12-те вятъра

7.

Айрънуд каза нещо, но вниманието на Мерит беше насочено другаде.

Гледаше светлините на лосанджелиските небостъргачи, сияещи на тъмнооранжевия фон на помръкващото небе, ала мислено си представяше искрящите на слънцето води на Южния Пасифик. С лекота пореше това топло тюркоазено море, а от всички страни се плъзгаха акули, безшумно, без усилие. Допреди пет дни се намираше тъкмо там. Там искаше да се намира и сега, но седеше в салона на частния панорамен вагон, а думите на Айрънуд се сливаха с ритмичното тракане на стоманени колела по стоманени релси и нарушаваха покоя му.

Той се извърна от прозореца.

— Извинявам се. Какъв дар?

Облечен с ленен панталон и скъпа копринена хавайка, милиардерът държеше полинезийския метеорит, който Мерит му беше донесъл.

— Дар от номо — доволно произнесе той странното име и вдигна метеорита към светлината, сякаш бе фин кристал, а не осемкилограмова буца метал.

Мерит мислено повтори последната дума. Изненадващо малката група небостъргачи в центъра на града се плъзна покрай прозореца с хромирана рамка, докато влакът набираше скорост, отдалечавайки се от Юниън Стейшън. Перспективата да прекоси страната за цели три дни не го блазнеше. Не разбираше защо богаташ като Айрънуд губи толкова много време, колкото и да мрази самолетите.

В другия край на салона Айрънуд се изтягаше на дълга зелена кушетка, предназначена за много по-дребни тела — тапицирана с мохер и с рамка от светло дърво с тънки кантове лъскав никел. Върху кръглата масичка от стъкло и хром отляво имаше лампа от полирана стомана с формата на глава на кобра, хвърляща топла светлина върху мъжа и неговото най-ново съкровище.

— Номо. Извънземните, които са ни оставили цивилизацията. И сигурно са дали тласък на еволюцията ни.

Мерит обикновено избягваше да дискутира шантавите убеждения на своя работодател. Какво значение имаше откъде е дошла цивилизацията преди един милиард или там колкото бяха години? Какво значение имаше дали са идвали извънземни, щом сега ги нямаше?

Милиардерите обаче си позволяваха разкоша да се отдават на своите мании и колкото и изтощен да беше след полета от Таити до Лос Анджелис, Мерит от опит знаеше, че се очаква да участва в разговора. Айрънуд живееше в свой собствен часови пояс и това означаваше, че всички негови служители трябва да го спазват. Никой не си лягаше да спи преди шефа.

— Извънземните си имат име, така ли? — попита Мерит. Кой да знае?

— Номо. Естествено това сигурно не е истинското им име, обаче така племето догони нарича амфибиите, които ги научили на астрономия. Виждаш ли тук? — Той му даде знак да се приближи.

Мерит изчака малко, за да усети ритъма на влака, после пресече салона с олюляваща се походка. Преди две-три години някой му беше казал колко е струвало преустройството на този вагон. Смайваща сума от порядъка на милиони. И за какво? Пак си оставаше обикновен стар вагон, макар да го бяха облицовали с лъскави листове гофрирана стомана и да имаше втори етаж с панорамен купол, с който приличаше на бомбардировач от Втората световна война. Проклетата бракма тракаше и се клатеше като товарен влак. Той премести един нисък фотьойл до заоблената кушетка.

Айрънуд повдигна метеорита, за да му покаже гравираната на повърхността му карта на Слънчевата система.

— Само си помисли какви познания предполага това изображение. — Милиардерът поклати глава. — Тук са всички планети, които обикалят около Слънцето. Юпитер има четири луни. Сатурн е с пръстен. Подробности, които хората на тая планета няма как да са знаели без сложни математически изчисления и прецизни телескопи. Само че догоните са знаели всичко, че дори и повече, още преди хиляди години. Преди хиляди.

На Мерит не му пукаше, даже догоните да го бяха знаели и преди милиони години. Пък и вече беше чул същата лекция от онази Макклейри.

— Питаш се… кои са догоните, нали? — Айрънуд лукаво му се ухили, отлично съзнавайки, че Мерит изобщо не се интересува от това. Не че щеше да го смути. Никога не го смущаваше. — Африканско племе. Обитават земите на неколкостотин километра южно от Тимбукту. На самия край на света.

