12-те вятъра

10.

Айрънуд влезе през люка на извънземния космически кораб.

„Някой ден — помисли си той. — Някой ден…“ После го връхлетя звуковата приливна вълна на казиното и развали илюзията.

Звъняха камбанки, писукаха електронни сигнали, пищяха сирени и във всичко това беше вплетен вездесъщият шум, който професионалистите наричаха „ромолене“ — звънливият танц на монети върху монети, изсипващи се от ротативките в твърдите метални легенчета. Естествено в последно време само няколко автомата на първия етаж на казиното работеха с монети. Повечето бяха с електронни карти, които теглеха долари и центове на малки постоянни суми и от време на време прибавяха големи печалби, но задължително по силата на фино настроени уравнения, гарантиращи малко повече теглене, отколкото прибавяне, освен за неколцина късметлии.

Тъкмо поради тези електронни карти звънтенето на пари, което отекваше около Айрънуд — звукът на богатство, късмет и изпълнили се мечти, — беше запис, илюзия, не по-различна от зелените извънземни сервитьорки със сребърни минижупи, неговите дилъри и крупиета в космически униформи и любимия му елемент: футуристичните архитектурни елементи, напомнящи за вътрешност на фантастичен извънземен кораб.

— Добре дошли, сър!

„Започва се“. Айрънуд кимна на Осман Мирза, управител на неговото „Атлантик Сити Инкаунтърс Казино & Ризорт“. Мършавият младеж в строг черен костюм тичешком си беше пробил път през тълпа от туристи. Подире му пърхаха две главни асистентки с тесни дълги поли и тънки високи токчета, които изобщо не бяха предназначени за тичане. Всички бяха малко задъхани. Както и трябваше.

Айрънуд следваше тактиката никога да не предупреждава своите служители за импровизираните си посещения. Трябваше да са готови да го посрещнат по всяко време.

— Още никой ли не ни е разорил, Ози?

Мирза посочи морето от проблясващи светлини и шумна електронна заблуда.

— Не, сър. Статистическият анализ показва, че сме точно в обичайния ни…

Айрънуд го потупа по хилавото рамо.

— Не ми обръщай внимание, синко. Страхотно се справяш.

— Благодаря, сър — облекчено отвърна Мирза. — Апартаментът ви е готов.

— Знам, обаче първо отивам в Червения салон. Кажи на Младши, когато пристигне.

Мениджърът запремигва и двете главни асистентки плахо се спогледаха.

— И синът ви ли е тук?

— Следи как ще паркират рейса. — Лимузините бяха прекалено малки за вкуса на Айрънуд, затова офисът му се намираше в цял автопарк автобуси. „Като рок звезда на турне“, пишеше в една неотдавнашна статия на „Уолстрийт Джърнъл“. — Съобщи му къде съм. И му кажи, че съм наредил да се яви там моментално. Без странични забежки.

— Както желаете, господин Айрънуд.

Милиардерът се отдалечи, без да обръща внимание на шумните групи мечтатели, които го обогатяваха със залаганията си, осъществявайки собствената му мечта. „Някой ден…“

Официално Червеният салон беше най-малката от шестте главни зали за залагания в „Атлантик Сити Инкаунтърс“. В него се влизаше от коридор, който само обикаляше около няколко скъпи магазина и затова изглеждаше като допълнително добавен в иначе прецизно проектирания комплекс. В резултат Комисията за контрол на казината в Ню Джърси прие без излишни въпроси твърдението, че Червеният салон не се използва като постоянна зала за залагания, а като „експериментален център“, както го определи ръководният екип на Айрънуд. Място, където се изпитват нови игри и технологии. Естествено това изискваше същата система за сигурност като на самото счетоводство на казиното.

Ето защо Червеният салон не се охраняваше с електронни системи, биометрични скенери за длан и ретина или клавиатури за въвеждане на кодове. Пред вратата стояха на пост трима охранители, които допускаха вътре само познати лица. Понякога най-простите предпазни мерки бяха най-строгите в света на сигурността.

Когато наближи Червения салон, Айрънуд с одобрение забеляза трима почти еднакви бивши морски пехотинци — мускулести, със зорки очи. Не се и опитваха да крият оръжията, които издуваха униформените им блейзъри.

