12-те вятъра

Корнуол, 7312 г. пр.н.е. Корнуол, 7322 г. пр.н.е. Атолът Хави, 7418 г. пр.н.е. Малта, 7567 г. пр.н.е.

Късно през нощта учените стояха безмълвно, докато помощник-зидарката Атлан броеше в средата на наблюдателния кръг. Не се чуваше нито звук, освен силния глас на младата жена и шумоленето на тъмния плат, с който бяха увити ограждащите слънчеви камъни, оставяйки открит само един от наблюдателните отвори. За точността на тази проверка нощният вятър не биваше да отклонява опънатото с тежест въже, което Атлан поклащаше като махало, опряла ръка на малка дървена рамка.

— Триста и шейсет… — Тя наближаваше критичния момент в броенето. — Триста шейсет и едно…

Нейният инструктор, майстор-зидарят Нацри, стоеше няколко крачки зад ученичката си и наблюдаваше отброяването на всяко пълно движение на махалото в ръката й, като следваше нейната насочваща линия, за да вижда същото като нея. Престарелият учен, немощен и прегърбен от своите двайсет и пет години, носеше бял плащ, за да го виждат другарите му в мрака на новолунието. Всички факли и лампи бяха угасени, така че очите на помощник-зидарката да запазят чувствителността си за задачата.

Нацри вдигна ръка и предупреди другите учени: оставаха само още няколко отброявания.

— Триста шейсет и две… — В гласа на Атлан нямаше колебание, нищо не показваше, че след броени секунди може да получи наградата си за четири години учение или да бъде принудена да чака още една година, за да я повишат. — Триста шейсет и три… триста шейсет и четири…

Нацри вдигна ръце от двете й страни.

— Триста шейсет и пет… триста шейсет и шест и край!

В същия миг Нацри спусна ръце, показвайки, че ориентирната звезда наистина е минала зад десния кол и е изчезнала в момента, в който махалото на неговата ученичка е завършило пълното си триста шейсет и шесто движение.

Сега беше само въпрос на сръчност Атлан да довърши последното изпитание.

Сякаш бе обикновен ден, обикновен урок. Младата помощник-зидарка, почти дванайсетгодишна, с отмерена крачка отиде до един тезгях. Кожените подметки на плетените й сандали хрущяха по сухата земя на наблюдателния кръг. Двама по-млади ученици чакаха там с маслени лампи, които бързо запалиха с мъх, тлеещ в метални кутии. Други ученици бързо обиколиха от факел на факел и осветиха кръглото пространство.

Преди десет дни Атлан беше приготвила насочващата си линия и ориентирния отвор. Само с фино въже, подострени колчета и инструменти за маркиране тя начерта върху отъпканата пръст дъга от голяма окръжност. Дължината на използваното от нея въже се равняваше на радиуса на окръжността. Когато го опъна между две точки от дъгата, получи една шеста от цялата окръжност — точно шейсет и един от триста шейсет и шестте градуса, по които майсторите на звездните пътища измерваха големия небесен кръг. По един градус за всеки изгрев през годината.

С други парчета въже и колчета, и с помощта на проста геометрия тя раздели част от дъгата на градуси и получи два насочващи поста точно на един градус един от друг.

Беше доказан факт, че махалото с конкретна дължина винаги завършва движенията си с постоянен период. Затова и предизвикателството пред Атлан се състоеше в това да измери точно парче фино въже и от него да направи махало, което да изпълни триста шейсет и шест пълни движения за времето, необходимо на една звезда да се придвижи между насочващите колове — една триста шейсет и шеста част от деня. В бъдещето щяха да установят, че това време се равнява на три минути петдесет и шест секунди.

За подготовка за това последно изпитание, след което щяха да я повишат от помощник в майстор-зидар, й бяха дали десет нощи. Тази нощ Атлан демонстрира на своя майстор и научените от обсерваторията как е усвоила занаята си.

Тя опъна въжето си върху тезгяха и с помощта на остри железни шила отбеляза дължината му върху полирана пръчка от закалено с огън дърво. После отряза с костно трионче парче от пръчката с точната дължина на махалото.

