12-те вятъра

16.

Докато изучаваше Дейвид Уиър, Джес си припомняше уроците на Емил Греко по водене на разпит.

Колкото по-бързо изпълнеше тази задача за Семейството, толкова по-скоро можеше да предприеме самостоятелни действия. Може би дори да довърши онова, което се беше опитала да направи Флориан: да открие изгубената Тайна на Първите богове. Нямаше търпение да разговаря с Вилем и да научи какво знае той, но първо трябваше да се справи с поръчките на Сю-Лин.

— Кои сте вие бе, хора? Защо съм тук? — Дейвид Уиър изглеждаше по-скоро ядосан, отколкото уплашен.

Джес седна на безопасно разстояние от него и отпусна ръка върху ъгловатия тапициран подлакътник, така че нейният Р-3АТ да остане насочен към Уиър. Малкото оръжие тежеше около двеста и осемдесет грама заедно с пълнителя с шест патрона, но изстрелваше куршуми с кух връх и имаше значителен стопиращ ефект за големината си. Дом Ласал, семейният шеф на сигурността за това пътуване, беше настоял тя да го носи.

Дом я накара да обещае и че ще повали Уиър, преди да е направил и две крачки, ако опита някой номер. Куршумите с кух връх разкъсваха вътрешностите, вместо да пронижат тялото, затова нямаше защо да се безпокои, че ще пробие корпуса на принадлежащия на фондация „Макклеъри“ „Боинг“ 787.

— Защо се опитахте да наберете телефона за спешни случаи? — започна тя по изложения й от Емил сценарий.

— Хмм… за да повикам полицията на помощ?… — Въпросът й явно удиви Уиър.

— Не ви вярвам.

— Защо?

— Не вярвам, че искате да замесвате полицията в това.

— В какво да я замесвам?

— Вие ми кажете.

— Бъркате ме с някого.

— Не се ли казвате Дейвид Уиър?

— Да, обаче явно не съм оня Дейвид Уиър, когото търсите.

— Дейвид Майкъл Уиър. Роден в Лос Анджелис. Родителите ви са починали. Нямате братя и сестри. Номерът на социалната ви осигуровка е девет-едно-четири…

— Добре де, добре — прекъсна я той. — Хубаво, аз съм оня Дейвид Уиър. И какво? Защо съм тук?

— Искам да знам какво правите за Айрънуд.

— Защо? — Тя зърна проблясъка в очите му.

— Занимавате се с генетика. Какво правите за него?

— Ще ме пуснете ли, ако ви кажа?

— Ще направя нещо по-лошо, ако не ми кажете. — Джес изтегли затвора на пистолета си за по-голяма убедителност. Това оказа нужното въздействие.

— Давам му географски генетични клъстери за…

— Пояснете.

— Ами… това са група индивиди с обща генетична характеристика, родословието, на които може да се проследи до… други индивиди, живели в конкретен район.

— Така ли му помогнахте да открие храма в Асангаро?

— Нямам представа какво означава Асангаро и не знам за никакви храмове. Какво общо има това с мен?

— Асангаро е провинция.

— Къде?

— В Перу. — Джес видя проблясъка в очите му.

— В Андите ли? — Той се вторачи в нея. — Това е центърът на една от генетичните групи, които изолирах. Там ли се намира тоя ваш храм?

— Дадохте ли на Айрънуд други „клъстери“… за други места?

— Още два. Единият с център във Френска Полинезия, а…

— Атолът Хави ли?

— Възможно е. Не знам къде е това.

Джес стисна по-здраво пистолета. Ако не беше този човек, леля й можеше още да е жива.

— Намира се във Френска Полинезия. Вулканичен остров.

— Какво население има?

— Никакво. Гола скала.

— Съжалявам. Аз… клъстерите вършат работа само за определяне на общия район. Няма начин да посоча конкретен остров.

— А третият?

— Последният, който му дадох, беше за Индия.

— В кой район?

— На границата с Пакистан… хмм… Ганганагар. Струва ми се, че това е област в Индия.

— Знам какво е. — Ако този човек казваше истината — че неговите данни могат да посочат само общия район, — явно Айрънуд ги обработваше, за да открие конкретното място. А не Уиър.

— Знаете ли какво търси той?

Младежът се поколеба.

— Не точно.

— Не точно — повтори Джес. — Значи имате известна представа.

Уиър се намръщи.

— Глупаво е.

— Не и ако ви спаси живота.

— Добре де… добре… Той търсеше доказателства, че… че преди хиляди години… може би десетки хиляди… хората са се кръстосали с извънземни.

— С извънземни ли? — Джес беше чувала, че Айрънуд вярва в древни посещения на извънземни, но идеята за кръстосването бе нова.

— Попитахте ме и аз ви отговарям. Нещо като „Колесниците на боговете“ на Фон Деникен. Нали разбирате, високоразвити същества от друга планета дошли тук и ни помогнали да построим пирамидите.

Слаба вибрация до бедрото й прекъсна разговора. Тя се извъртя на седалката и вдигна телефона на Уиър. Дом беше изключил устройството, попречило на младежа да позвъни преди малко, и сега някой му се обаждаше. Тя прочете съобщението на дисплея.

— Кой е ГКП? — попита тя. — Айрънуд ли?

— Не. Това е… Главна контролираща програма. — Уиър сви рамене. — Тъпа шега. Това е моят компютър. В лабораторията ми.

Джес зачака по-подробно обяснение.

— Компютърът изпълнява дълга програма. Не може да е свършил толкова бързо, така че най-вероятно ми съобщава за положителен резултат.

— Компютърът ви ли открива географските клъстери?

— Да. Сравнява милиарди аминокиселинни секвенции. Нещо, което не можеше да се направи дори само преди пет години. Не и без суперкомпютър.

Джес вдигна джиесема.

— Това означава ли, че сте намерили нов клъстер?

— Не. Това сигурно ще стане най-рано след няколко седмици. Ако изобщо има други.

— Но досега сте открили три.

— Да.

— Има още девет. — Джес вече не се чудеше какво да прави с Уиър. Тя отвори един скрит капак на подлакътника си и натисна бутон, с който повика Дом Ласал.

— Откъде знаете?

Тя не му отговори. Разпитът беше приключил и тя бе взела решение, на каквото нямаше право. Стана от мястото си и прибра пистолета в кобура на кръста си. Вече нямаше да действа, както искаше Емил. Или Сю-Лин.

Тя беше пазителка. Щеше да го направи по свой начин.