12-те вятъра

47.

— Знаем достатъчно за Айрънуд и можехме да си спестим адски много усилия, ако първо бяхме потърсили тук — каза Роз.

— Излишно е да ми го казваш точно сега, агент Марано — отвърна Лайл. — Пък и когато и да било.

Неговата спецчаст се намираше на паркинга на фирма в Розуел, щата Ню Мексико, даваща под наем складови клетки. На по-малко от километър и половина от Розуелския промишлен център, който се използваше от „Американ Еърлайнс“, щатската национална гвардия и различни компании за самолетна поддръжка. Някогашното розуелско военно летище, където според легендите през 1947-а се разбила летяща чиния.

— Поне знаем, че човекът има чувство за хумор.

— Да се надяваме, че е само това. — Лайл забеляза въпросителния й поглед, но не си направи труда да й обясни.

Капитан Кингсбъро, двама специалисти от Националната разузнавателна служба, още трима агенти от Бюрото за специални разследвания и Кийша Харъл, главната програмистка на Айрънуд, бяха пристигнали с три необозначени бели вана и взет под наем шевролет „Трейлблейзър“. Харъл, която бяха арестували в казиното на милиардера, носеше оранжев гащеризон, бели маратонки и белезници. Според Роз доста модерен тоалет, след като оранжевото замени някогашните черно-бели райета.

Един от агентите от БСР намести обикновена пластмасова кофа под тежкия катинар, с който беше заключена ролетната врата на клетка номер 27. Друг агент с дебели ръкавици и маска изля в кофата течен азот. След две минути махна кофата и първият агент удари заледения катинар с чук, разбивайки го като стъкло. Айрънуд ги беше предупредил да не си губят времето да режат нано стоманената сплав, защото било невъзможно.

Третият агент отвори вратата и влезе вътре, за да включи лампите на тавана.

— Ето ги и тях — обяви Роз.

На метални стелажи, наредени по-нашироко, отколкото в казиното, лежаха половината от осемстотин и петдесетте едно цяло и половина терабайтови хот суап харда с базата данни ГСРСА.

Лайл влезе в хладното и ярко осветено помещение с бетонен под, голямо три на девет метра. Както ги бяха предупредили, в гипсокартонената стена беше пробита дупка към клетка 28. Там се пазеха останалите дискове, свързани с първата половина с дебел сноп кабели.

Разнесе се тихо пиукане и специалният агент погледна към металната сгъваема маса с четири компютърни екрана и клавиатури. Вниманието му привлече лампичка на таблото на неизвестно му устройство, която мигаше в контрапункт на пиукането.

— Кажете ми, че не е бомба — измърмори той.

Кингсбъро се вторачи в лампичката.

— Температурна аларма. Трябва да затворим вратата, за да не излиза студеният въздух. — Той даде знак на един от специалистите от НРС.

Ролетната врата се спусна и пиукането престана.

— Това ли очаквахте? — попита Лайл.

Кингсбъро вече седеше пред една от клавиатурите и разглеждаше някакъв текст.

— Като че ли.

— Добре тогава. Ще изляза, за да се обадя.

Капитанът вдигна джиесема си.

— Аз ще говоря оттук. Пратете своята по-добра половинка.

Лайл не си направи труда да го попита кого има предвид. Вдигна гаражната врата, върна се при вана, с който бяха пристигнали, и протегна ръка. Роз му подаде сателитния телефон.

— Ти ли си, агент Лайл? — попита Айрънуд.

— Да.

— Оперихте ли го?

— Точно където ни казахте.

— Кийша намира ли всичко за задоволително?

— Надявам се, че нямате нищо против първо да го проверят нашите хора.

— Стига да спазите сделката.

„Сделката“ — помисли си Лайл. Все още се мъчеше да я проумее.

Едно денонощие по-рано, два часа преди командосите да стигнат до Вануату, Айрънуд позвъни в щаба на Бюрото за специални разследвания на военновъздушните сили в Кристал Сити, щата Вирджиния, и поиска да го свържат с Лайл. Обаждаше се от сателитния си телефон и от БСР го прехвърлиха в дома на агента за по-малко от минута.

