12-те вятъра

53.

Натаниъл Мерит беше убиец и докато падаше от небето, видя следващите си жертви, подредени като пионки на шахматна дъска, в очакване да бъдат елиминирани.

Преброи седемнайсет противници, особено един, чийто ръст и силует не можеше да не познае. Айрънуд. Неочаквано, но не и нежелано.

С Мерит идваха двайсет наемници, на които се възлагаше да открият и документират подземната структура, преди на другия ден да започнат бомбардировките. След по-малко от шест часа щеше да съмне.

Доскоро хората му бяха бойци от Групо де операционес еспециалес на аржентинските военновъздушни сили. Ако мисията им успееше, щяха да бъдат възстановени на предишните си длъжности и операцията щеше официално да бъде призната, но дотогава щяха да се сражават в бели полярни камуфлажни униформи без отличителни знаци. Ето защо евентуалният неуспех не смущаваше генералите, които изпълняваха искането на фондацията „Макклеъри“, вместо заповедите на своето правителство.

На височина триста метра Мерит дръпна шнура за отваряне на парашута и се приземи при останалите от групата си точно на мястото, на осемстотин метра от другите парашутисти. Неговите хора разполагаха с предостатъчно време да заемат отбранителни позиции и да заредят първите експлозиви, за да пробият отвор към структурата преди спускането на нощта.

Радваше се, че Айрънуд е в противниковите сили. Знаеше, че все някога ще се наложи да убие онази Макклейри, тъй като беше очистил леля й и тя щеше да го преследва. Но бившия си работодател щеше да ликвидира още там. За предпочитане отблизо, с нож, а не с куршум от разстояние. Искаше онзи да види кой му отнема живота. Лице в лице. Така имаше смисъл… а иначе какво бяха животът и смъртта?

След двайсет минути на мястото пристигнаха първите противници и започнаха атака. Убиха един от наемниците, заел снайперистка позиция, но Мерит видя, че двама негови снайперисти повалят един с куршум в главата и раняват тежко двама.

Като издаваше нареждания по миниатюрната радиостанция под каската и скиорската маска, Мерит инструктира хората си да не отстъпват. Искаше да види как ще реагира другата страна. Самият той стоеше на разстояние и не се включваше в действията. Не за да избегне битката, а защото пострадалият му глезен щеше да изложи на риск и него, и всички наоколо. Преди скока беше свалил бинтовете и си бе инжектирал новокаин. Сутринта щеше да има достатъчно време да получи още травми.

Изтекоха пет минути и след като противникът не направи нищо, той даде сигнал за взривяване на първите експлозиви.

Другата страна използва издигналия се над склона черен облак, за да атакува снайперистите му, което струва на Мерит още двама души. Полярният им камуфлаж обаче ги издаваше на тъмния фон на скалите. Бяха повалени още двама от противниците.

Той нареди на групата си да се приготви за ново настъпление и да детонира втората серия взривове.

Този път противникът използва черния облак, за да атакува от две страни. В същото време аржентинският сапьор, тениенте3 Алварес, му съобщи добра новина — на дъното на взривения кратер се появил отвор.

Битката се разгорещяваше и на Мерит не му харесваха рапортите, които получаваше по радиостанцията. Изпълзя от мястото си над кратера, за да види, че противникът напредва от по-висока позиция.

Биваше ги, американски войници, най-вероятно, и бяха най-малко две групи.

После получи лоша новина от Алварес: вражеските сили взимали превес.

Мерит бързо изпълзя зад няколко назъбени скали, за да погледне към защитената скална ниша, в която неговите наемници бяха разтоварили експлозивите си. Установи, че за първите два взрива са отишли около половината им заряди. Освен това видя, че Алварес и още четирима аржентинци стоят на колене с високо вдигнати ръце, докато шестима вражески командоси ги претърсват и обезоръжават.

Той анализира опциите си. Лейтенантът беше докладвал, че в отвора пропадат останки. Това означаваше, че първите две експлозии са успели да пробият път към структурата.