Атлан предаде пръчката на Нацри и сбръчканият учен я отнесе до кръгъл каменен олтар. В плитък жлеб, издълбан в камъка, лежеше желязна пръчка. Един помощник-строител внимателно я извади и почисти жлеба от прах с метличка от пера.

Лампите светеха и пръскаха капки масло по краищата на олтара, докато другите учени се събираха наоколо.

Нацри предпазливо постави дървената пръчка в жлеба.

Пасваше точно.

Атлан беше показала, че може да пътува навсякъде по света и с няколко прости инструмента да прави точни мерки, които и позволяваха да строи обсерватории, библиотеки и колонии въз основа на единни планове и доказани факти.

Видели резултата, другите учени се върнаха към заниманията си.

Нацри отправи на ученичката си най-голямата възможна похвала.

— Добра работа.

Тя преклони глава. Чиракуването й беше приключило.

— Майсторе.

С трепереща ръка старецът й даде знак да го погледне.

— Не. Сега сме равни, майсторке.

Чула обръщението, Атлан ахна. Знаеше какво ще се случи, ала нямаше представа какво ще означава това.

На другата сутрин Атлан се срещна с Нацри и още трима майстор-зидари пред главната зала на обсерваторията, отдалечена от другите ниски каменни сгради на учените. Покритите й с мазилка стени искряха на яркото лятно слънце — смесени с жълтата боя песъчинки слюда отразяваха светлината не за красота, а за да се виждат от далечни кораби, приближаващи се денем. Вятърът обещаваше освежителен дъжд. Но сега небето беше ослепително синьо, облаците — малки, високи и чисто бели.

Вече облечена в платнен панталон, платнена риза и корава кожена престилка на майстор-зидар, Атлан вдиша този утринен въздух, сякаш го усещаше за пръв път. Денят й се струваше съвсем различен. Животът й щеше да започне наново. Застанала на онзи хълм от втвърдена бяла пръст и скала, отправила взор към вътрешния океан, който един ден щеше да бъде наречен Средиземно море, на нея и се струваше, че вижда заоблеността на света, струваше й се, че усеща безкрайното въртене на Земята сред другите небесни тела, вечно и предвидимо като люлеенето на махалото и доказаните факти на геометрията.

Учението й я беше превърнало в част от всичко известно и всичко, което предстоеше да стане известно. Не можеше да има по-голямо удовлетворение от това.

— Готова ли си? — попита я Нацри.

Тя изцъка отговора си.

— Тогава можеш да отвориш вратата, за което ще платиш с кръв.

Думите на бившия й майстор я озадачиха. Знанието понякога имаше висока цена. Случваше се мостови кораби да изчезнат завинаги по време на откривателски пътешествия. Към вътрешността на сушата се отправяха експедиции, за да не се завърнат никога. Ала каква опасност имаше за пътеводителите и майсторите на звездните пътища на твърда земя?

Другите майстори безмълвно се отдръпнаха. Атлан се приближи до вратата на главната зала, постави дланите си под дървеното резе, което заключваше двете крила, натисна го нагоре — и извика от изненада и болка.

От паяжина от плитки рани по дланите и пръстите й капеше кръв.

Тя погледна Нацри, но майсторът не прояви съчувствие.

— Ти каза, че си готова.

Атлан нямаше намерение да се откаже сега, нито да възрази на онези, които са я учили, а гневът не беше в природата на каите. Тя отново се обърна към резето и установи, че няма как да го подхване, за да избегне тънките шипове от долната му страна. „Цената на знанието“ — помисли си тя и го повдигна. Знаеше, че заради болката завинаги ще помни този ден. И може би шиповете целяха тъкмо това.

Вратата се отвори.

В центъра на осветената с факли зала имаше каменна маса. На купола грееха познатите съзвездия на Белия остров. На заоблената стена имаше карта на света с търговските и транспортни пътища, макар че виждаше някои от тях за пръв път. И все пак Атлан беше влизала в достатъчно много подобни зали, за да се зачуди защо тази е отворена единствено за майстори на звездните пътища.

