Натаниъл Мерит още беше жив.
Един час след пленяването му бръснатата му глава се обливаше в пот на тропическото слънце. Седеше завързан на тиковата палуба на собствената му яхта, четиринайсетметров „Азимут“, взет под наем на Таити, на три дни път от атола. Под пейката до левия борд се виждаше тяло, отчасти завито със синьо найлоново платнище. Рено.
После една позната фигура отвори тиковата врата на рубката и излезе на палубата.
Флориан Макклейри.
От три години бяха съперници, но никога не се бяха срещали, въпреки че Мерит често четеше досието й. Не се съмняваше, че нейните хора имат подобно досие и за него.
Трябваше да коригира представата си за своята шейсетгодишна противница. На живо тя изглеждаше по-внушително. В косата й имаше по-малко тъмни нишки. Разкопчаният й стоманеносив костюм разкриваше загоряло тяло по черен бански. На фона на тъмната тъкан изпъкваше голям, изящен сребърен кръст, висящ на тънка сребърна верижка — беше необичайно, гмуркач да носи такова украшение.
Тя посочи голямата хладилна чанта помежду им. Преди в синия пластмасов контейнер имаше кутии кока-кола, бутилки вода и няколко таитянски бири „Хинано“. Сега вътре лежеше артефактът от подводната съкровищница. Потапянето в солена вода беше стандартна процедура за съхранение на предмети, престояли дълго време в морето.
— Най-после те изпреварихме, Мерит.
Той не отговори — проверяваше здравината на жълтото найлоново въже, с което ръцете му бяха завързани зад гърба му, и се озърташе за двамата водолази, които го бяха пленили.
Забеляза ги на кърмата на техния катамаран. Той беше със свити платна и белият му корпус сияеше на лазурния фон на вълните. Петнайсетметровият съд спокойно можеше да се управлява от тричленен екипаж, тъй че освен тях и Макклейри най-вероятно нямаше други. Шансовете му не бяха малки.
В рубката на яхтата зърна стоящия на руля Краузе, който го гледаше с неприкрита омраза.
Мерит вдигна очи към своята похитителка.
— Използвала си вътрешна информация. Краузе.
Флориан Макклейри изведнъж доби изтощен вид и седна на страничната пейка на азимута, като се опря с една ръка, въпреки че нямаше силно вълнение.
— Кажи ми ти какво си използвал, за да откриеш това място.
Мерит реши да заложи на предимството си.
— Не си знаела, че обектът е тук. Проследила си ме.
Едва забележимият проблясък в светлозелените й очи потвърди предположението му.
Каквото и да възнамеряваше да му каже, Макклейри явно промени намерението си. Приклекна на палубата, бръкна в хладилната чанта и внимателно извади големия колкото футболна топка артефакт.
Приличаше на онзи от Андите — отвори покриваха цялата му повърхност, освен единствената равна, полирана страна. Доколкото Мерит виждаше, изображението беше същото. Благоговейното отношение на Макклейри показваше, че предметът има някакво особено значение за нея.
— Трябва да знам — заяви тя. — Имаш ли представа какво е това?
Мерит имаше известна представа какво означава предметът за неговия работодател, но от разкриването на тази информация нямаше да спечели нищо. Затова демонстративно се зае да разглежда находката, като се питаше дали жената ще сподели нещо с него. Докато разговаряха, все още имаше шанс.
— Това е метеорит. От никел и желязо. Казаха ми, че повечето такива се образували в звезда точно преди да избухне. Паднал е на Земята много отдавна. Някой го е намерил, разрязал го е горе-долу наполовина, полирал е отрязаната страна и го е украсил.
— Това не е украса. А карта. На Слънчевата система. — Макклейри леко проследи с пръсти почти невидимите линии по гладката метална повърхност. — По границата — този пояс от звезди след това Слънцето — тук в центъра. Около него обикалят шест планети. Меркурий. Венера. Земята с нейната луна. После Марс, Юпитер с четирите си най-големи луни и Сатурн с пръстените. Това говори ли ти нещо?
Мерит промени темата.
— Какво следва сега?