Смъкна едната си ръкавица, пресегна се към хълбока си и откопча гранатохвъргачката НК69. Разгъна приклада и вдигна късия мерник за разстояния под петдесет метра. Фрагментационната граната вече беше заредена. Алварес и неговите хора бяха изпълнили мисията си. Повече не се нуждаеше нито от тях, нито от останалите експлозиви.

Отново надзърна към нишата и залегна зад скалата, запаметил видяното. Представи си чистия изстрел, рязко се надигна и натисна спусъка в момента, в който противниковите войници погледнаха към него и…

Гранатата улучи купчината експлозиви и Мерит се хвърли зад скалата.

След мощния взрив от небето заедно с камъните западаха червени късчета.

Стрелбата стихна.

Той се заслуша в съобщенията по радиостанцията. Шестима от двайсетте му бойци бяха невредими. Ако се съдеше по немощните викове и молби, трима-четирима бяха тежко ранени. По-важно беше отсъствието на вражески действия, въпреки че по негови сметки не бяха убити всичките седемнайсет души, които бе преброил по време на скока.

След като нареди на шестимата оцелели да заемат позиции около кратера, Мерит се спусна в отвора с въже, без да ги изчака, стигна до купчината камъни на дъното и като щадеше глезена си, се запързаля по тях, докато се озова на пода на коридор, настлан с квадратни каменни плочи.

Там спря, за да свикнат очите му със сумрака.

Макар и да не беше точно като онези в Корнуол и Южния Пасифик, проходът много приличаше на тях.

Мерит си свали качулката и каската, смъкна ски маската и разкопча канадката си. Тук не духаше вятър и бе по-топло, а му предстоеше да измине значително разстояние. Онази Родригес му бе обещала по един милион долара за всеки донесен артефакт от кръглата маса. Като се прибавеше и изражението на Айрънуд, когато усетеше ножа да прониква в гърдите му, денят определено се очертаваше страхотен.

Едва направи първата крачка, когато чу някъде напред глухия тътен на експлозия.

Каквото и да бе скрито там долу, не го търсеше единствено той.

Възнамеряваше обаче да е единственият, който ще го вземе.

Джесика Бронуин Рут Теймар Елизабет Мириам Ан, рожба на Макклеъри, пазителка на Бостън и Рода Макклейри, се намираше на място, невиждано от никой друг от нейното семейство.

Раменете й натежаха от бремето на вековете и отговорността. Тя инстинктивно притисна облечената си в ръкавица длан към гърдите си, после си спомни, че е подарила кръста си на Дейвид.

Изправен до нея, той шумно издиша и топлият му дъх погали бузата й. Освободи се от примката на въжето, по което се беше спуснал, и Джес се изненада от изтощения му вид.

— Мислиш ли, че е това? — попита той и смъкна ципа на канадката си, после си свали качулката и каската. Тук беше малко по-топло.

Раниците, екипировката и радиостанцията на командосите паднаха на пода точно зад тях, хвърлени от двамата агенти от БСР. След това бавно спуснаха и Айрънуд.

— Не знам — призна тя и вдигна разпечатката, осветявайки я с фенерчето си. — Това кръгло помещение прилича на Небесна зала. По-голямо е, но е единствената кръгла структура на тази дълбочина.

— Тогава да започнем оттам, а?

— Ще започнем оттам! — изкънтя в затвореното пространство гласът на Айрънуд. Лайл и Марано се спуснаха по въжета зад него. — Според вас откога сред тия стени не са отеквали гласове?

— Човешки гласове ли? — попита Марано. Тя и Лайл затрупваха раниците с черен чакъл и едри камъни. — Или каквито и да е?

Айрънуд насочи показалец към нея и дръпна въображаем спусък.

— Ще видим, млада госпожице.

Лайл впери очи в часовника си.

— Бомбардировките ще започнат след четири часа и половина. Дотогава трябва да сме се отдалечили поне на няколко километра.

Джес отново разгледа разпечатката.

— Няма да имаме достатъчно време да видим всичко.

— Тогава да не се мотаем тук — подкани ги Айрънуд. — Да вървим.

