12-те вятъра

Корнуол, 7312 г. пр.н.е. Корнуол, 7322 г. пр.н.е. Атолът Хави, 7418 г. пр.н.е.

На половин свят от строящата се на корнуолския бряг колония, сушата, която някой ден щеше да стане атол, все още беше остров.

Мардохей, помощник-майстор на звездните пътища, се благодареше на старейшините за избора на това място. Някои колонии бяха в студени и скалисти райони, далеч от центъра на света. Други бяха край реки, а една, която лично беше посетил, се намираше на висока планина, където някога бяха странствали самите Пътешественици. Тази колония обаче бе в средните острови на океана, чийто климат не се отличаваше с крайности. Нито пък строежът й представляваше особена трудност, освен доставката на строителни материали от по-големи острови на стотици стадии оттам.

За щастие акуилите, които обитаваха местните острови, бяха посрещнали гостоприемно каите и жадно поглъщаха знанието. Сега акуилските пътеводители бяха нещо обичайно и имаше установени и сигурни търговски пътища между всички острови и дори до големите земи.

В момента Мардохей чертаеше тъкмо тези пътища на голямата карта на света в Залата на Пътешествениците на Нан Моар. Под точно разположените сребристи звездни сапфири на купола, помощник-майсторът грижливо прокарваше с четка и линия пътищата между местните острови и до другите колонии по света. След време, дори да се сбъднеше всичко, за което предупреждаваха Пътешествениците, колониите щяха да останат. И пътищата, които чертаеше сега, наред със звездните сапфири на тавана и даровете на олтара, щяха да гарантират, че знанието никога няма да се изгуби. И пътят до родината няма да се забрави, колкото и да се промени светът.

В тази лятна утрин Мардохей коленичи на полирания каменен под в залата сред своите бои и четки, макари с връв и прецизно оформени железни пръчки и линии. Въпреки жегата навън зад дебелите стени на колонията цареше прохлада.

С тънък каменен калем той нахвърля някои бележки върху плоча, чиято плетена ратанова рамка я правеше удобна за хващане. На топлата кехлибарена светлина на пръскащата мас лампа от черупка на мида Мардохей провери един звезден път, записан с йероглифите на Пътешествениците върху тънък златен лист. Едва тогава надраска на плочата си цифровите знаци, за да преизчисли точното положение на звезда, която се виждаше на полусферичния небесен купол, в цилиндричната проекция на небесната карта. Лесно можеше да го сметне и без писане, но днес при него имаше две малки ученички и водеше записки заради тях — за да им демонстрира знанието.

Осемгодишната Адма, истинска кая, тихо напяваше всяка стъпка от преизчисляването, докато Мардохей ги записваше на плочата. Главата й беше обръсната съгласно традицията, също като на майка й, макар че обсидиановата кожа на момичето не бе намазана с мас. Финият бял пясък, носен от ветровете на острова, принуждаваше младите каи да се откажат от този обичай. И затова, подобно на много от истинските деца тук, Адма представляваше смущаваща смесица от старото и новото.

Другата ученичка се казваше Лисафина, дванайсетгодишна акуила. Въпреки произхода си момичето имаше късмет. Един ден с помощта на Мардохей тя щеше да стане умела пътеводителка на островите. Още отсега познаваше добре нощното небе и можеше да назове всяка местна пътеводна звезда, щом изгрееше над хоризонта, макар че неговите уроци не бяха успели да й внушат абстрактната идея за превръщането на сферите в цилиндри.

Ала това не го безпокоеше. Беше доказан факт, че различните хора, каи или акуили, притежават различни дарби. Лисафина щеше да е пътеводителка, а Адма спокойно можеше да стане майсторка на звездните пътища. Светът имаше нужда и от двете.

Приключил с изчисленията, Мардохей се изправи и отиде при отсрещната стена, за да преброи шестоъгълните клетки, обхващащи разстоянието от кариерите в Нан Иоа до Нан Моар. Лисафина държеше лампата до стената, докато Адма издълба с костено шило ямичка в стенната мазилка на мястото, което той й показа. Влажната и кисела миризма на мазилката притъпяваше почти сладкия аромат на китова мас, горяща в черупката.