Двама от охранителите насочиха ключовете си към монтирани на стената табла, разположени на достатъчно разстояние едно от друго, така че сам човек да не може да ги достигне едновременно. Третият отвори тежката врата, чиято укрепена с кевлар керамична вътрешност — непробиваема за куршуми и дори за бомби — беше дискретно скрита под светъл дъбов фурнир.

Милиардерът им кимна на влизане.

— Благодаря ви, господа. — Уважението се печелеше и тези мъже бяха спечелили неговото.

Високият таван на Червения салон представляваше замръзнало море от обли огледални панели, осеяни с мощни лампи. Съзнателно постигнатият визуален хаос целеше да скрие дистанционно управляемите камери, които можеха постоянно и незабележимо да се въртят от маса към маса в търсене на измамници — ако някога отново започнеха да използват залата по първоначалното й предназначение.

В момента там имаше всичко, което се очакваше от експериментален център за нови технологии в областта на хазарта. Към главния вход бяха обърнати видео ротативки, традиционно разположени в кръг, чиито капаци бяха отворени и разкриваха електронните им вътрешности, докато на екраните продължаваха да проблясват примамливи образи.

Останалата част от видимото пространство беше заета от компютърна техника, също в действие. До безличната бежова задна стена имаше голяма маса, отрупана с папки, празни чаши от кафе, кутии от безалкохолни и опаковки от сладкишчета.

В хладната зала се чуваше бръмчене на мощен климатик и едва доловимият разговор на техниците.

Представителите на Комисията за контрол на казината в Ню Джърси винаги бяха добре дошли, ако пожелаеха да направят проверка за незаконно частно залагане в големи размери и в неразрешени игри. Червеният салон изглеждаше точно такъв, какъвто очакваха всички.

Само че не беше. Заради онова, което се криеше зад безличната бежова странична стена и цилиндричната светлоизолираща врата, поставена не за да спира светлината, а да поддържа температурата от другата страна.

Осемте техници също не бяха такива, каквито изглеждаха. Неофициално всеки от тях печелеше пет пъти повече от Осман Мирза, който, като управител на „Атлантик Сити Инкаунтърс“, беше най-високоплатеният служител в комплекса. Поне според официалното счетоводство.

— Здрасти, шефе. — Кийша Харъл, която оглавяваше екипа в Червения салон, носеше синя тениска с голямо британско знаме над думата ГЪРЦИЯ. Айрънуд го досмеша, тъй като картирането се нареждаше сред основните й компетенции. Едва двайсет и осем годишна, Кийша вече спокойно можеше да излезе в пенсия, благодарение на седемцифрената премия, която й беше платил, за да отхвърли последното предложение на Гугъл.

Неколцина от техниците откъснаха за миг поглед от работата си, любопитни какво предизвикателство им носи. Четирима мъже и една жена от осемте грижливо подбрани специалисти бяха приблизително на възрастта на Кийша, млади, амбициозни и талантливи, каквито обикновено са иновативните математици. Другите двама бяха петдесетинагодишни инженери ветерани. Когато се стигаше до сглобяване на нестандартни компютри, опитът беше не по-малко важен от иновативността.

— С какво можем да ви бъдем полезни? — попита Кийша.

— Хрумна ми нещо, което можем да опитаме, докато чакаме координатите на четвъртия обект.

Айрънуд с радост забеляза, че е привлякъл цялото й внимание. Работата, с която екипът се занимаваше в тази зала, не можеше да се обсъжда по имейл или телефон. Ако узнаеха какво става там, властите нямаше само да го викат като свидетел в Конгреса — направо щяха да го затворят зад решетките и да изхвърлят ключа.

— Какво ще кажеш да сравним първите три обекта, нали разбираш, да изведем всичките им общи особености? Ако открием други места със същите характеристики, сами ще можем да търсим нови точки, които да проверяваме.

Докато мислеше над предложението му, Кийша се заигра с дългите, украсени с мъниста кичури от раста прическата си.

— Страхотна идея. Всъщност Франк работи по това още откакто намерихме третия обект. — Тя се обърна към един от екипа. — Франк? Би ли дошъл тук?

Франк Биън неохотно се помъкна към тях. Нисък и брадат, той носеше оръфани дънки, сандали и зелено-кафява фланелена риза. Айрънуд си помисли, че май никога не го е виждал с други дрехи.

— Как върви?

— Още нищо.

Кийша се усмихна окуражително на мрачния математик.