Тръгнаха по коридора, като внимателно заобикаляха срутилите се отгоре камъни и скали. На някои места липсваха плочи от пода и когато насочиха лъчите на фенерчетата си в първия отвор, видяха друг коридор под техния. Понеже не знаеха какви подпори носят пода, те започнаха да се придвижват по-предпазливо, като проверяваха съмнителните камъни, за да се убедят, че са стабилни.

После стигнаха до първия стенопис.

Айрънуд плесна с ръце. Всички го осветиха с фенерчетата си и парата от дъха им образува облак, през който се взираха в неизвестно време, в неизвестен народ.

Бяха паднали части от мазилката, но това не правеше дългата около шест метра сцена по-малко изумителна. Тя изобразяваше пристанище и тъмнозелено море, с тъмни върхове, увенчани със сняг. Между морето и небето имаше кейове и сгради, някои на по два-три етажа. На високи стълбове се вееха знамена, повечето пурпурни, тук-там бели. Най-забележителният елемент на стенописа пред тях бяха корабите — ъгловати, с висок нос и кърма, с по два реда гребла, поне по четирийсет на всеки ред.

— Вижте ги само — дивеше се Айрънуд. — Това не са каботажни съдове. Плавали са по океаните.

— По какво съдите? — попита Дейвид.

— По формата на корпусите. Вълните в Пролива на Дрейк между Антарктида и Южна Америка са толкова големи, че могат да строшат на две даже голям кораб. Затова корпусите трябва да са конструирани като мостове — да издържат тежестта им, ако единият или другият им край изведнъж се окаже във въздуха. — Милиардерът кимна с възхищение. — Бивало си ги е тия хора.

Джес не се интересуваше от конструкцията на корабите. Тя гледаше като хипнотизирана големите им яркожълти гротове, върху всеки от които с кобалтовосиньо беше нарисуван прост, неорнаментиран вариант на кръста на нейното семейство.

— Туарегски кръст — каза Айрънуд и я погледна. — Знакът на Макклеъри, нали?

Дейвид разтвори няколкото си ката изолиращи дрехи, свали от шията си кръста и й го подаде. После приклекна, за да извади фотоапарат от чантата си. Джес здраво стисна тежкия сребърен символ в дланта си.

— Знаех си! — триумфално възкликна милиардерът. — Всичко си идва на мястото. — Той посочи кръста на стенописа, без да го докосва. — Никой, абсолютно никой не знаеше откога датира тоя символ. И ето го доказателството, че тръгва оттук! Разпространил се е в Средиземноморието, сигурно чрез финикийците — никой не знае те пък откъде са дошли. И оттам на юг в Северна Африка, където са го съхранили туарегите. Тия пустинни номади сигурно са клон на твоя народ, Джесика. Живеят в матриархат. Мъжете носят було, а жените ходят с открити лица! И са съседи на догоните. Близо до голямата библиотека на Тимбуюу. Всичко съвпада!

— Какво им е специалното на догоните? — попита Лайл.

— Предполага се, че са получили висши астрономически знания от извънземни — услужливо поясни Марано.

— Ако случайно някой не е забелязал, на тая рисунка няма извънземни — отбеляза специалният агент. — Само хора.

Лъчът на фенерчето на Джес се плъзна по стенописа. Лайл имаше право. Навсякъде бяха изобразени схематични фигури, дребни и тъмни: по корабите, кейовете, алеите покрай пристанището. Всички с по две ръце, два крака, една глава.

— Естествено, щом са достатъчно близки до нас, за да се кръстосваме, басирам се, че отдалече изобщо не изглеждат различни — тросна се Айрънуд.

Джес се обърна към Дейвид.

— Трябва да продължаваме нататък.

— Ще ви настигна. — Той засне серия панорамни кадри и преди да стигнат до първия завой, вече отново вървеше до нея. — Още колко?

Тя нямаше нужда да поглежда разпечатката.

— Двайсет метра надясно след другия ъгъл.

Там откриха втори стенопис. Въпреки че някои участъци бяха повредени, Джес видя групи животни, някои в кошари. В една постройка, очевидно кланица, колеха добитък, дъбеха кожи, мелеха кости за нещо.