Точката, която Мардохей обозначи, бележеше мястото в открито море, откъдето не се виждаше суша и където пътеводителят трябваше да промени ориентацията си по следващата звезда. Тя лесно се разпознаваше, тъй като се издигаше над хоризонтна дъска, стига тази дъска да се държеше на точно разстояние от очите, определено от червения възел на пътеводителското въже.

За да стигне от кариерите до тази колония, пътеводителят се нуждаеше от една хоризонтна дъска, три различни въжета с точно измерени и оцветени възли и познаване само на осемнайсет звезди. Плаването между всички местни острови и до най-близката голяма земя изискваше познаване на по-малко от двеста звезди.

Но познаването на звездните пътища между всичките дванайсет колонии и родината — тоест плаването навсякъде по света през всеки сезон — изискваше познаване на над две хиляди и четиристотин звезди, плюс признаците на морето, облаците и ветровете. Онези, които притежаваха такова знание, бяха майстори на звездните пътища, ранг, на който Мардохей се беше посветил преди пет години и който можеше да получи след още една петилетка учение. Тогава щеше да е на двайсет и щеше да прекара последните няколко години в пътешествие около света — в търсене на промени в звездните пътища, така че и други да се учат след него.

Адма запълни с яркочервена мазилка дупката, която беше направила в стенната карта. После с помощта на тънки игли от рибени кости Мардохей опъна парче фина връв по точно изчислената дъга между предишната и новата точка, за да го насочва, докато издълбае и оцвети пътя.

Когато вдигна кремъчния си инструмент към стената, земята се разтърси.

Лисафина ахна и от отворената лампа, която държеше, потече огнена диря. Беше разляла маста.

Адма погледна съученичката си с неодобрение.

— Просто Земята расте.

Мардохей се усмихна.

— Не съвсем, мъничката ми. Големината на Земята не се е променила през всичките години, откакто я измерваме.

— На равноденствието! — възкликна тя.

Мардохей кимна. По обичай, на всяко равноденствие измерваха дължината на сенките, хвърляни от перпендикулярни прътове, поставени на различни известни разстояния от централния кръг на света. Често възлагаха на млади ученици задачата да демонстрират елементарна геометрия. Използвайки разликите между тези дължини, те можеха да изчислят обиколката на Земята.

Адма гордо изрецитира знанието си.

— Но Земята се променя!

— Земята се променя — съгласи се той. — Както и моретата.

— Само че бавно!

— Обикновено. — Мардохей забеляза скептичното изражение на Лисафина и реши да доразвие отговора си. — Бил съм на планини далеч навътре в сушата и високо над всяко море, където съм откривал мидени черупки и скелети на риби. Това е възможно само ако в древни времена върховете на тези планини са били под водата. Следователно части от Земята наистина растат, но не и самата Земя.

Лисафина го гледаше невярващо, затова Мардохей превърна и съмнението й в урок.

— Имаш право да се съмняваш в твърденията, на когото и да е, Лисафина. Но не само аз съм виждал такива черупки и скелети. И колкото повече хора видят нещо, колкото повече пъти нещо бъде видяно, толкова по-вероятно е то да е вярно.

Момиченцето продължаваше да се съпротивлява срещу непознатото, типична черта на акуилите.

— Никога не съм виждала такова нещо.

— Не е възможно всеки да види всичко. — Помощник-майсторът посочи златния лист, покрит с фините, сложни йероглифи на звездните пътища. — Затова всеки е длъжен да записва каквото вижда, за да го сподели с други и да увеличи знанието. Така се учим.

Земята отново се разтърси.

Съмнението на Лисафина прерасна в уплаха.

— Трябва да излезем навън.

— Не сме начертали докрай пътя — възрази Адма.

— Ще го довършим по-късно!