Тогава милиардерът му каза, че иска да направи ново предложение, и Лайл отговори, че го слуша внимателно.

— Имунитет, защита от Министерството на финансите, но без искания за разсекретяване на документите за НЛО.

Лайл изпита искрено разочарование. С удоволствие си представяше лицето на Айрънуд, когато командосите нахлуват в дома му, завързват го, запушват му устата и му слагат белезници, след което го връщат в Америка с военен конвой. Обаче началството беше готово на сделка, стига милиардерът да разкриеше местонахождението на откраднатата база данни, тъй че…

— Мога да го уредя — отвърна той.

— Още не съм свършил, синко. Искам твоята писмена гаранция за първите две условия и за още едно.

— Слушам ви. — Лайл не бързаше. Погледна си часовника. Командосите бяха почти на прага на Айрънуд.

— Ще ви кажа къде държа ГСРСА, ще заведете там Кийша и ще й позволите да проведе едно последно търсене, като онова в Корнуол. Не би трябвало да отнеме повече от ден. После ще ми пратите резултатите и можете да си приберете всичко и да го закарате, където желаете. И толкова.

Докато агентът обмисляше офертата, в слушалката се разнесе гласът на генерал Дифранца. В първия момент това го изненада, но не се сети, че някои — ако не и всички — от двайсетината, присъствали на първия им разговор в Пентагона, ги слушат и сега.

— Господин Айрънуд, тук е генерал Дифранца. Не затваряйте.

— Нямам такова намерение.

— Ако това търсене, за което настоявате, е свързано, с какъвто и да е секретен обект и може да навреди на Съединените щати или нашите съюзници…

— Я престанете, генерале. За идиот ли ме смятате? Надявам се в крайна сметка да решите, че в резултатите от търсенето има нещо секретно, защото така ще потвърдите онова, което повтарям от самото начало. Така че и в двата случая ще бъда удовлетворен. Е, ще сключим ли сделката?

— Едно търсене — каза Дифранца.

— Ето ви номера на факса ми. Искам да го видя черно на бяло.

Докато командосите заемат позиция, сделката беше сключена и Айрънуд им каза къде да отидат.

Когато Кингсбъро потвърди, че цялата база данни е онлайн и функционира, Айрънуд продиктува географски координати. Генерал Дифранца, който следеше тази необичайна процедура от Националния военен команден център, ги провери и след по-малко от минута даде разрешение на Лайл да ги съобщи на капитан Кингсбъро от Космическото командване на САЩ и изтупаната в оранжево програмистка на Айрънуд.

Координатите като че ли нямаха никакво военно значение. Сочеха място на полуостров Палмър. На Антарктида.

Лайл лично ги беше приел. Роз го придружи, без да чака покана. Щеше да е жестоко да я отстрани от края на разследването, което ги бе погълнало изцяло.

Кингсбъро имаше строга заповед да не дава пряк достъп на Харъл до базата данни, затова главната програмистка на Айрънуд седеше на евтин канцеларски стол на колела на известно разстояние от масата и инструктираше капитана от ВВС какво да прави.

Първо въведе координатите. После на екрана до него се появи въздушна снимка на… белота. Лайл не виждаше нищо друго. След това Харъл каза на капитана да я уголеми и белотата се приближи. Накрая тук-там започнаха да се забелязват черни петна. Скали, отчасти покрити със сняг.

— Включете фалшивите цветове, долу вляво — продължи Харъл. Кингсбъро кликна с мишката и екранът от бял с черно стана бял със синкаволилаво. — Сега превключете на ГСРСА. Долу вдясно.

Белите участъци изчезнаха, заменени от ярка пъстроцветна дъга.

— Леле-мале! — възкликна Роз. — Какво стана?

— Предполагам, че виждаме действителния терен под снега — отвърна Лайл.

— Супер.

След това Харъл обясни на Кингсбъро как да въведе изходната дълбочина и резолюция на пластовете, които щяха да проучат.

В този момент Лайл престана да им обръща внимание. С Роз бяха провели дълъг разговор за жестовете, разменени между Дифранца и цивилния, представен му като психиатър. Тя се съгласи, че твърдението на генерала може да е вярно — че престъпник, който иска нещо невъзможно при преговори, всъщност не желае да сключи сделка. Обаче прие и изтъкнатия от Лайл аргумент, че за човек като Айрънуд разсекретяването на доказателствата за НЛО не е неизпълнимо условие — не и ако наистина вярва в тяхното съществуване.

