12-те вятъра

40.

Дейвид забеляза първото указание: Орион висеше обърнат наопаки.

Успяха да разпознаят само четири съзвездия: Голямата и Малката мечка, Телец и Орион. Последното се състоеше от седем сребърни диска на купола на залата, но Дейвид откри разлика в конфигурацията на четирите най-външни звезди. Наблюдаван от Северното полукълбо, Орион най-често се виждаше на южното небе и най-раздалечените му звезди се намираха отляво. Върху купола на корнуолския храм беше тъкмо обратното.

По молба на Джес директорът на изследователския отдел на „Халдрон Ойл“ им прати Бърт Макгилфърд, седиментолог в абърдийнския офис и любител астроном. Още щом видя снимката на купола, той я определи като карта на южното небе. След това на силен шотландски диалект им посочи още няколко съзвездия, за които не бяха чували, включително Телескоп, Микроскоп и Помпа.

Най-важното, макар и най-малкото, беше Южният кръст.

Полярната звезда, обясни им Макгилфърд, бележеше северния небесен полюс. В Южното полукълбо нямало звезда с подобна позиция, затова наблюдателите използвали Южния кръст и намирали другия небесен полюс, като проследявали дългото му рамо четири и половина дължини на юг.

Дейвид и Джес бяха запознати с ориентирането по звездите в мореплаването и попитаха Макгилфърд как да открият конкретното място на планетата, откъдето се виждат звездите на тази карта в съответната им конфигурация?

— Не е възможно. — Звездната карта от корнуолската зала, която съответствала на южното небе, наблюдавано от Южна Америка, Африка или Австралия, можела да се използва само за изчисляване на географската ширина — тоест на какво разстояние над или под екватора се намира дадена точка. Ширината, подчерта Макгилфърд, се определяла сравнително лесно. За разлика от дължината — тоест колко на изток или на запад от условен изходен пункт се намира дадена точка. За прецизна навигация, поясни той, се изисквало изчисляването и на двете.

Оттам седиментологът се впусна в тирада за това как в ново време условният изходен пункт — 0° — разделящ Земята на Западно и Източно полукълбо, се превърнал в линията, минаваща през Гринуич в Англия. За да се изчисли колко на изток или на запад от Гринуичкия меридиан е дадена точка, трябвало да бъдат известни положенията на конкретни звезди над хоризонта и времето, през което се наблюдават тези положения. Точното измерване на времето било толкова важно за мореплавателското изкуство, че морските сили на XVII век, Франция, Испания и Англия, предлагали награди, възлизащи на милиони днешни долари, на всеки, който измисли начин за точно определяне на географската дължина в морето. Първият сигурен метод бил нов вид часовник, изобретен в края на XVIII век от един йоркширски дърводелец. Той отчитал времето точно дори на движещ се кораб.

— Хората са плавали около света и преди осемнайсети век — отбеляза Дейвид. — Как са правили карти, без да знаят географската дължина?

— Използвали са се много други методи. — Любителят астроном приглади мустаците си — очевидно се наслаждаваше на този необичаен интерес към познанията му. — Номерът е да имаш алманах на небесните явления, например кога дадена звезда или планета минава зад Луната, конфигурацията на четирите най-големи луни на Юпитер или…

— Извинете, обяснете за луните на Юпитер? — прекъсна го Джес.

— Техните орбити могат да се определят като всички други и понеже са четири, те са като стрелки на часовник — подреждат се по определен начин само в определен момент. Това означава, че ако някой в Австралия има алманах с конфигурацията на луните на Юпитер в полунощ в Лондон и види точно тая конфигурация, той ще знае кое време е в Лондон и може да изчисли колко е часът там, където се намира, а после и да пресметне географската дължина. Това лесно може да се направи на суша, обаче е много по-трудно на клатещата се палуба в морето.

— Обаче е възможно, така ли? — попита тя.

— Да. Трябва ви само телескоп, за да видите луните. Всъщност пръв ги е видял Галилей и му е хрумнала идеята да ги използва като гигантски небесен часовник.

Лицето на Джес грейна и Дейвид разбра, че са открили още едно указание.

— Картата на Слънчевата система! — каза тя веднага щом отново останаха сами. — Тя посочва точно кога са наблюдавани звездите в залата. Ето как ще разберем.

Метеоритът беше единственият артефакт, откриван в Небесна зала. Едната от трите известни карти на Слънчевата система се намираше във фондацията „Макклеъри“ в Цюрих, дълбоко под небостъргача, в Светилището на Турус. Другите два, намерени в храмовете в Перу и Южния Пасифик, бяха в ръцете на Айрънуд.

В последното си съобщение, преди да я убият, Флориан беше потвърдила, че схемата върху полинезийския метеорит е същата като картата на Слънчевата система в цюрихското светилище на Семейството.

Очите на Джес сияеха от вълнение.