— Какви са? — Дейвид правеше снимка след снимка. — Лами ли?

— Напълно възможно. — Лъчът на фенерчето на Айрънуд спря върху въпросните животни. — Определено са приспособени към студа. Вижте каква рунтава козина имат.

— На Антарктида никога не са откривани кости от бозайници — каза Марано.

Милиардерът не сметна този аргумент за съществен.

— Никой не е откривал и тая колония. Щом тия хора са плавали около света, защо да не са донесли полезни животни от Южна Америка?

— Насам. — Двайсет метра по-нататък Джес отново стоеше пред затворена двукрила врата. Крилата й обаче не бяха дървени.

— Злато?! — Дейвид вдигна фотоапарата.

Айрънуд поклати глава.

— Потъмнели са. Може би са от месинг или бронз.

— Бронзът не е точно свръхмодерен извънземен метал от космическата ера. — Джес съжали за думите си още щом ги произнесе. Без този човек тя изобщо нямаше да е там. Беше й помогнал дори когато собственото й семейство я изостави.

Милиардерът прие забележката й добродушно.

— Може би извънземните са им дали тоя материал, защото са знаели, че с примитивни технологии не може да се постигне повече. — Лъчът на фенерчето му затанцува по вратата. — Някой познава ли тия знаци?

Двете крила бяха широки по около метър и двайсет, два и половина метра високи, с по дванайсет вдлъбнати плоскости, върху които бяха гравирани миниатюрни фигури.

— Някаква писменост? — Дейвид фокусира фотоапарата си.

— Не е клинопис — отвърна Айрънуд. Той си свали ръкавицата и прокара показалец по фигурите на дясното крило. — Има достатъчно повторения, за да е азбука, а не пиктограма. Това може да е основата за първата писменост.

Марано също докосна някои от знаците.

— А може дизайнерите от деветхилядната година преди Христа да са смятали, че това върви най-добре със завесите.

Джес престана да ги слуша и се опита да не мисли как биха реагирали другите пазители на факта, че външни хора пипат собственост на Семейството. Натисна леко лявото крило и то поддаде.

— Удивително! — възкликна Айрънуд. — Пантите още са здрави.

Джес натисна крилото още по-силно. Вратата се съпротивляваше, но бавно се отвори навътре с остро скърцане. Тя пристъпи напред и другите я последваха, осветявайки помещението с фенерчетата си.

Сърцето на Джес се сви.

— Не е същото — каза Дейвид.

Кръглата зала беше два пъти по-голяма от корнуолската и по ниския й купол нямаше звезди. Стенописът изобразяваше пристанищен град, навярно същия като на първата фреска, която бяха открили.

Джес с усилие сподави разочарованието си.

— Чудя се дали това място наистина е изглеждало така. — Дейвид привлече вниманието й с лъча на фенерчето си, осветявайки скалистите черни планини, увенчани със сняг, на хоризонта. На отсрещната стена бяха представени пристанището и морето. Лъчът му се насочи към линията на океанския хоризонт. — Онова там айсберги ли са?

Каквото и да бяха, помисли си Джес, изглеждаха малки, бели и имаха неправилна форма. Може би далечни платна. Може би… сняг и лед. Дали затова бяха нарекли континента Белия остров? „Щом Първите богове са имали храмове по целия свят, защо са се завърнали тук?“

— Когато са нарисувани стенописите, тук е било студено — отвърна тя. „Вгледай се по-внимателно — помисли си. Макар и различно, това място принадлежеше на Семейството. — Какво го прави особено?“

Дейвид насочи фенерчето си към средата на залата.

— Няма маса.

Джес отиде в центъра на помещението, където трябваше да се намира масата. Вместо това там имаше метален диск с диаметъра на каменна маса, но дебел само два и половина сантиметра, покрит със символи като онези на вратата.

— Някакъв капак? — Дейвид застана до нея с фотоапарат в ръка.

Младата жена плъзна лъча на фенерчето си около диска. И по праха, трупан в продължение на хилядолетия, видя стъпки.

Пресни. Водеха към диска и изчезваха там.

— Не сме сами — каза Лайл и извади пистолета си.