Също като шефа си, Роз не разбираше защо психиатърът не го е взел предвид.

— Освен ако не е бил психиатър — прибави тя. — Може би тъкмо той държи ключа за склада, в който крият извънземните бебета.

Лайл я погледна в дяволитите очи и я попита дали искрено вярва, че властите са способни толкова дълго да запазят толкова невероятна тайна.

Асистентката му се усмихна.

— Това, че не вярвам в конспирации на държавно равнище, не означава, че не вярвам в…

— Напротив — прекъсна я той. И после решиха да оставят на мира всичко извънземно.

Когато погледна отново екрана на Кингсбъро, Лайл видя схематична диаграма, която ту се появяваше, ту изчезваше и постоянно променяше ориентацията си на фона на случайни комбинации от цветове.

— А сега? — попита капитанът.

— Ще поддържаме ниската температура в стаята и ще чакаме. — Кийша се завъртя на стола си и се обърна към Лайл и Роз. — При толкова точни координати не би трябвало да отнеме повече от няколко часа. — Тя протегна белезниците си към тях. — С това сделката е изпълнена, нали?

— Още не — отвърна агентът. Айрънуд продължаваше да е във Вануату и трябваше да им даде имената на всички замесени в кражбата на базата данни.

И тогава щеше да им остане една последна загадка: защо влюбеният в извънземните милиардер толкова се интересува от някаква мрачна, гола и покрита със сняг скала.

В края на краищата отговорът на този въпрос нямаше особено значение.

Лайл знаеше, че си е свършил работата. Делото беше закрито или скоро щеше да бъде.

Той се отпусна назад, затвори клепачи и отново се замисли за очите на Роз, чудейки се за пръв път какво означава да си прекалено стар. И прекалено млад.

Дейвид лежеше на покрит с бяло платно шезлонг под чадър от палмови клони на дървената веранда и се опитваше да не мисли за смъртта. Раните на гърдите му бяха почистени и превързани и вече не пулсираха болезнено. До него имаше кофа с лед — стиропор с пластмасов кожух, който уж трябваше да прилича на дърво, навярно най-евтината кофа за лед на света. Само че беше пълна догоре с кутии редбул. А в разкошната кухня имаше шкаф с нескончаеми запаси от чипс. Преди година може и да си беше мислил, че е хубаво да живееш като милиардер — макар и стиснат, — но след случайното му генетично откритие всичко, което го заобикаляше, само отвличаше вниманието му от часовника на живота му, който тиктакаше прекалено бързо.

Джес имаше свои неприятности и близостта с Айрънуд продължаваше да е проблем за нея. Дейвид беше чул милиардера да й обяснява, че винаги си е представял тяхното съперничество като партия шах, че залозите, които са разигравали, били високи, но никога на живот и смърт, че Натаниъл Мерит е действал на своя глава и че той, Айрънуд, поема цялата отговорност, задето не е знаел какво прави собственият му шеф на сигурността. Никога не е искал някой да пострада.

— Това не променя нещата — отвърна му Джес. — Леля ми пак си с мъртва. — С което приключи първият опит на Айрънуд за помирение.

В Австралия Дейвид лесно успя да я убеди, че имат нужда от помощта на милиардера, за да открият Белия остров, ако координатите наистина сочеха към него. Естествено първо се наложи да изтъкне, че доколкото им е известно, има само три страни, разполагащи с необходимите средства. Тъй като военновъздушните сили искаха да го арестуват за шпионаж, а нейното семейство искаше най-малкото да я „изолира“, оставаше единствено Айрънуд.

Освен това въпреки старата му вражда с Фондацията милиардерът имаше силен мотив да открие обекта и да го проучи. От друга страна, ако Сю-Лин и Андрю го намереха, нищо не гарантираше, че няма да пратят нова сапьорна група.

И Джес се съгласи.