— Щом всички Небесни зали имат еднакъв план и големина, сигурно и картите на света са еднакви. Същото се отнася за конфигурацията на звездите на техните куполи. Идентични са. И след като звездите могат да ни покажат географската ширина, от която са наблюдавани, а картата на Слънчевата система може да ни даде дължината, трябва само да ги свържем и…

— Ще получим точното място, от което са наблюдавани.

— Точката, която не е отбелязана на картата — прибави Джес.

— Белият остров — замислено рече Дейвид.

— Не си убеден. Защо?

— Според всичко, което ми разказа за тях. Първите богове са били учители. Дали са знания на хората.

— Включително астрономията. — Джес отново цитира Преданията: — „Измерването на движенията на слънцето, луната и звездите… та да не се опасяват от объркване на дните“.

— И са създали тая карта на света, която според нас показва местоположението на всичките им храмове и пътищата помежду им.

— Точно така…

— Тогава защо са скрили Белия остров?

— Защото, ако липсващото място наистина е Белият остров, то изобщо не е скрито. Отговорът е в Небесните зали и Първите богове са ни оставили всичко необходимо, за да го открием.

— Само че, ако ключът е картата на Слънчевата система, ние не разполагаме с нея. За разлика от твоето семейство и Айрънуд.

Джес имаше идеално решение на този проблем.

— Нужна ни е само информацията, която се съдържа в нея — и аз знам къде да я намерим.

— Стохастичен резонанс — каза капитан Кингсбъро.

Джак Лайл скръсти ръце върху масата пред себе си и погледна четирите петдесетинчови екрана. Единият показваше компютърния специалист от Космическото командване на САЩ в естествен ръст, седнал до подобна маса в Колорадо Спрингс. На другите се виждаха двама униформени специалисти по анализ на изображения. Стенната ламперия зад тях не се различаваше от тази зад Лайл и Роз Марано. Видеоконферентните зали пораждаха почти съвършената илюзия, че срещата се провежда на едно място, а не на две, отдалечени почти на осем хиляди километра едно от друго. Макар че Лайл щеше да се задоволи и с телефонен разговор.

— Обяснете ми — помоли той.

— Не изглежда много логично, но казано просто, това е метод, чрез който върху съществуващ сигнал се наслагва шум, тоест случайна информация, която прави подпраговата информация — частите от сигнала, които технически са точно под границата на онова, което би трябвало да сме в състояние да регистрираме — много по-лесна за… хмм… регистриране.

— По-лесна — повтори Лайл. — Сега говорите на моя език. Колко по-лесна?

— При анализ на сигнали чувствителността се увеличава четири-пет пъти.

— И вие смятате, че Айрънуд е направил точно това, за да увеличи количеството информация, извличана от базата данни ГСРСА.

Капитанът вирна брадичка. Лайл го прие като жест на самозащита.

— Това е подход, агент Лайл. Единственият правдоподобен, за който се сещаме. Но ако не лъже, Айрънуд е успял да извлече значително повече информация, отколкото би трябвало да е възможно даже с тоя метод. Георадарите със синтезирана апертура, каквито се използват в сателитната система ИМПЕРИЯ, не са в състояние да проникват на толкова голяма дълбочина, колкото показва корнуолската разпечатка. Дори при оптимални условия. Предполагаме, че има някакво разпръскване на радиация и той е успял да разработи алгоритъм, който го изолира от основния сигнал. Нямаме представа как е възможно, но ако е истина… — За капитана очевидно беше също толкова мъчително да произнесе следващите си думи, колкото за Лайл да ги чуе. — Това навярно е най-важното откритие в геопространственото разузнаване след спътниците. С тоя метод светът става прозрачен. Буквално не остава място, където да се скрият враговете ни, освен да изкопаят дупка, дълбока километър и половина.

— Значи методът ни е нужен, така ли?

— Той напълно променя играта. Печели оня, който притежава алгоритъма.

На Лайл това му стигаше.

— Благодаря ви за помощта, капитане, благодаря и на вашите хора.

Кингсбъро кимна и заедно със сътрудниците си напусна залага.

Лайл остана още малко на мястото си, втренчен в празната зала на хиляди километри оттам.

— Ще се наложи да сключим сделка с Айрънуд, нали? — попита Роз.

— Хайде да не прибързваме.

— Имаме ли други възможности?

— Сещам се за една.

Организмът му подсказваше, че е полунощ, но слънцето прежуряше в небето и според местното време следобедът едва започваше. Дейвид чувстваше тялото си натъртено, а слухът му още се възстановяваше от експлозиите в корнуолския храм. Джес изглеждаше в по-добра форма. Беше спала дълбоко по време на полета от Индия и явно нямаше проблеми с часовата разлика.

Четири часа след импровизирания урок по астрономия двамата летяха на борда на „Бомбардиър Глобал Експрес“, нает от името на „Халдрон Ойл“. Двайсет и пет часа по-късно, само с едно кацане за презареждане в Бомбай, те се прехвърлиха на друг самолет в Сидни, „Ню Саут Уелс“. След още четири часа бяха в австралийската Северна територия.

