12-те вятъра

55.

Джес изскочи от каменната кула и завъртя фенерчето си наоколо.

Нямаше и следа от нападателя, атакувал Лайл и Марано, но труповете бяха навсякъде. Всеки увит в одеяло и стиснал златна книга.

Айрънуд беше на седмото небе.

— Микенците са имали такива книги — благоговейно рече той. — Златни листове с издълбани текстове и илюстрации. Струва ми се, че са запазени само две такива. — Насочи фенерчето си към Джес, която бе приклекнала до едно от телата. — Освен ако твоите хора не са отмъкнали някоя.

— Три-четири, но не са като тези — отвърна тя.

Дейвид приклекна до нея и проучи една от книгите.

— Символите са като ония на вратата и диска. Я погледни тук… — Той й показа една страница с характерно изображение. — Знаеш ли какво е?

Джес знаеше.

— Южният кръст.

— Значи съдържат звездни карти и астрономически текстове.

— Или навигационни карти — смаяно предположи Айрънуд. — Те са плавали по целия свят и ето как са го правили.

Дейвид вдигна двете хвърлени от Лайл фенерчета и се зае да прави снимки, като се прехвърляше от труп на труп.

— Джес, мислиш ли, че са погребани тук?

Освен одеялата, тя не забеляза следи от погребални приготовления.

— Според мен са умрели тук.

— Всичките ли? Едновременно? — учуди се милиардерът.

— Не знам. Може да са пили бучиниш. Може пещерата да се е напълнила с вулканични пари. Може просто да са замръзнали.

Дейвид насочи лъча на едното фенерче към каменния път, който пресичаше пещерата. От двете му страни имаше мангали.

— Чудя се дали тия хора не са свързани с мястото, до което води пътят…

Джес докосна часовника си и дисплеят му се освети.

— Имаме два часа. Половин час, за да се върнем на повърхността с колкото може повече от тези книги. И още един час, за да се отдалечим от епицентъра на бомбардировката.

— С други думи, за тук ни остават трийсет минути — обобщи Дейвид.

— Четирийсет и пет, ако се размърдаме — поправи го Айрънуд.

Тримата тръгнаха бързо по пътя, който плавно следваше наклона на пещерата. Тук обаче камъните бяха наредени диагонално, като пчелна пита, за разлика от горните коридори и храмовете.

— Трябва да са търкаляли нещо по камъните — отбеляза Дейвид. — Вижте тези жлебове.

— На някой от стенописите имаше ли колесен транспорт? — попита Джес.

— Това не са следи от колела — възрази Айрънуд. — Не са непрекъснати. Все едно са влачили нещо, вдигали са го, после пак са го влачили.

Джес си спомни изтърканите следи по плочите в Светилището на Турус. Колко поколения пазители бяха минали по онези камъни? И как от всички тези поколения, тъкмо тя първа вървеше по този път към… какво?

— Стойте. — Дейвид внезапно спря. — Лайл не беше сигурен дали е убил оня тип.

Джес и Айрънуд насочиха фенерчетата си към него и видяха капките кръв по камъните.

— Сигурно само го е прострелял, но още е жив — предположи милиардерът.

Тримата едновременно угасиха фенерчетата си и се заслушаха.

Нито звук, но някъде напред…

— Виждате ли го? — прошепна Дейвид. — Нещо свети…

— Фенерче — каза Айрънуд.

— Все едно някой го люлее.

Дейвид отново включи фенерчето си.

— Ако е зает, може да не ни забележи.

Продължиха нататък. Навсякъде имаше тела.

Пещерата свършваше с гола скална стена, но в центъра й имаше две лъскави метални плоскости, всяка висока над три и половина и широка два и половина метра, фланкирани от мангали, по-големи от онези по каменния път.

— Представяте ли си как е изглеждало, когато тия лампи са горели? — ахна Дейвид.

Айрънуд освети един от мангалите.

— Трябва да вземем дърво или въглени от тях. За радиовъглеродно датиране.

Джес се оглеждаше за следи от мъжа, когото Лайл беше ранил. Преди няколко минути странно движещата се светлина бе изчезнала.

