12-те вятъра

60.

— Homo antarcticensis — каза полковник Ковински на Дейвид и Джес. — Още не е официално. Сигурно ще са нужни още няколко години и много секвениране, но засега ги наричат така. Съвсем нов вид, също толкова различен от модерния човек, колкото и неандерталците.

Стояха пред стъклена стена, гледаща към лабораторията за подготовка на пробите. В това стерилно помещение двама лаборанти с маски и престилки правеха дисекция на едно от четиристотин трийсет и двете тела от мястото, което фондация „Макклеъри“ беше нарекла обект „Айрънуд-Палмър“.

— Досега най-съществената анатомична разлика с мозъка — продължи Ковински. — В Медицинския изследователски център на военноморските сили им направиха скенер. Липсва мазолесто тяло. Няма мозъчни полукълба. Само един неразчленен дял. Абсолютно никаква прилика с приматите.

— Знаят ли какво означава това? — попита Джес.

— Нямат ни най-малка представа. Освен че така в черепа им се побират още няколко кубични сантиметра сиво вещество и комуникацията между различните участъци на мозъка им може би е по-директна, понеже не попада в задръстването на свързващата тъкан между полукълбата. Ако се съди по нещата, които археолозите вадят от Палмър, изчислителните машини с всичките им колелца, плановете за корабите… бих казала, че структурата на мозъка им ги е правила интелигентни. Изключително интелигентни.

— Не може да са били чак толкова интелигентни — възрази Дейвид. — Все пак са изчезнали.

— Като вид, да. След като вече започнахме да изследваме тяхната ДНК, можем категорично да кажем, че са се кръстосвали с модерни хора. — Ковински погледна Дейвид. — Може би оттам сме получили нашите гении.

— Надявам се да не е така — отвърна той. — Представете си какво е да си толкова интелигентен, че да измислиш как да се развиеш на Антарктида през единствения кратък период, през който това изобщо е възможно. После климатът пак става нормален и ти изчезваш. Може пък да са се оказали прекалено интелигентни.

Ковински повдигна вежди.

— Искате да кажете, че модерните хора са оцелели, защото са били глупави, така ли?

„Айрънуд пропуска целия майтап“ — помисли си Дейвид. Щеше да му хареса да спори с полковника.

— Трябва да има някаква причина и тя е не по-малко сериозна от всички останали.

Дейвид позволи на един лаборант да му вземе нови проби от устната лигавица и кръв. Това беше най-малкото, което можеше да направи, за да поднесе извиненията си на полковника и да й благодари за спазването на медицинската етика.

После с Джес изчакаха във фоайето на сградата.

— В Цюрих ли се връщаш сега? — попита той. Знаеше, че ще му липсва онзи динамичен въртоп, който ги беше събрал, променяйки живота им. Зачуди се дали и тя изпитва същото. Бе й отнело известно време отново да се отнася към него като към обикновен човек. „Заради дългогодишното промиване на мозъка“ — помисли си Дейвид. Заради вярвания, които сега трябваше да се променят, въпреки че човешката природа не се променяше.

— Да — отвърна тя. — Семейството има да обсъжда и върши много неща. Кантората се нуждае от нов директор. Сю-Лин и Андрю са се скрили вдън земя. Тоест трябва да бъдат заменени трима пазители. Но ако Обещанието е изпълнено, може би Дванайсетте вече ще са излишни. — Тя млъкна за миг и се намръщи. — А още не знаем какво е имало на масите в храмовете.

Дейвид следеше това търсене. С помощта на картата, която беше заснел в Корнуол, на различни места по света бяха открили още пет колонии и всички бяха убедени, че до края на годината ще намерят и останалите. Нито една от колониите обаче не беше непокътната, дори най-недостъпните. Което според Дейвид означаваше, че може би има друга причина масите да са празни и артефактите да ги няма.

— Мисля, че отсъствието на артефактите не е голяма загадка.

— Аз също. Взели са ги иманяри.

— Съгласен съм, че са взети, само че не и откраднати.

На лицето на Джес се изписа смущение.

— Мисля, че артефактите на масите са били използвани, Джес. Картите на Слънчевата система са като календари, които са ни спасили от „объркване на дните“. Географските карти показвали нашия свят и как се пътува по него. Кой знае още какви учебници, наръчници или модели е имало на ония маси? Но се басирам, че всички са учели хората да строят, сеят, пишат… всички умения, за които ни разказваше Айрънуд… които едновременно дали тласък на цивилизацията по целия свят, въпреки че…

— Въпреки че Първите богове са си отишли у дома, за да умрат? — Джес не изглеждаше убедена.

