12-те вятъра

14.

Екранът във вана следеше местонахождението на Дейвид Уиър в реално време чрез джипиес излъчвател, монтиран от Роз Марано.

— Не се връща в хотела — отбеляза Чан.

— Отива в „Макдоналдс“ — предположи Лайл. — Има един на „Рупърт“. — Уиър ядеше като вълк.

Младежът кимна и въведе часа на тръгване в дневника си.

На друг монитор Лайл забеляза блясък на фарове на паркинга. Прекалено голямо съвпадение за неговия вкус.

— Фордът потегля. Върни записа.

Чан отвори нов прозорец с приближаващата се към изхода на паркинга кола. После, докато камерата продължаваше да я следи на първия екран, той върна времето назад на втория.

Лайл наблюдаваше и двата екрана, докато фордът излезе от обхвата на камерите им, отдалечавайки се в същата посока като джипа на Уиър. На втория монитор джипът влезе назад в паркинга, фаровете му угаснаха и Уиър се върна заднешком към лабораторията си, отключи решетката и вратата и изчезна вътре.

Сега на паркинга не се движеше нищо.

Чан ускори записа. След две минути, които се равняваха на един час наблюдение, заключението беше очевидно.

— Сър, шофьорът вече е бил във форда. Трябваше да проверя паркинга с инфрачервения сензор.

Лайл вече звънеше на Роз с клавиша за бързо набиране.

— Здрасти, шефе — поздрави тя.

— Тръгваме.

— Прието.

Той се изправи и дясното му коляно изпука.

— Оставаш тук до края на смяната си. Заключи вратата след мен.

Чан потупа пистолета, който лежеше до дневника му.

— Готов съм за всякакви изненади, сър.

— Да се надяваме, че няма да се наложи. — Лайл отвори задната врата и с облекчение излезе навън. Макар и задушно, все пак беше по-прохладно, отколкото във вана. В небето изтътна огромен самолет. Спускаше се и включените му светлини за кацане улавяха конуси сияеща мъгла. Лайл автоматично го идентифицира като „Еърбъс“ 319. Разбираше от самолети.

Той нахлузи бейзболната си шапка на техник от кабелна телевизия и погледна към склада. Номер 5 още светеше. Негов наемател беше собственикът на форда, Винс Гилдън, който държеше антикварна книжарница в Мейс Ландинг и бе наел помещението преди две седмици, привидно, за да складира излишната си стока. Тогава му бяха направили пълна проверка и се оказа чист, но Лайл си отбеляза да се заемат по-сериозно с него.

След по-малко от минута иззад ъгъла се появи черен додж „Интрепид“, спря до вана и Лайл се качи до Роз. Тя го посрещна с широка усмивка.

— Ще го следим ли?

Той посочи инсталирания по поръчка навигационен екран в центъра на таблото. Движещата се по паяжината от улици точка беше Уиър. Втора, по-малка карта, вписана в първата, показваше местоположението на доджа.

— Не, ще следим онзи, който следи него.

— Това е нещо ново — учуди се Роз. — И друга служба ли го наблюдава? — Като всички членове на екипа му, тя обичаше да участва в екшъни. Колкото по-диви, толкова по-добре.

— Съмнявам се. Според мен е книжарят. Гилдън. — Лайл закопча предпазния си колан и залепи гръб за седалката, когато Роз рязко потегли.

— Значи цивилен следи нашия човек. Нещо става.

— За съжаление.

Лайл докосна пистолета под мишницата си, за да се увери, че е там. От години не го използваше другаде, освен на стрелбището — но това, както и всичко друго в разследването, можеше да се промени.

Докато чакаше на червен светофар на абсолютно пустото кръстовище, Дейвид се изкушаваше да се обади в радиостанцията, която слушаше, и да постави въпроса какво трябва да се направи с живеещите сред нас нечовеци. Просто за да види колко бързо ще му затворят.

Светна зелено и той по навик се огледа наляво и надясно. Напред. Назад…

В огледалото видя кола, спряла с включени габарити отстрани на пътя, на шейсетина метра от него.

Дейвид натисна газта.

В страничното огледало зърна, че другият автомобил също потегля, но с изключени фарове.