— Това ли е блещукало? — попита Дейвид.

Джес проследи погледа му и пулсът й се ускори.

Айрънуд също го позна.

— Пак твоят кръст, Джесика.

Ниско в средата на двете метални крила блестеше символът на нейното семейство, като на стенописите в горните коридори. Същият прост туарегски кръст. Само че този път от полирано злато, висок поне един метър и почти толкова широк, абсолютно симетричен, монтиран върху златна релса, поставена в скоби върху металните плоскости.

Джес усети силата на момента, ала я измъчваха нови въпроси, на които не можеше да отговори. „Защо е построено това? Какво означава кръстът? Тук ли са възникнали Първите богове?“ Тя се обърна към Дейвид. Лицето му сияеше в златно от едната страна и бе потънало в дълбока сянка от другата.

И изведнъж тя видя друго лице.

„Светилището на Турус. Мъжката фигура.“ Онова зловещо, напомнящо на череп лице не се дължеше на неравномерната ерозия. Такива бяха лицата на труповете по пода. Тъмни и тесни, със сплеснати носове, скулите…

— Дейвид… — Джес протегна ръка и смаяно докосна бузата му. — Ти не си потомък на моето семейство.

Той я погледна смутено.

— Това вече ни е известно, Джес.

— Ти си…

— Горе ръцете! — чу се дрезгав глас от сенките.

— Идеално — произнесе Мерит, изкуцуквайки иззад един висок мангал. Беше пъхнал окървавената си лява длан под дясната си мишница. В окървавената си дясна ръка стискаше деветмилиметровия браунинг. — Значи сте се обединили, а?

Айрънуд пристъпи напред.

— Знаеш, че е излишно, Мерит.

— Не ме изкушавай, старче. Има само една причина да не те очистя на място. — Знаеш ли колко ще платят Макклиъри и Родригес за оня кръст? Направо ще мога да изляза в пенсия с тия пари.

Джес го зяпна. Мъжът, убил Флориан в Полинезия, сега работеше за Андрю и Сю-Лин — за Семейството.

— Ще удвоя цената — заяви Айрънуд.

— Не се продава. Ти ме уволни, да не си забравил?

— Ти пък заряза сина ми на произвола на съдбата.

— Сам си беше виновен, по дяволите. Макклеъри се появиха в Корнуол само защото Младши им е казал къде е обектът!

— Лъжеш! — Айрънуд се хвърли напред и Мерит вдигна пистолета към главата му.

— Младши им снасяше още откакто се изпусна къде е индийският храм.

Милиардерът се обърна към Джес.

— Вярно ли е?

— Знам, че нашите хора търсеха източници. Нямам представа дали синът ви е бил сред тях.

— Беше — кратко и жестоко се изсмя Мерит. — Първо се напи в един неподходящ бар. После им казваше каквото го питаха, защото си мислеше, че ще го убиеш, ако научиш, че заради него ти се е изплъзнал обектът в Индия.

— Никога не бих го направил.

— Несъмнено. Това щеше да е моя работа.

На лицето на Айрънуд се изписа мъка.

— Казвал ми е, че веднъж за малко си щял да го направиш — добави Мерит. — След злополуката, при която убил жена ти.

— Той не беше виновен! Обичам сина си… никога не бих убил човек… никога не съм нареждал на теб да убиваш! — Гласът на Айрънуд трепереше от толкова силно негодувание, че Джес му повярва. Макар да не беше сигурна, че може да му прости.

— „Направи каквото трябва“ — така ми казваше. И аз го правех. — Мерит избърса лицето си с длан и остави кървави следи.

Погледът на Джес се насочи към лявата му страна, над кръста. По бялата му канадка имаше петна и тя забеляза дупка от куршум.

— Всичко това не струва човешки живот, Мерит.

— Продължавай да си го мислиш. Ще правите каквото ви кажа и никой няма да пострада.

— Какво искаш да направим? — тихо попита Дейвид.

— Свалете оня кръст, изнесете го навън и ще ви пусна.