— Обясни на човека, Франк.

— Ами първият обект, индийският, е в речна долина. Навътре в сушата, на малка надморска височина. Когато е бил построен, до него се е стигало по вода. Вторият е в Андите. Много нависоко. Много навътре в сушата. Не може да се достигне по вода. Третият е в Южния Пасифик. Някога е бил над морското равнище. На остров. Достижим само по вода. — Франк се извърна, като че ли се срамуваше от неуспеха си. — Засега не сме открили нещо, което да ги свързва, освен че трите колонии имат еднакъв план.

— Добре, Франк, това е всичко — каза Кийша. Връщай се на работа.

Той кимна и се затътри към компютъра си.

Айрънуд нарочно криеше някои подробности от екипа, въпреки че хората му знаеха най-важното, което им трябваше. И сега той напомни на Кийша един от тези детайли.

— Не забравяй, че установихме еднакви планове и сходни артефакти и в трите колонии.

Каменните маси в индийския и перуанския обект бяха почти еднакви. Според Мерит маса с подобна големина имаше и в подводния обект в Полинезия. Освен това — двата черни метеорита от Индия и Полинезия. Всеки с идентична карта на Слънчевата система.

Кийша го погледна замислено.

— Няма съмнение, че колониите са построени от едни и същи хора. Обектите в Индия и Перу имат само неколкостотин години разлика. Предполагам, че и датировката на полинезийския ще се окаже подобна. Нищо чудно, че откриваме в тях еднакви артефакти. — На устните й заигра закачлива усмивка. — Все пак няма ли да ни разкриете какви всъщност са тия артефакти?

Айрънуд й намигна, давайки й да разбере, че това категорично няма да се случи.

— Както съм ти казвал и по-рано. Мебели и релефи.

Тя не настоя.

— Както и да е, въпросът е, че…

Разнесе се предупредителен сигнал и Кийша млъкна. Главната врата щеше да се отвори.

— Продължавай — успокои я милиардерът. — Младши е.

— Въпросът е, че още не сме открили общия фактор, който обяснява защо обектите са построени на съответните места.

— Ами обекта в Перу? Той не е много далече от Мачу Пикчу. Това е свято място. Наблизо не минават ли някакви лей линии? Линиите на земната енергия? Може би същите линии го свързват с обектите в Индия и Южния Пасифик?

Тази версия му звучеше логично, но не очакваше да се приеме добре от екипа. И се оказа прав.

— Ако изобщо съществуваше такова нещо като тия мистични лей линии, геолозите и физиците с радост щяха да пренапишат природните закони по отношение на Сидона, Гластънбъри, Рослин и кой знае още кой загадъчен обект — заяви Кийша. — А пък аз непременно щях да проверя дали не минават близо до колониите.

— Само че такова нещо не съществува, така ли? — включи се в разговора току-що влезлият Младши. Айрънуд надуши причината за закъснението на сина си — явно се беше отбил в някой бар или по-скоро бе отмъкнал чужда поръчка от таблата на някоя сервитьорка.

— Искам да кажа, че ако действително има явления като лей линии или земни енергийни линии, тяхното съществуване трябва да се потвърди по съответния научен начин. Дай ми доказателства и ще си променя мнението.

Айрънуд се усмихна. Кийша ръководеше екипа му именно заради тази си интелектуална непредубеденост. Не беше съгласен с нея само по въпроса за въпросните научни начини.

Синът му обаче беше друг въпрос — тук нямаше какво да се направи.

— Чакат те от охраната, Младши. Новак ще ти определи смените. Вземи си кафе по пътя натам.

Милиардерът видя негодуванието в очите на сина си — обичайната му реакция към родителските заповеди, — но Младши се насочи към изхода и излезе без повече коментари.

— Ей, шефе — неочаквано каза Кийша, — ако имате време, можем да ви покажем нещо ново, с което експериментираме. Още нямаме резултати, но нищо не се знае.

Айрънуд засия. Обожаваше новите неща.

— Какво сте измислили?

Кийша го заведе при най-големия дисплей в залата — с диагонал два и седемдесет — и го завъртя така, че да не се вижда от входа. Взе дистанционно с голям тъчскрийн и го докосна няколко пъти.

— Преди малко споменах Гластънбъри.