Мерит сподави непреодолимото си желание да се прозее.

— Подходящо място за кацане на извънземни. Никой няма да ги забележи.

— А, съмнявам се, че са кацнали там. Предците на догоните най-вероятно идват от Средиземноморието. Там кацнали номо — както и да са се наричали всъщност — и хвърлили семената на културите, от които се развили Египет, Финикия, Харапа, кой ли не. После, когато всичко отишло по дяволите — световен потоп, преместване на полюса, каквото и да се е случило, за да отслаби първите цивилизации, — догоните се придвижили на юг в Африка и се заселили там. — Той замълча за миг, сякаш във въодушевлението си беше казал повече, отколкото възнамеряваше. — Нещо от тоя род.

Мерит кимна, като че ли това имаше някакво значение за него. Нямаше. Обаче щом неговият работодател знаеше всички тези неща, защо не ги знаеше никой друг? Според него или имаше доказателства, или нямаше. Щом картата върху метеорита беше толкова важна, колкото Макклейри и Айрънуд твърдяха, защо не я покажеха на професорите, учените или там, който се занимаваше с подобни работи? Разбира се, не можеше да зададе тези въпроси на милиардера. С това само щеше да си спечели поредната безкрайна лекция по теория на конспирациите и за злото корумпирано правителство.

Айрънуд го погледна с нескрита веселост.

— Ето нещо, което няма да те отегчи, обещавам ти.

Мерит се съмняваше, но преди да успее да отговори, до тях се приближи млада стюардеса със зелен униформен блейзър, която носеше кофичка за шампанско, пълна с лед. Вътре имаше голяма бутилка диетична кола. Тя наля чаша на Айрънуд и предложи на Мерит, който обаче поиска кафе.

Милиардерът изчака стюардесата да се върне в кухнята, като закриваше с длани метеорита, почиващ върху грамадните му бедра.

— Спомняш ли си момчето от военната лаборатория?

Мерит сви рамене.

— Дейвид Уиър. Естествено.

— Взех го на работа.

Трябваха му няколко секунди, за да смели тази информация. Уиър и без това вече беше на заплата, тъй да се каже. Носеше на Айрънуд информация от военните бази данни и милиардерът му плащаше. Или по-точно, плащаше му Мерит в качеството си на посредник. Той реши, че думите на Айрънуд могат да означават само едно.

— На щат ли?

— Дейв ми каза, че можел да използва други генетични бази данни, за да ми даде каквото ми трябва, и че щял да работи по-бързо, ако не се опитва да проникне тайно в държавни компютри.

На Мерит не му пукаше какво може Уиър, но го обезпокои нещо, за което работодателят му беше намекнал.

— Искате да кажете, че сте разговаряли с него лично?!

— Защо не?

— Вие ми плащате да се грижа за сигурността ви. Аз открих Уиър в интернет. Той не трябваше да знае, че сте крайният купувач на стоката му. Не можете да му имате доверие.

— Момчето ми върши работа. Пък и го погледнах в очите. Няма проблем с него.

— Това момче нарушава федералните, щатските и военните закони, като краде файлове от военна компютърна система! — упорстваше Мерит. — Когато Отделът за криминални разследвания го залови, а това ще се случи, ще му предложат имунитет и огромно възнаграждение, ако решат, че може да ги отведе до вас.

— Значи е по-добре, че момчето вече не работи при военните, нали така?

Мерит хвърли поглед към метеорита в скута на Айрънуд.

— Освен това ми плащате да ви държа настрани от всичко, което може да се нарече… незаконно.

Милиардерът присви очи.

— Искаш да кажеш, че си направил нещо нередно, така ли? Нещо, свързано с това тук? — Той вдигна метеорита.

Тези думи свариха наемника неподготвен. „Това пък откъде ми се натресе?“

— Казах ви, че нямам разрешение за разкопки. И формално трябваше да съобщя на френските власти за всичко, което съм взел от обекта. Но това няма нищо…

— Известно ти е, че изобщо не ми пука, за каквито и да е бумаги. Особено пък френски бумаги. Питам те дали си загазил в нещо и не си си направил труда да ми съобщиш.