Мардохей поклати глава. Адма имаше право. Веднъж започната, задачата трябваше да се довърши. Ала преди да измисли урок за дълга, за да внуши тази идея на Лисафина, той чу тичащи стъпки в коридора, водещ към залата.

Появи се Кимаро, млад акуилски помощник-зидар. По лицето му се стичаше пот от работа на открито, беше задъхан от тичането и от страх.

— Стената падна! Майстор Балихан…

Не успя да довърши. Нямаше и нужда.

Внезапното раздвижване на земята беше съборило една недовършена стена заедно със скелето й в централния двор. Във въздуха още висеше пелена от прах.

Майстор-архитектът Балихан наистина беше мъртъв. Мардохей зърна мускулест крак и ръка да се подават изпод срутилото се дъсчено скеле, заобикалящо паднал каменен блок — като яйце в гнездо. Около онова, което се виждаше от тялото, имаше локва гъста кръв. Пред погледите на група кай неколцина акуилски строители припряно се опитваха да пъхнат импровизиран лост под камъка и да го отместят.

Адма гледаше като хипнотизирана и като неин учител Мардохей се възползва от случая.

— Виждаш ли раната на крака? — Той посочи строшената бяла кост, която пробиваше плътта и стърчеше от външната страна на бедрото. Добрият му приятел очевидно беше стоял прав и блокът го бе убил моментално, падайки точно върху главата му.

— Където се подава костта ли? — попита момиченцето.

— Да. Какво ни показва характерът на кръвта?

Адма се вторачи в раната, костта и кръвта и съсредоточено сбърчи детското си лице.

— Тече ли още кръв? — подсказа й Мардохей.

— Не… — И тогава се сети. — Това означава, че сърцето е спряло!

— Значи?…

— Значи е мъртъв и не е нужно да бързат с вдигането на камъка!

— Отлично.

Тя му се усмихна. После отново насочиха вниманието си към мястото на злополуката, чули стона на Лисафина.

Работниците вадеха от развалините още два трупа, бяха на акуили.

— Струва ми се, че единият е баща й — каза Адма.

— Така е.

— Да идем ли да довършим картата?

— Да вървим — съгласи се Мардохей, ала не позволи на момичето да повика Лисафина. — Тя няма да работи с нас. Не и днес.

Адма озадачено го погледна.

— Те са си такива — поясни помощник-майсторът.

Същата нощ Мардохей и другите кай унищожиха тленните останки на Балихан с огън, за да предотвратят разпространението на зараза. После, тъй като налагащото се повишение на чирак, който да замени майстор-архитекта, не можеше да стане, докато не разчистят развалините на стената, Мардохей отиде в лагера на работниците край брега. Както винаги акуилските традиции на обществено здравеопазване си оставаха пълна загадка.

Стариците в работническия лагер плачеха и пееха на светлината на огъня, докато миеха мъртъвците. По-млади жени приготвяха дълги платнени ленти, с които щяха да увият телата — плат, който нямаше да използват за дрехи, а щяха да изхабят за някакъв си труп. В същото време мъжете в лагера заемаха ритмични ритуални пози край голяма клада. Надаваха силен вой и пиеха огромни количества течност, направена от корени на растението сава — не ферментирала, но все пак силна. Мардохей знаеше, че това ще продължи три дни. Дотогава развалините нямаше да бъдат разчистени.

Младият Кимаро също стоеше край огъня, но се отдели от другите, когато видя Мардохей, и му предложи едната от две половинки на кокосов орех, пълни със сава. Помощник-майсторът учтиво я прие. Беше виждал как приготвят напитката — групи акуилски мъже дъвчеха корените и ги изплюваха в общ съд. Нямаше намерение да поглъща получилата се течност, освен ако не е преварена, за да се отстранят частиците зараза. А тя не беше. Преваряването очевидно отстраняваше въздействието й.

— Добре, че дойде — каза Кимаро на истинския език. Говореше така, като че ли устните му са изтръпнали, и тихо се засмя, когато не успя да изцъка както трябва. — Имам една молба към тебе.

— Разбира се.