Милиардерът кимна заинтригувано, проявяваше особен интерес към това градче в английското графство Съмърсет. Според някои от многобройните легенди, свързани с него, трийсетина години след смъртта на Иисус Йосиф Ариматейски отишъл там и построил първата черква във Великобритания като сигурно скривалище за Светия граал.

На гигантския дисплей се появи списък с географски имена.

Кийша премести пръста си по дистанционното и придвижи списъка, докато стигна до ГЛАСТЪНБЪРИ/СЪМЪРСЕТ/АНГЛ. 51,09N 02,43W.

— Ето го. — Тя отново кликна и се появи въздушна снимка на градче със специфичен триъгълен план, заобиколено от пъстри ниви.

Снимката започна да се уголемява.

— Гластънбърийското абатство — съобщи младата жена. — Там е най-старата християнска черква в света. Поне най-старата наземна черква. Построена е около шейсета година.

Уголемяването спря.

В едно зелено поле се виждаха бели очертания на сграда — руините на черквата. Айрънуд знаеше, че тази каменна постройка е издигната почти преди две хилядолетия. Такива мигове винаги го изпълваха с благоговение. Хората живееха много отдавна на този малък свят и въпреки това не знаеха почти нищо.

— Та това е едно от местата, които решихме да проверим — продължи Кийша. — Да видим дали и там е имало колония.

— Нали вече ми каза, че не сте открили нов обект.

— Не колония, но под тоя хълм…

— Казва се „тор“ — поправи я милиардерът. — Гластънбъри Тор.

— Да. Та под тоя тор има постройка, която не фигурира в учебниците. Погледнете.

Айрънуд наблюдаваше екрана, увлечен както винаги, щом ставаше дума за неговата незаконна инвестиция от двайсет милиона долара.

Кийша кликна върху дистанционното и всички цветове на дисплея рязко се промениха, станаха неестествени и пъстри. Фалшиви цветове — веднъж му беше обяснила тя, произволно определени нюанси, избрани, за да подчертават разликите между различните материали. Листата на дърветата сега бяха бели, тревата под тях — оранжева. Белите камъни от руините бяха яркочервени. Колите на недалечния паркинг бяха черни.

— Превключваме на ГСРСА — съобщи Кийша, натисна един клавиш и паркингът изведнъж изчезна. Очевидно беше построен след 2005-а, откогато датираше неговата версия на базата данни. — Сега отнемаме еднометров пласт, за да отстраним наземните структури… като следваме хоризонталите…

Дърветата с всичко останало на повърхността също изчезна и яркочервените руини на абатството леко се изместиха — в момента се виждаха само фундаментите им. На техния пъстроцветен фон обаче се появи паяжина от черни и зелени линии.

— Това тръби ли са? — попита Айрънуд.

— Главно отходни канали. До два метра дълбочина има още много. Само че ние ще отидем направо на пет метра под повърхността…

Образът отново се промени и развалините на абатството бяха заменени от по-малък червен правоъгълник. Милиардерът знаеше какво означава това: на около пет метра под черквата се беше издигала друга, по-древна постройка. Най-вероятно римски храм. Раннохристиянските паметници често бяха строени върху езически светилища.

— При такива почви започваме да търсим колониите на дълбочина пет метра. Искате ли да опитате? — подаде му дистанционното Кийша.

Айрънуд никога не можеше да устои на изкушението да поиграе с новите си играчки.

На дисплея се появи яркосин хоризонтален план на онова, което самият той беше нарекъл „извънземна колония“. След малко планът затрептя, наклони се на едната страна, после на другата, като се появяваше и изчезваше толкова бързо, че го виждаше само като послеобраз. Компютърната програма търсеше закономерности във висококонтрастното оцветяване на обекта.

Военните използваха същия метод за анализ на разузнавателни снимки. Докато човешкото око невинаги можеше да забележи силуета на замаскиран вражески танк, компютърът налагаше този силует към всяка възможна точка на снимката, под всички възможни ъгли. Търсенето на закономерност отнемаше време. И на практика беше безпогрешно.

След половин минута трептенето спря и се появи съобщение: НЯМА ПОПАДЕНИЯ.

— Вижте, при реалното търсене анализирахме по един квадратен километър и слизахме с по половин метър дълбочина — поясни Кийша. — Пълният анализ на тоя тор ни отне три дни.

Тя отново кликна върху дистанционното.

— Сега ще ви покажа направо забавната част.