На два пъти минаха паспортна проверка и двата пъти Джес вадеше нови паспорти с различни имена. Американски в Индия и канадски в Австралия.

— Нещо против да карам аз? — Вече беше поставила ръка на дясната врата на прашна бяла тойота „Ландкрузър“ на паркинга на „Трифти Кар Рентал“.

Дейвид сви рамене. Нямаше намерение да спори. Настани се на предната лява седалка. Кожената тапицерия неприятно залепна за пропитата му с пот риза. В самото купе беше адски задушно, макар че колата беше паркирана под навес.

На летището в Сидни ги посрещна служител на „Халдрон“, който им предаде пакет с екипировка и дрехи за пустошта. Бяха се преоблекли в самолета и сега носеха сиво-зелени къси панталони и ризи с къс ръкав, дълги бели чорапи, кожени обувки и широкополи шапки. Дейвид държеше своята в скута си. Щеше да си я сложи по-късно.

— Сигурна ли си, че трябва да го направим?

Джес завъртя ключа на таблото. Дизеловият двигател се задави, после заработи равномерно.

— Вече два пъти се опитаха да те убият — добави той. — Може би не е разумно да почукаш на вратата.

Тя нагласи вентилационните решетки така, че да духат директно към лицето й. Температурата навън надвишаваше трийсет и седем градуса. В Южното полукълбо започваше лято.

— Сю-Лин не е казала на Вилем за хората, които ме нападнаха в Канада — отвърна Джес. — Тъй че каквото и да прави, каквото и да крие, явно знае, че не всички пазители ще го одобрят. Вилем беше… голямата любов на леля ми.

— Мислех, че пазителите не бива да имат интимни връзки помежду си.

— Не бива и да действат един срещу друг. Виктория Кларидж беше добра приятелка на Флориан. Предполагам, че Сю-Лин не е казала и на нея.

— Ами ако грешиш?

— Тогава и без друго ще свърша заключена в Кантората насред пустошта. Предпочитам да мисля за това какво ще последва, ако съм права.

— Аз също — въздъхна Дейвид. Сега неговото бъдеще беше свързано с нейното. Без достъп до архива на семейството й нямаше как да увеличи шансове си да оцелее. Нито да разбере дали това е възможно.

Излязоха от паркинга и поеха по Роджър Вейл Роуд, а оттам — по двулентовото шосе за Алис Спрингс, градчето, което се намираше почти в географския център на Австралия. Джес направи остър завой и продължи по друг двулентов път, който минаваше за пустинна магистрала и водеше на изток.

— Още колко? — попита Дейвид.

— Петдесет километра.

Само безкрайните голи хълмове на север нарушаваха оранжево-червения равнинен и прашен пейзаж. Като се изключеха редките масленозелени и сиво-кафяви пустинни растения и треви, спокойно можеха да са и на Марс.

— Явно не си се шегувала за пустошта.

— Тъкмо това е смисълът — поясни Джес. — Архивът на Семейството ще оцелее в случай на ядрен Армагедон. Естествено, десет години след като пренесохме всичко тук, ЦРУ построи наземна сателитна станция на шестнайсет километра западно от града, което превърна целия район в мишена.

— Не се ли преместихте пак?

— Явно сме достатъчно надълбоко. Използваме стара мина, като продължихме шахтите още по-надолу. Адски внушително.

— Колко голям е комплексът?

— Не знам точно. Била съм там четири пъти и изглежда безкраен. Казаха ми, че в него се пазят близо сто и шейсет милиона артефакта. — Тя се извърна за миг от монотонния път. — Повече, отколкото в Смитсъновия институт — във всичките му музеи.

— И просто… пазите разни неща, така ли?

— Изучаваме ги. Съхраняваме ги. — Гласът й прозвуча отбранително. — Това са поискали от нас Първите богове.

— Но са ви дали знание, а вие го криете.

— Не си справедлив.

Джес зави рязко, за да заобиколи една змия, която се печеше на слънце на пътя, и ландкрузърът се раздруса.

— Колко пъти нашественици са ограбвали Александрийската библиотека? Колко маянски кодекса са изгорили испанците? Колко книги и произведения на изкуството са унищожили нацистите? А талибаните, които взривиха статуите на Буда в Афганистан? Китайската династия Цин е горила не само книги, а и самите учени. Кой изобщо е способен да проумее загубата на човешко знание, изкуство, опит, трупани през хилядолетията, по вина на религиозен и политически екстремизъм и нетърпимост?

Затова пазим своите разбирания за себе си. Затова възприемаме религията и културата на съответното време и място. Така не изпъкваме, не привличаме внимание. Така съхраняваме човешкото знание от човешкото невежество, омраза и страх.

— До завръщането на Първите богове. — Слънцето блестеше толкова силно, че Дейвид затвори очи. Вече беше слушал всичко това.

— Дотогава.

Той рязко отвори очи. Вперила поглед в еднообразния път, Джес здраво стискаше волана. Чак кокалчетата на пръстите й бяха побелели.

Току-що беше чул нещо ново в гласа й.

Съмнение.