— Бих искал да имам пътеводителски комплект. — Кимаро се олюля. Беше отпуснат, въпреки че очите му оставаха остри и ясни на светлината на огъня. — Хоризонтна дъска… комплект въжета с възли…

— Да промениш чиракуването си ли искаш? — Кимаро най-вероятно беше прекалено голям, за да учи за майстор на звездните пътища, но спокойно можеше да стане лоцман или местен пътеводител.

Младият акуил го изненада.

— Не за мен. За Натано.

— Бащата на Лисафина. Един от загиналите.

Кимаро кимна и отпи от кокосовата черупка.

— Защо?

— За да го води.

— Мъртвеца.

Повторно кимване.

— В следващия живот.

Мардохей понечи да поправи младежа.

— Това не е доказан факт.

Акуилът направи дъговидно движение с глава, сякаш мускулите му бяха твърде отслабнали, за да я поддържат изправена.

— За вас може би не е. Но за нас няма съмнение.

Мардохей го погледна с любопитство.

— Можеш ли да го докажеш?

— А ти?

— Аз няма нужда да го доказвам.

Кимаро се олюля и едва не падна, но възстанови равновесието си тъкмо навреме.

— Тогава ще се изненадаш.

Мардохей зачака обяснение.

— Когато умреш, се озоваваш при боговете. — Кимаро се засмя, разля част от напитката, много предпазливо изправи черупката и отпи.

Помощник-майсторът сложи ръка на рамото му, за да го подпре.

— Няма богове, Кимаро. Или поне не са ни дали да разберем за съществуването им по последователен начин.

Младежът силно поклати глава и на лицето му моментално се изписа изражение, сякаш съжаляваше за движението.

— Огледай се наоколо, майсторе! Откъде се е появило всичко това — морето, сушата… — Той повдигна черупката. — … Савата!

— Не знам — просто отвърна Мардохей.

— Нямаш ли желание да узнаеш?

— Желанието да узнаеш един факт не е оправдание да си го измислиш.

Кимаро неразбиращо сви рамене.

— Ще получа ли пътеводителски комплект?

— За Натано, мъртвеца?

Младият акуил кимна.

— Добре. Ще намеря комплект — обеща Мардохей.

Кимаро благодари с усмивка, после силно се олюля към много по-високия помощник-майстор.

— Когато умреш, майсторе, Натано ще те чака със своя комплект и ще отведе и тебе при боговете.

Мардохей въздъхна. Как беше възможно акуилите да виждат същия свят, който виждаха и каите, ала да не го разбират?

Той отново се опита да покаже на младежа истината.

— Виж, Кимаро: всеки път, щам пиеш сава, тя ти въздейства. Всеки път, щом я пият другите работници, се случва същото. Това прави въздействието на савата доказан факт. Но вашите богове… същества, които ни виждат, но са невидими за нас… същества, при които отиваме, след смъртта си… Не разбираш ли, че да си мъртъв означава никога повече да не обменяш информация с когото и да било и следователно, доколкото знаем, никога няма да научим какво се случва след смъртта?

Кимаро само го зяпаше, сякаш думите му нямаха никакъв смисъл и никога нямаше да имат.

Мардохей ядосано разпери ръце.

— Не е логично да смяташ, че съществуват богове, ако не можеш да докажеш тяхното съществуване. Пак те питам, Кимаро. Можеш ли да го направиш?

И тогава земята отново се раздвижи. И още веднъж. От централния връх на Нан Моар изригна първият стълб огнена лава, обливайки острова с червена светлина, която се отразяваше в ненадейно появилия се черен облак парещ газ и дим.

Мардохей и Кимаро, кай и акуил, заедно се вторачиха в кулата от огън и гибел.

— Няма нужда да го правя — отвърна младежът и пресуши черупката си.

Помощник-майсторът погледна кокосовия орех в собствената си ръка и го пусна на земята, загрижен, че е оставил картата недовършена. И тъкмо се чудеше дали ще успее да се върне навреме в залата, когато трусът от вулканичното изригване го повали.

Колонията Нан Моар падна първа.