Краузе продължаваше да стои на руля. Мерит лесно можеше да отгатне какво според него трябва да последва. Убитият Рено още беше по неопрен. Бяха му свалили бутилката, но баластната жилетка се очертаваше под платнището. Това вероятно означаваше, че останалата част от екипировката му също си е на мястото.
Макклейри обаче още не беше завършила разпита. Тя държеше метеорита така внимателно, сякаш беше новородено.
— Знаеш ли кога е направена тази карта?
Той поклати глава. Потта пареше очите му. Следобедът преваляше и мостикът не му осигуряваше никаква сянка.
— Преди девет хиляди години — каза жената.
Струваше му се, че вече го е чувал, но това бяха само цифри, които не му говореха нищо.
— Преди девет хиляди години — тихо повтори Макклейри. — Когато според историците нашите предци тъкмо започвали да се установяват в селища и да се учат на земеделие. — Тя се загледа в метеорита. — Хелиоцентричната слънчева система от тази карта — тоест, със Слънцето в средата — за пръв път се появява в древните текстове чак при Аристарх Самоски през двеста и седемдесета година преди Христа. Почти седем хиляди години след създаването на това тук. И даже тогава идеята не била възприета широко, докато хиляда и седемстотин години по-късно Коперник не я възродил. А четирите големи луни на Юпитер и пръстените на Сатурн не се виждат с просто око. Няма ги в астрономическите извори, преди през хиляда и шестстотната година Галилей да запише собствените си наблюдения с първия си телескоп. Е, как е възможно съществуването на такава карта?
Макклейри говореше сякаш на себе си, сякаш не се намираше на бавно поклащаща се яхта под изгарящо слънце насред открито море.
— Може ли да се преместя на сянка? — попита Мерит. Опита се да прозвучи немощно и незаплашително.
Макклейри съзерцаваше артефакта и не даде знак да го е чула, затова той се възползва от възможността.
— Добре, ще се преместя на сянка. — Застана на колене и тромаво се придвижи напред, докато се облегна на трупа на Рено. — Така. — Раздвижи ръце зад гърба си.
Привидно, без да обръща внимание на преместването му, Макклейри внимателно върна артефакта в хладилната чанта, изправи се с лице към Мерит и отговори на зададения от самата нея въпрос.
— Има едно-единствено обяснение, Мерит. И ти го знаеш, иначе нямаше да намираш обектите ни преди нас.
Той мълчеше.
— Не искаш да ми кажеш, така ли? — Възрастната жена докосна кръста на гърдите си, сякаш за да почерпи сили от него, и изглежда взе решение. — Боговете да ти простят светотатството. — Говореше със странна смесица от съжаление и презрение. — Защото аз няма да ти го простя. — Тя вдигна ръка и даде знак на белия катамаран да се приближи до яхтата.
Двигателят на катамарана забоботи и когато корпусът му се блъсна в борда на яхтата, Мерит политна напред, отдалечавайки се от тялото на Рено. Ала това вече нямаше значение.
Единият от гмуркачите на Флориан скочи на палубата на азимута. Беше висок, чернокож, с широка бяла ленена риза и панталон. Макклейри му нареди на френски да пренесе артефакта на катамарана.
Мъжът вдигна пълния с вода контейнер, сякаш бе лек като перце, и попита какво да правят с le captif. С пленника.
— Rien — отвърна тя. „Нищо.“ После се озърна назад към Краузе и Мерит разбра. — Той вече не беше неин проблем.
Чернокожият кимна, обърна се и стъпи върху страничната пейка, хванал тежката хладилна чанта с две ръце. Изчакваше подходящия момент между две вълни, за да се върне на катамарана.
Мерит също зачака подходящия момент.
Точно когато онзи се напрегна, за да скочи. Мерит се метна от палубата, провлачвайки найлоновото въже от китките си и стиснал ножа на Рено в ръка. Със същите уверени движения, каквито упражняваше ежедневно, със същото спокойствие, каквото изпитваше по време на гмуркането, той подкоси с крак чернокожия. Плискащата се в хладилната чанта вода допълнително наруши равновесието на противника му.
— Флориан! — извика вторият гмуркач от катамарана на Макклейри.
Чернокожият падна по гръб на палубата и Мерит преряза гърлото му с едно движение. Треперещите длани на нещастника не можаха да спрат кървавия гейзер, който шуртеше с всеки удар на умиращото му сърце.