— Добре. — Дейвид стрелна Джес с поглед. Тя го разбра. Ако му се подчиняваха, поне имаха шанс да се измъкнат на повърхността преди началото на бомбардировката.

Айрънуд обаче го познаваше добре.

— Когато му свършим работата, ще ни избие.

— Според мен ще ни избие още сега, ако не се подчиним — възрази Джес.

Тримата се приближиха до кръста с високо вдигнати ръце.

Докато Дейвид и Айрънуд търсеха някакъв начин да повдигнат златната скулптура, Джес пребледня от нахлулия в съзнанието й спомен.

— Не го докосвайте!

Те спряха и изненадано я погледнаха.

— Носещата греда, върху която е кръстът — отдолу има остри шипове.

Дейвид приклекна, насочи фенерчето си нагоре и подсвирна.

— Откъде знаеш?

Тя сви юмрук, спомняйки си тежкото желязно резе на портата на светилището.

— Виждала съм друга като нея.

— Умно момиче. — Мерит стоеше наблизо с пистолет в ръка.

— Вече сте опитали — отвърна Джес. — Искахте да се нараним. — Следващите му думи потвърдиха правотата й.

— Има много начини да го направя. — И преди тя да реагира, Мерит я удари с браунинга си по лицето.

Джес успя да зърне как Дейвид се хвърля към Мерит, но удар с ръкохватката на пистолета го отхвърли назад към металните плоскости.

Тя видя, Мерит да отстъпва, накуцвайки. Глезенът му бе навехнат. Трябваше да запомни това.

Сега срещу Мерит се изправи Айрънуд.

— Хайде, опитай нещо — подкани го убиецът.

— За мен няма да е голяма загуба, нали знаеш. Ако се измъкна жив, утре ще ме пратят в затвора до края на живота ми.

— На право ми късаш сърцето.

— Просто ти обяснявам, че няма какво да губя.

Мерит посочи с пистолета.

— Свали оня кръст, иначе и до затвора няма да стигнеш.

Дейвид се изправи и погледна Джес. Тя му кимна и вдигна ръка към сребърния си кръст.

— Аз имам по-добра идея — каза Дейвид. Когато пристъпи напред, Мерит завъртя оръжието си към него.

Джес спусна ножа в ръката си и се хвърли в атака.

Мерит се обърна към нея прекалено късно. Стреля, но куршумът изсвири някъде нависоко. Тя се приведе, замахна нагоре, острието се закачи за разтворената му канадка и инерцията й ги повали на пода, без ножът й да му нанесе поражение.

Затъркаляха се по каменния път и се удариха в един от мангалите. Мерит се опитваше да смъкне пистолета си към нея, а тя се мъчеше да вдигне ножа си към него. Всеки път щом Дейвид или Айрънуд се опитваха да се приближат, Мерит натискаше спусъка и те бяха принудени да отскачат назад.

После… Мерит се превъртя за последен път и изви ръката й, принуждавайки я да пусне ножа. С още едно претъркулване се озова отгоре й и като крещеше на Дейвид и Айрънуд да се отдръпнат назад, опря пистолета в слепоочието й.

— Само опитайте да се намесите и ще я гръмна на място.

Джес се задъхваше под тежестта му. Пистолетното дуло й причиняваше болка, мисълта за поражението беше непоносима.

Той й се ухили свирепо.

— Предай се.

— Никога.

— Добре. — Мерит натисна спусъка и…

Едно-единствено нещо прониза ума й и изпълни цялото й зрение: древният сребърен туарегски кръст, който висеше над нея от шията на Мерит.

… пистолетът глухо изщрака.

Мерит се поколеба. Джес обаче — не.

След секунди Дейвид и Айрънуд го откъснаха от нея, но дотогава гърлото му вече беше прерязано от ножа, който Джес бе измъкнала от кръста на шията му.

Кръстът на Флориан.

Той заразмахва ръце като плувец, потъващ в мрачно и море. Опита се да каже нещо, ала никой не чу последните му думи. Скоро замря и само горещата му кръв вдигаше пара в студа.

Сега им оставаше само едно нещо.