Мерит му каза истината от своята гледна точка.

— Аз лично не съм загазил.

Айрънуд не изглеждаше убеден.

— И не си се сблъсквал с никой от ония Макклеъри, например?

— Изпреварих ги.

Милиардерът се замисли.

— Добре — рече накрая. Стюардесата отново се появи и салонът се изпълни с богатия аромат на горещо кафе. — Изпий си кафето.

Мерит се отпусна назад, докато момичето натискаше надолу решетъчния диск на френската преса на масичката. И в този момент отново го обзе тревога. Още щом стюардесата се върна в кухнята, той я изрече на глас.

— Когато разговаряхте с него, Уиър продаде ли ви нови файлове?

— Естествено.

— Те посочват ли нов обект?

— Тоя път не.

„Мамка му — помисли си Мерит. — Информацията във файловете е фалшифицирана.“ Точно както трябваше и да се очаква, ако от Отдела за криминални разследвания им бяха пробутали Уиър, за да пипнат Айрънуд. Имаше вероятност в момента цяла армия следователи от ОКР да обискират офисите му из страната. А когато го заловяха, милиардерът нямаше да си отиде сам. Мерит беше наясно с това.

— Уиър ви е накиснал. Трябва да слезем от влака. — Той се изправи. Айрънуд отдавна имаше план Б, в случай че някоя от постоянните му битки с властите започнеше да намирисва на затвор.

Работодателят му махна с ръка.

— Седни, седни. Още много не ти е известно. Не ме е накиснал. Новите файлове… новата генетична група де… беше за Ганганагар в Индия. Това говори ли ти нещо?

Мерит седна. Знаеше това име.

— Там намерихме първата колония. Преди три години.

Айрънуд кимна самодоволно.

Изражението му ядоса Мерит.

— Каква полза от това? Вече бяхме там.

— Обаче Уиър не го знае, нали така?

— Е и?

— Ами това потвърждава неговия метод: откриваш концентрация на хора с извънземна ДНК и някъде наблизо е една от колониите, създадена от извънземните. Тъй че моят Дейв има три попадения от три опита и сега ще направи четвърти. Не е зле.

— И той вече не работи във военната лаборатория, така ли?

— Не. Мой е.

— Отделът за криминални разследвания пак може да го пипне за онова, което е правил, докато работеше там, и после да го използва срещу вас.

— Няма да го използва срещу мен.

— Той е мошеник, продава крадена стока. И е доказан лъжец.

— Е и? Всички лъжат. Непрекъснато. Особено мен. Винаги ми казват каквото си мислят, че искам да чуя, та дано им кихна пари или нещо друго. — Айрънуд посочи с показалец ухото си. — И знаеш ли още какво чувам?

Мерит не знаеше.

— На това момче не му харесва да върши такива неща — продължи милиардерът. — Да краде от Чичо Сам.

— Аха, страх го е да не по хванат.

— Не е само това. Разбираш ли, Дейв иска тая генетична информация два пъти повече от мен. Нещо адски силно мотивира това момче. — Айрънуд поглади метеорита, който не беше изпускал от ръцете си през цялото време. — Мен нищо не ме заплашва. Ако се стигне дотам да избира дали да излъже ОКР или мен, това момче ще се скъса да баламосва военните, защото единствено аз мога да му дам каквото иска.

Изведнъж Мерит се сети за нещо друго.

— Уиър вярва ли в…

— В извънземни ли? — Айрънуд пресуши остатъка от диетичната си кола. — Категорично не. Той е от пълните скептици. Няма да повярва в извънземни, даже Хищника да го ухапе по задника.

— Тогава защо иска същата генетична информация като нас?

— Виж, за това нямам никаква представа. Обаче ще разбера. — На лицето му плъзна хищна усмивка. — Интересно, нали?

Мерит знаеше какво трябва да се случи сега.

Отчаяните хора вършеха отчаяни неща и ако Уиър наистина беше толкова силно мотивиран, Айрънуд повече нямаше да може да го управлява.

Лаборантът беше бомба със закъснител и Мерит нямаше намерение да я чака да се взриви, дори заради един милиардер.