Още преди Краузе да стигне до средата на рубката, Мерит се обърна към стъписаната Макклейри, сграбчи я и я завъртя с гръб към себе си. Притисна се към преградната стена и я обхвана с ръка през гърдите, като опря ножа на Рено в гърлото й.
Тя се опита да забие пета в крака му, но Мерит бързо я парира и я удари по слепоочието, с дръжката на ножа.
— Само опитай още веднъж, и си мъртва. Ясно ли е?
Тя затрепери от страх или от шок. Не го интересуваше от какво. Разтърси я силно и отново изкрещя:
— Ясно ли е?
— Да!
— Тогава им кажи.
Краузе се беше вцепенил на вратата на рубката, хипнотизиран от вида на опряния в гърлото й нож. Вторият от нейните гмуркачи стоеше на катамарана и се мъчеше да държи узито си насочено към Мерит въпреки клатенето на двете палуби.
— Останете по местата си — извика Макклейри.
— Хвърли узито във водата — заповяда Мерит.
Онзи се поколеба.
Мерит увеличи натиска на острието и усети, че жената се напряга в опит да се отдръпне.
— Хвърли го! — извика тя.
Лицето на мъжа се сгърчи от гняв, но той метна оръжието си през борда.
— Сега и двамата — продължи Мерит. — Във водата. Плувайте към скалите.
Те не помръднаха.
— След като си тръгна, можете да се върнете на катамарана. Трябва ми само артефактът. — Той доближи устни до ухото на Макклейри. — Чела си досието ми. Знаеш, че ако искам, мога да убия и трима ви.
— Направете го! — каза Флориан.
Гмуркачът скочи във водата. Мерит се наведе напред и видя, че мъжът изплува на повърхността, разтърсва глава и се насочва към голия атол на сто метра оттам.
Застаналият на вратата Краузе бавно пристъпваше напред.
— Изобщо не си го помисляй — предупреди го Мерит. — Я го погледни. — Той рязко завъртя главата на Макклейри към трупа на палубата.
Раната на шията на мъртвеца зееше като втора уста, бялата му риза беше подгизнала от кръв. Метеоритът лъщеше до него — искрящо черен остров сред червено море.
— Последна възможност — каза Мерит. — Никога не броя до три.
Краузе се втурна към борда и се хвърли във вълните.
— Ако го правиш само за пари, мога да ти платя повече, отколкото получаваш сега — предложи Флориан.
— Съмнявам се. — Нейният гмуркач беше стигнал до атола и стоеше на скалите, заслонил очи с длан и вторачен в двата плавателни съда. Краузе още плуваше.
— Един милион? Два?
Мерит я отблъсна.
— Твой ред е. Скачай. — Щом Краузе излезеше на островчето, Мерит щеше да подпали катамарана, чиито дизелови резервоари щяха да се взривят, преди някой от двамата гмуркачи да успее да доплува обратно.
Макклейри застана до метеорита. Очите й странно блестяха. Поставила длани върху кръста на шията си, тя произнасяше нещо, което звучеше като молитва. Мерит не знаеше на какъв език говори.
— Да не молиш бог да ме порази? — попита той.
— Нещо подобно. — И се хвърли към него с изненадваща бързина, замахвайки с малко сребърно острие към незащитеното му лице.
Мерит обаче беше убиец и отново предугади хода й. Заби ножа на Рено през меката плът под брадичката й и през небцето и върхът прониза мозъка й. След това безстрастно задържа за миг гърчещото се тяло и го пусна на палубата.
Вдигна ножа й. Беше впечатлен от изработката му и от начина, по който беше скрит. Смъкна верижката от шията й, пъхна острието вътре и прибра кръста под разкопчания си водолазен костюм. Накрая хвърли през борда труповете — на Макклейри, първия гмуркач и Рено.
Краузе и другият гмуркач вече бяха във водата и плуваха към катамарана.
На Мерит не му пукаше. Знаеше какво ще се случи. Двукорпусният съд щеше да се подпали, преди да стигнат до него, и при цялата тази кръв в морето акулите скоро щяха да довършат работата.
Както обикновено, оказа се прав.