12-те вятъра

20.

На лунната светлина Мерит наблюдаваше двамата мъже на плажа.

След този разговор сигурно щеше да се наложи да убие единия. Предпочиташе да убие и двамата.

Наближаваше полунощ и казината на Атлантик Сити сияеха в светлинен калейдоскоп от над километър и половина разстояние. Нощта носеше прохлада след горещия и влажен септемврийски ден. Вятърът развяваше черните му памучни панталони и риза.

— Стига де, Мерит, нямахме представа, че я следят. — Говорещият се казваше Грифит и беше ядосан. Сигурно защото подозираше, че няма да получи неизплатената половина от хонорара си. — Тъй де, откъде да знаем?

— Като я следите. — Мерит остави думата „идиот“ неизречена, но загатната. — Като установите навиците й. Като проверите бодигардовете й.

— Тя взе само един от летището. Някой си Ласал.

— Щом си знаел това, трябваше да знаеш и за другите, които я наблюдават.

— Вече знам за тях, нали така? Пак мога да я открия.

Мерит се съмняваше. Докато се намираше в частния самолет на семейството си, зад многопластовата охрана на летището, тя си оставаше недосегаема.

„Аматьори“ — помисли си той. Не виждаше смисъл да продължава този разтвор.

Тогава се включи и другият.

— Виж, Нейт, знаеш ли какво би казал моят старец? Остави го да опита.

Натаниъл Мерит не обичаше да го наричат Нейт. Нито пък харесваше Холдън Айрънуд-младши. И все пак изтърсакът на Айрънуд му помагаше, като отвличаше вниманието на другия.

— Да бе, човек, дай ми шанс да си заслужа парите — изхленчи Грифит.

Мерит обходи с поглед плажа в двете посоки, за да се увери, че никой няма да ги смути, че на далечните кейове няма нежелани наблюдатели.

— Добре, готов съм да сключа следната сделка. — Когато видя, че жертвата му се отпуска, той спусна бойния нож по ръкава си и го стисна в дланта си. — Внимавайте сега.

Грифит и Младши инстинктивно се наведоха към него.

Мерит срещна погледа на човека, когото щеше да убие, и с плавен замах вдигна ножа, за да го забие под гръдната му кост и да прониже сърцето.

Само че жертвата успя да хване ръката му.

— Не! — извика Грифит.

Предизвикателство. Внезапната усмивка на Мерит отразяваше одобрението му. Предпочиташе честния двубой пред обикновената екзекуция. Така или иначе щеше да победи.

Вкопчени като любовници, двамата се притискаха един към друг, напрегнали мускули, треперещи от усилие, и върхът на ножа се приближаваше към гърдите ту на единия, ту на другия.

Отблизо Мерит виждаше лъскавата пот във всяка пора по лицето на противника си. Виждаше безумната решителност в облещените му очи. Усещаше киселия му дъх — ментови бонбони, опитващи се да притъпят нещо с чесън. Последната му храна.

Борбата продължи двайсет секунди. Зениците на Грифит се разшириха миг преди хватката му да се отпусне. Знаеше очакващата го участ.

Ножът на Мерит се завъртя, насочи се напред и този път не срещна съпротива, а само податлива плът.

Горещият неприятен дъх на Грифит излезе заедно с шепот. Зениците му се разшириха още повече и се превърнаха в черни дупки.

Мерит го пусна и тялото се свлече на пясъка.

— Не се налагаше да го правиш — каза Младши, но Мерит долови възбудата в гласа му. Неуместна емоция. Смъртта представляваше просто преустановяване на процес. Нещо често срещано. Неизбежно. Понякога изгодно.

— Напротив — възрази той. — Налагаше се.

— Така ли? Ами ако не са следили нея? — Младши се вторачи в широко отворените очи на мъртвеца, в кървавото петно, което бавно растеше на тениската му и лъщеше на лунната светлина.

Мерит отново огледа плажа и кейовете. Нямаше движение.

— А кого?

— Може би оня.

Мерит отлепи ризата от гърдите си и я огледа за пръски кръв. Не забеляза нищо. Все пак щеше да я изгори. Всичките си дрехи. Беше гледал онзи сериал „От местопрестъплението“.

— Кой оня? — Изтегли ножа си от гърдите на Грифит и избърса острието във фланелката на убития. Щеше да унищожи и оръжието.

— Нали се сещаш, смотания лаборант.

Мерит спря.

— Уиър ли? Уиър е бил там с нея?!

Младши го погледна така, като че ли Мерит е пропуснал първата половина от разговора.

— Нали ти казвам, тя беше в лабораторията му, когато Грифит се опита да я очисти.

— Какво е правила с Уиър, по дяволите?

— Откъде да знам?

— Не ти ли хрумна, че е важно да разбереш?

— Я стига, аз изобщо не знаех, че това е неговата лаборатория, докато не получих копия на полицейските доклади. — Младши агресивно посочи трупа на Грифит. — Нито пък той. Тъй че наистина не се налагаше да го убиваш.

Въпреки всички основополагащи принципи, които насочваха и управляваха живота му, Мерит го сграбчи за ризата. Копелето на Айрънуд имаше необходимите мускули, само че нямаше представа как да ги използва.

— На своя глава сте решили да очистите една Макклейри?! Какво според тебе ще каже твоят старец за това? — Той презрително го оттласна от себе си. Младши залитна и падна на студения пясък до трупа.

— Ами ти започна пръв — сопна се синът на шефа му като малчуган на детска площадка. — Ти уби леля й. Знаеш ги какви са ония. За тях всичко се свежда до „семейството“. Ако не я бяхме очистили, рано или късно тя щеше да тръгне подире ни.

— „Ония“ са моя грижа, не твоя.

— Добре де, добре. — Младши нацупено изтърси пясъка от обувките си и тромаво се изправи на крака. — Хубаво, осрах се. Обаче ти би трябвало да се грижиш за мене. Какво ще каже старецът за това? — При споменаването на баща си той погледна към казината, хванал мокасините си в ръка. „Атлантик Сити Инкаунтърс“ ясно изпъкваше с извънземно зелените си прожектори.

Тази седмица Айрънуд още беше в казиното. Явно ставаше нещо, но догадките на Мерит стигаха само дотам. Ако шефът му смяташе, че се налага той да знае нещо, щеше да му го съобщи.

— Искам копия от всички полицейски доклади — каза Мерит. Нямаше смисъл да си създава враг в негово лице. Щом баща му си отидеше, момчето щеше да получи няколко милиарда долара за харчене. С тях можеше да купи много отмъщение, преди да ги прахоса.

— Защо?

Мерит си представи как прекършва шията на Младши. Щеше да отнеме по-малко от три секунди.

— Искам да разбера за проследяването. Кого са наблюдавали. И кои са.

Младши нахлузи мокасините си на бос крак.

— А, това и аз мога да ти го кажа. Пише го в докладите. Бюрото за специални разследвания на военновъздушните сили.

Мерит се изненада.

— Военновъздушните сили ли? Не са ли от Отдела за криминални разследвания на армията?

— Не. Обаче ще трябва да ги оставиш на мира. Изобщо не биваше да ги споменавам. Това е нещо като наша тайна със стареца.

— Късно е. Казвай останалото.

Младши сви рамене.

— Той е задигнал нещо от военновъздушните сили. Така откриваме колониите. Ама не се тревожи, Уиър не знае, така че не може да им каже нищо.

Това само отчасти беше истина.

Имаше един-единствен начин Дейвид Уиър да не каже нищо на никого — и Мерит възнамеряваше незабавно да се погрижи за това.