обяснено в Преданията. Първите богове ще се върнат при нас и тогава ще се изпълни тяхното Обещание, че всички ние, всички хора, ще станем богове рамо до рамо с тях. Затова Семейството съхранява знанието, което са ни дали, и го умножава, готвейки се за този ден. Просто не знаем кога ще настъпи той.

Начинът, по който говореше младата жена, разкриваше повече от думите й. Все едно се стремеше да убеди себе си, а не него. Все едно я смущаваше нещо друго в тази древна загадка. Нещо, което премълчаваше.

— Защо са си отишли Първите богове? — попита той.

— Не знаем.

— Имаш ли представа къде са отишли?

— На Белия остров.

— На Белия остров. — Дейвид впери очи в нея. — Не знаете къде е той, нали?

Начинът, по който Джес въртеше кръста в ръцете си, му подсказа, че е прав.

— Всяко следващо поколение има нова теория, всъщност нови въпроси. Думата „бял“ цвят ли означава? Или става въпрос за производство, фабрика за ленени тъкани отпреди хиляди години? Или е място на чистотата? Реално място, например Арарат? Истински остров? Атлантида? Малта? Място, покрито с лед и сняг, например Гренландия или Антарктида? Или в края на краищата просто философско състояние на ума?

— Ти как смяташ? — попита я Дейвид.

— Ако знаехме защо са ни напуснали Първите богове, може би щяхме да разберем къде са отишли. — Джес сякаш понечи да продължи, после се отказа и се изправи. — Спи ми се.

Той също стана, макар че още не искаше да се сбогуват.

— Утре е голям ден. — Дейвид се озърна към тежките завеси на прозореца, като че ли погледът му можеше да мине през тях, през нощния мрак и да стигне до замъка Тинтаджъл на осем километра оттам.

Той я изпрати до вратата. Джес спря на прага и се поколеба.

— Дано се окажеш мой братовчед. Иначе, след всичко, което ти разказах…

— Не се тревожи — отвърна Дейвид. — Утре ще открием нов храм. Обещавам.

Бързо и сякаш спокойно, Джес свали тънката сребърна верижка с кръста от шията си и я постави на неговата.

— Давам ти Дванайсетте вятъра на света, защото никой не знае къде ще умре — пак с онзи ритуален ритъм изрецитира тя.

Тази нощ Дейвид си легна с нейния кръст в ръка. Мислеше си за Дванайсетте вятъра и къде ще го отнесат в собственото му търсене.

Също като Джес, той не знаеше къде ще умре.

Знаеше само кога.

А сънят все не идваше.