Айрънуд съсредоточено наблюдаваше дисплея в очакване скоро да се покаже познатото очертание на мегалитна гробна камера под абатството. Хълмовете във Великобритания бяха пълни с такива.

Екранът се промени и той запремигва от изненада. Скритата дълбоко под руините постройка беше пет пъти по-голяма от мегалитна гробна камера: нещо повече, стените й бяха удивително прави и всички ъгли бяха точно деветдесет градуса.

— Каква е дълбочината? — Докато чакаше отговора, той неволно затаи дъх.

— Двайсет метра. Познахте ли вече какво е това?

Айрънуд трескаво размишляваше. „Двайсет метра. Трябва да е на хиляди години. Обаче строежът е съвършен. Сякаш е нещо ново и…“ И тогава се сети.

— Бомбоубежище.

Той заразглежда подземната постройка с интерес, не със съжаление. Червеният салон се намираше под толкова строга охрана тъкмо заради системата, която Кийша току-що беше използвала, за да разкрие бомбоубежището. ГСРСА. База данни „Глобална среда чрез радари със синтезирана апертура“ на военновъздушните сили на САЩ.

ГСРСА беше неговата новопридобита рожба за двайсет милиона долара, родена от безпрецедентна военна технология за дистанционно сондиране, изпитана за пръв път от две космически совалки през 80-те години на XX век. Впоследствие се бяха развили две нейни форми: едната публична, а другата строго секретна.

Официално ГСРСА се използваше за създаване на топографски карти и наблюдение от космоса на морските равнища и земетръсните движения. Съединените щати обаче бяха разработили секретна сателитна разузнавателна система: ИМПЕРИЯ, мрежа от свободно летящи съзвездия от радиолокатори и спътници. Те не само можеха да заснемат с изумителна резолюция земната повърхност нощем и през облачна покривка, но и да проникват под повърхността в търсене на подземни съоръжения и изобщо всичко, което можеше да се скрие на няколко метра под земята — и на много по-голяма, дълбочина, ако се приложеха съответните методи за анализ на данните.

ГСРСА представляваше най-голямата съкровищница на разузнавателна информация, създавана някога.

Сега той притежаваше нейна версия.

— Най-вероятно е от петдесетте години — прибави Айрънуд. — За защита на местните власти в случай на атомна война.

— Оптимисти — усмихна се Кийша. — Както и да е, ето го и триизмерния модел, който създадохме въз основа на десетсантиметрови разрези.

Пред хипнотизирания му поглед очертанията на бомбоубежището сякаш се издигнаха от екрана и се завъртяха, образувайки триизмерна реконструкция. Виждаше се куполовидният покрив, дори размазани силуети на койки, бюра и вътрешни стени.

Тази измамно проста демонстрация на технически възможности имаше дълбоко значение. Като използваха огромното количество информация в откраднатата база данни ГСРСА, можеха да създадат подобни изображения на всяко секретно укритие за подводни лодки на американския флот, на всяка секретна ракетна установка на военновъздушните сили, на всяко секретно укритие, построено за защита на избрани държавни ръководители, за да бъде гарантирана непрекъснатостта на властта в случай на война или природно бедствие. Само трябваше някой — или някоя страна — да е в състояние да си позволи компютърната система, необходима за тяхното издирване, и да разполага с достъп до алгоритъма, позволяващ извличане на изумителни детайли от нещо, което повечето специалисти биха определили като обикновени „фонови смущения“.

Айрънуд обаче не мислеше за правните и моралните последици от своята придобивка. Естествено военновъздушните сили знаеха, че е направено незаконно копие на базата данни ГСРСА, и милиардерът не се съмняваше, че вече се води разследване на високо равнище. Не хранеше и надежди, че ще успее да се измъкне.

Той участваше в надбягване и единственият начин да се спаси от изгнаничество или затвор беше да открие нужното му доказателство, за да дискредитира властите, преди те да открият нужното им доказателство, за да го арестуват.

Нямаше представа колко ще продължи това надбягване. А тъкмо сега, на сигурно място в Червения салон, при екипа си, това не го интересуваше. В ума му отново заплуваха мечти.

Някой ден, каза си Айрънуд, щеше да изобличи пред целия свят лъжите на властите и да покаже истината, която те криеха. В крайна сметка каква полза от огромното богатство, ако не направеше света по-добро място за живеене? Свят без тайни.