Улицата леко завиваше и той за известно време изгуби втората кола от поглед. Когато пътят се изправи, тя отново се появи. Движеше се на разстояние и фаровете й вече светеха.

Следяха го.

Или беше попаднал на неподходящо място в неподходящ момент и случайно го бяха взели на прицел, или се намираше на подходящото място в подходящ момент за някой, който се интересуваше точно от него.

Бързо стигна до решение. Не можеше да направи нищо, за да се отърве от военните следователи. Дори да им избягаше тази нощ, пак щяха да го намерят. Случайно престъпление? Това беше друг въпрос. Имаше опции.

Дейвид промени крайната цел на пътуването си. Толкова късно през нощта в „Макдоналдс“ нямаше да има достатъчно хора, за да попречат на обир или кражба на кола. Той включи мигача. Щеше да се върне по Атлантик Сити Експресуей в „Холидей Ин“ и да спре пред ярко осветения вход на хотела. Сбогом, джамбази.

Взе първия изход. Надлезът на шосето ясно се виждаше в далечината, входната и изходната му лента бяха осветени.

Отново погледна в огледалото.

Колата продължаваше да го следва.

Проблесна мълния, после гръм разтърси стъклата на джипа.

Бавно мигащи оранжеви светлини се разляха в кръгли сияния върху предното стъкло и Дейвид натисна спирачките. Светлините фланкираха знаци, предупреждаващи, че входните рампи на шосето са затворени. Други табели насочваха към най-близкия следващ вход. Страхотно. Още десет километра по пусти второстепенни пътища.

Той подмина затворените рампи и продължи под надлеза.

И тогава джипът угасна. Двигател, фарове, предни чистачки, радио. Всичко. Дейвид отби и спря.

Поредната светкавица, нова гръмотевица. Той погледна в огледалото. Не забеляза другата кола. Дали и с нея се беше случило същото?

Дейвид вдигна ръчната спирачка и натисна бутона на аварийните светлини. Нищо. Извади от жабката миниатюрно фенерче и го включи. То поне работеше.

Излезе навън, доволен, че е под надлеза, който го пазеше от дъжда. Вдигна капака, за да провери дали не се е откачил някой от кабелите на акумулатора, или нещо също толкова лесно поправимо. Познаваше двигателя добре — четири литра, шест цилиндъра, дванайсет клапана, сто и деветдесет конски сили. Обикновено определяше почти всички проблеми само по звука. Заниманията с джипа бяха единственото му развлечение, което се доближаваше до хоби — механичната работа винаги проясняваше ума му.

Захапал фенерчето в уста, Дейвид се наведе над двигателя. Кабелите на акумулатора бяха на място. Той ги подръпна, за да се увери, че са здраво закачени. После се вцепени, забелязал странна червено-черна жичка, минаваща до снопа кабели на алтернатора.

Извади фенерчето от устата си и го насочи към жиците. Едновременно му хрумнаха три възможности: проследяващо устройство, бомба или дистанционен прекъсвач.

В бетонните стълбове на надлеза отекна нов звук. Ехо на приближаваща кола.

Той се изправи, разпознал конфигурацията на фаровете и габаритите. Другият автомобил.

Колата намали и отби зад джипа. Двигателят й продължи да работи.

Дейвид остана на мястото си, осветявайки кабелите на акумулатора с фенерчето. За миг си представи ситуацията по същия начин, по който виждаше структурата на гените и хромозомите — сякаш наблюдаваше отгоре. Видя своя джип. Другата кола. Себе си до джипа. Вратата на другата кола се отвори…

— Проблем ли има?

Шофьорът се изправи до отворената си врата — силует на фона на ярките фарове. Гласът звучеше познато.

— Нещо май е дало на късо от дъжда — отвърна Дейвид.

Чу ехо на трета кола. Приближаваше се от обратната посока. Бавно.

— Да ви хвърля до някоя бензиностанция?

Шофьорът крачеше към него. Познаваше го по лице, въпреки че не знаеше името му.

— Аз съм Винс Гилдън. Вие сте Дейвид, нали? Съседи сме. В склада. Наскоро се настаних в едно от задните помещения. Срещали сме се.