Дейвид се усмихна.

— Техните знания са оцелели. Какво повече може да прати в бъдещето, който и да е от нас?

— Гените си — не отстъпваше тя.

Дейвид също нямаше намерение да се предава.

— При генетичен дрейф, катастрофа или просто лош късмет има много генетични задънени улици, но знанието оцелява. Твоето семейство го доказва с всичко, което е направило през поколенията.

Джес се умълча за малко.

— Ние с теб ще напишем нова глава от Преданията. Нови уроци, не само за децата. — Тя пропъди черната мисъл, която за миг помрачи лицето й. — Но всяко нещо по реда си. Заминавам за Розуел, Ню Мексико.

„Ние с теб“. Значи искаше да го види пак. Но кога? Докато не й показа истината, Джес вярваше, че е негова пазителка. А сега му се искаше тя още да вярва в това. Нямаше да го остави сам два месеца преди двайсет и седмия му рожден ден. Оставаха съвсем малко дни.

— За Розуел ли? — попита той.

— Последният си ден във Вануату, Айрънуд е направил ново завещание. Оставил ми е цялата си колекция с исторически артефакти.

— Властите няма ли да я конфискуват?

— Агент Лайл смята, че няма.

— Ами за… другото?

— За другото — повтори Джес. — За „подписа“. Да. — Изражението й показваше, че въпросният „подпис“ не радва особено и нея.

— Значи са разговаряли и с теб — въздъхна Дейвид. — Прекалено много религиозни, а съответно и политически проблеми. Затова, докато не съберем още доказателства, не споменавайте за неправдоподобната карта на десет милиона години или за четирипръстата нечовешка ръка.

— Картата била неточна, Дейвид. Чух едни експерти да казват, че била художествена интерпретация на не повече от десет хиляди години.

— Неточна в сравнение с какво? С компютърните симулации на тогавашния вид на Земята ли? Може пък компютрите да грешат.

— И онзи отпечатък е само един. Няма друга следа от… каквото и да е било това.

— Искаш да кажеш, че няма друга следа, освен ония жлебове по каменния път в пещерата. Очевидно съответстват на големината на ноктите, отговарят на разстоянията между острите шипове под златния кръст… Мислиш си, че тъкмо затова моите предци — твоите Първи богове — толкова бързо са развили своята цивилизация. Стигнали са до Антарктида, потърсили са подслон в някаква пещера, открили са библиотеката със златните книги, останала от друга цивилизация, и после са я разпространили по света…

— Ще мине много време, докато Антарктида отново се освободи от леда. Сигурно никога няма да научим отговора. — Джес замълча, после го погледна. — Какво става с твоето лечение?

— Още не съм умрял. — Дейвид видя, че лицето й пребледнява, и времето забави хода си за него.

— Какво казват лекарите?

— Здравето ми е идеално, но някои от аномалиите ми са в генетичните зони, които може би са свързани с инфаркта.

— О, Дейвид…

— Не, това е хубаво. Тъкмо на това се надявах. Посока. Нещо, което да проверим. — Той се усмихна. — Това е знание.

— Какво могат да направят?

Дейвид сви рамене.

— Тъпча се с цял куп лекарства. В неделя вечер постъпвам в „Уолтър Рийд“, за да ми поставят пейсмейкър. Ако сърцето ми направи беля, ще оздравея. И ако причината никой от другите да не е доживял до двайсет и седем наистина е тази, всичко ще е наред.

— Не ми допадат всички тези условности — каза Джес.

— Неизвестността просто ме прави като всички останали.

Пред главния вход спря майбах.

— Вилем пристигна… — Джес погледна Дейвид и времето спря и за двамата.

Тя протегна ръка и го погали по лицето.

— Цял живот съм те чакала. Гледай да ме дочакаш и ти.

— Дванайсетте вятъра на света, Джес.

Тя го разбра. Докосна сребърния кръст, който той вече носеше постоянно.

— Никой не знае…

И все пак в този момент и двамата знаеха със сигурност едно — че колкото и дълго да е, тяхното пътуване още не е завършило.