Докато Нацри превързваше раните й с бели ленени ленти, другите майстори поставиха на масата пътеводителско ковчеже със заоблени ръбове, по-голямо от всички, които бе виждала. А и сребърните му апликации бяха някак различни. В комбинациите от звезди на една от тях нямаше никакъв смисъл.

— Какво е това ковчеже? — попита новата майсторка.

Нацри приключи с превръзките на окървавените й длани.

— Старо.

Майсторите се заеха с дъските, които заключваха ковчежето, плъзгайки ги една след друга в определена последователност, за да го отворят.

Накрая без никакви церемонии повдигнаха капака му. Вътре не се пазеха обичайните пътеводителски инструменти. Нямаше лещи, въжета, хоризонтни дъски. На дъното му лежеше голям пергаментен свитък.

Майсторите го извадиха на масата и свалиха ковчежето.

— Развий свитъка — каза Нацри.

Несръчно заради превръзките, Атлан развърза въженцето и опъна меката кожа върху масата. По нея имаше множество тъмни засъхнали следи — навярно кръв от ръцете на други новоповишени майстори.

На пергамента имаше карта, бледа на светлината на факлите. По характера на рисунката Атлан позна, че е естампаж. Бяха поставили тънката кожа върху релефна карта и я бяха натрили с въглен.

— Това е остров — каза тя. И мислено завъртя очертанията в опит да ги насложи върху други острови, чиято форма й беше известна. В тези очертания имаше нещо познато, но поради променените детайли на световната карта около тях, не можеше да разпознае разликите.

Другите майстори мълчаха и наблюдаваха безизразно.

— Вгледай се по-внимателно — посъветва я Нацри.

Атлан повдигна ъгъла на пергамента, за да го освети по-добре. В едната част на острова видя едва забележим силует на познат кръст — знака на Пътешествениците. Тя се развълнува.

— Това е естампаж от Голямата зала.

— Вгледай се по-внимателно.

Вече не усещаше пулсиращата в дланите й болка. Никога не беше ходила на Белия остров, никога не бе виждала самата Зала на Пътешествениците, нито нейното съкровище. От уроците си обаче пазеше всяко нейно кътче в сърцето си, помнеше наизуст всяка карта, схема, таблица. Когато голямата карта на Залата се избистри в паметта й, Атлан разбра каква е разликата в картата на света, която лежеше пред нея. Не че търговските пътища й бяха непознати — очертанията на сушата бяха малко променени.

И тогава, като мълния, уловена от учен с медна бобина, Атлан изведнъж позна очертанията върху пергамента.

Дъхът й секна.

— Виждаш ли го? — попита Нацри.

— Това е карта на Хар Мадих. Този остров.

— Но? — подкани я старият майстор.

— Хар Мадих има два острова — а тук е само един.

Островът, на който се намираше обсерваторията и който някой ден щеше да се нарича Малта, имаше близнак на северозапад, отделен от тесен пролив, широк по-малко от един стадий.

И все пак, ако се съдеше по светлосенките на релефа, тази карта представяше двата острова като един — и на мястото на днешния пролив имаше долина.

— Така Пътешествениците са видели Хар Мадих — продължи тя.

— Така е — съгласи се Нацри.

— Но това не е днешният Хар Мадих.

— Не е.

Бяха я учили на логика и дедукция. Крайният резултат беше очевиден.

Тя погледна другите майстори в осветената от факли зала. Лицата им вече не бяха безизразни. Бяха мрачни.

Атлан изрече единственото, което можеше да се каже.

— Трябва да направим онова, което Пътешествениците са направили преди нас.

— Дори да го направим, Белият остров няма да оцелее след предстоящото — отвърна Нацри. — Нито нашите колонии. Ще загинем като тях.

Атлан не споделяше техния песимизъм. Тя обходи с поглед залата и нейните богатства от информация. Ала те не бяха достатъчни.

— Като отделни личности, да. Това е доказан факт. Но като народ — може би няма.

Нацри и другите майстори наблюдаваха с интерес как прокарва бинтованата си длан по гладката каменна повърхност на масата.

— Трябва да оставим нещо повече от карти. Имам идея.