— Човекът с многото книги.

Онзи се усмихна.

— Точно така.

Дейвид кимна. Макар и равномерен, пулсът му кънтеше в ушите. Мъжът го беше поздравявал мимоходом, без да се представи.

Третата кола приближаваше.

— Чакайте първо да опитам нещо. — Дейвид прибра фенерчето в джоба си и двигателят на джипа потъна в сянка. — Бихте ли подържали за малко?

— Разбира се. — Гилдън постави, ръка върху капака и в същия миг се озърна към колата, която почти беше стигнала до тях. — Така добре ли е?

— Идеално. А сега подръжте и това тук.

Гилдън протегна длан и Дейвид тикна в нея положителния кабел на акумулатора.

Внезапно се разнесе сподавен вик и от ръцете на книжаря изскочиха искри. Затворило веригата с металното купе на джипа, тялото му отхвърча назад към пътя.

Дейвид вече се катереше по стръмния склон към надлеза. Бетонната повърхност беше суха и маратонките му намираха достатъчна опора. Спря зад един широк стълб, успокои дишането си и се заслуша.

Чу да се отварят две врати.

Третата кола. Самаряни или приятелчета на Гилдън?

Получи отговор, когато един непознат глас извика:

— Дейвид Уиър! Искаме само да поговорим!

Той остана на мястото си. Явно тези хора бяха угасили джипа му. Можеха да поговорят с него и в склада.

После чу гласове, прекалено тихи, за да долови думите. Отваряне и затваряне на багажник.

— Уиър!

По бетона плъзна лъч на мощен фенер. Дейвид инстинктивно се присви, но в дълбоката сянка на колоната нямаше защо да бои, че ще го осветят.

— Слез тук, иначе ние ще дойдем! — извика друг глас.

Значи бяха трима. Не, двама. Гилдън едва ли щеше да е в състояние да се движи в скоро време.

— Последна възможност, Уиър!

Той се поколеба. Агентите от ОКР никога нямаше да го арестуват на пътя посред нощ. Презаписът на секретна информация за личния състав от лабораторните компютри не налагаше подобна тактика. Тези хора сигурно го бъркаха с някого.

Започна да набира телефона за спешни повиквания. Със случая можеше да се справи полицията.

Изстрелян от пушка куршум улучи надлеза на три метра вляво от него и го обсипа с парещи бетонни осколки и прах.

За миг му се стори, че е ранен. После в ума му нахлуха множество образи. Живи снимки. На една от тях стоеше замръзнал зад бетонния стълб с телефон в ръка. На следващата изскачаше иззад колоната. Втурваше се нагоре по склона. Претъркаляше се и залягаше в безопасност още по-нагоре под надлеза.

Втори изстрел.

Писък на автомобилни гуми, крясъци.

Дейвид се претърколи по бетона и обходи с поглед хлъзгавия затревен склон към шосето.

Отгоре се чуваше шум от трафик, мокри гуми по асфалт. Дъждът се усилваше. Мълнии разцепваха небето.

Той се затича покрай пътя, като размахваше ръце с надеждата да спре някого, когото и да е.

Първите три коли профучаха, без да намаляват, през локвите и го измокриха до кости.

Четвъртата спря с поднасяне малко по-нататък и изсвири с клаксон. На покрива й имаше светлинно табло с усмихнати шоугърли. Реклама на казино.

Дейвид се затича към колата, отвори рязко задната врата, скочи вътре и се извъртя, за да погледне през замъгленото задно стъкло към размазания от дъжда автомобилен поток. Зад тях не беше спряла друга кола.

— Към най-близкия полицейски участък! — извика той през плексигласовата междинна стена. — Давай! — И беше отхвърлен назад, когато таксито потегли толкова бързо, че поднесе и вратата се затръшна.

Обзе го въодушевление. Щеше да се измъкне. Никога не беше реагирал толкова светкавично. Но пък и никога не бяха стреляли по него.

Чак тогава видя пътника на предната седалка. Извърнат назад, той пъхаше гъвкава тръба през отвора за плащане в плексигласовата стена.

Тръбата съскаше.