Не срещнаха особена трудност да се свържат с Айрънуд. Джес се обади на президента на „Халдрон Ойл“ и му предаде кратко съобщение за милиардера. Президентът позвъни на своя колега от „Роял Совърин Ойл“, собственост на „Айрънуд Индъстрис“. Централата на „Роял Совърин“ се намираше само на четири преки от „Халдрон“ в Абърдийн.

Дейвид нямаше представа какъв е бил по-нататъшният път на тяхното съобщение, но изследванията показваха, че всеки двама души на земята могат да установят контакт чрез общи познати най-много със седем междинни връзки. Като се имаха предвид затворените общности, в които се движеха Джес и Айрънуд, умножени по богатството и влиянието им, междинните връзки сигурно бяха по-малко от седем.

Текстът на съобщението им беше делови: „Знам къде е най-древната колония и с ваша помощ можем да я открием. Джесика Макклейри.“. Следваше номер на телефон с предплатена карта.

След шест часа телефонът иззвъня. Съобщението бе стигнало до получателя.

Сега, два дни по-късно, с Джес гостуваха във Вануату и чакаха Джак Лайл да съобщи, че на координатите, изчислени по звездната карта и схемата на Слънчевата система, са открили храм. Това може би щеше да промени отношенията между Джес и Айрънуд.

За самия него едва ли нещо щеше да се промени. След двайсет и три дни щеше да навърши праговата възраст от двайсет и шест години и шест месеца. След това смъртта можеше да настъпи всеки момент. Досега не беше открил човек с неговите генетични аномалии, който да е живял повече от пет и половина месеца след тази граница. Просто вече не му оставаше време.

Чувстваше се вцепенен, гневен, разочарован. Изгаряше от желание да направи нещо, но не знаеше какво.

Сателитният телефон на дървената масичка до него иззвъня.

Дейвид отвори очи и се понадигна, чул тежките стъпки на Айрънуд на верандата.

Милиардерът погледна дисплея и извика:

— Джесика, това е. — После разтегна късата антена и прие разговора, след като Джес дойде при тях.

Заслуша се. И се ухили.

— Веднага щом получа файла, ще пратя пълния доклад по имейла. — Пак се заслуша. Сбърчи лице. — Ако нещо не е наред с доклада, агент Лайл, знаеш къде да ме намериш. — Затвори сияещ. — Кийша го е открила. На километър и половина от вашите координати. На петнайсет метра дълбочина в някаква планина. И казва, че като имало километрични тунели, други камери и кой знае още какво. Това не е просто колония — това е цяла база! Може би цял град! На Антарктида! Кой би повярвал?!

Изглеждаше готов да се разтанцува от вълнение. Дейвид беше поразен от неправдоподобността… не, от невъзможността на Антарктида да съществува подземен град. Джес обаче мрачно мълчеше.

— Джесика? — обърна се към нея милиардерът. — Нима днес не е най-щастливият ден в живота ви? На ръба сме да потвърдим едно изключително — изключително — откритие!

Вместо да отговори, тя напусна верандата.

Дейвид я проследи с поглед.

— Тя преживя много през последните няколко седмици. Цялото й семейство я преследва заради онова, което прави с нас.

— Семейни очаквания. Тежко бреме. — Обзет от любопитство, Айрънуд замълча за миг. — Ти не си южняк, нали, Дейв? Откъде са твоите старци?

— Оттук-оттам. — Дейвид смени темата. — Е, какво ще правим сега?

— Ще подготвим експедиция. В момента няма как да отидем на Антарктида. Съобщиха ми, че времето е прекалено опасно. След около два месеца ще започне сезонът, който минава за същинско лято. Ще наема подходящ кораб, ще събера екип. Хеликоптери, генератори… По дяволите, изкушавам се да повикам „Нешънъл Джиографик“, за да направим откритието на живо по телевизията!

Айрънуд разпери ръце, сякаш за да прегърне света.

— Какво ти казах, когато се запознахме? Ние ще променим всичко! След два месеца ще променим света!

Завладян от собствената си възбуда, милиардерът не забелязваше апатията му.

Каквото и да ги очакваше в Антарктида, Дейвид никога нямаше да го види. Нямаше да има откритие, което да го спаси. Джес и Айрънуд все още можеха да спечелят, ала той беше изгубил всичко.