12-те вятъра

59.

Дълбоко в пещерата край река Колорадо се събраха дванайсет жени, защото това беше числото на Говорещия бог и Домашният бог изискваше да се молят в ценаджихих, древно светилище с каменна маса, върху която бяха подредени даровете на Жената-паяк. През годините го бяха местили многократно от съображения за сигурност и сега го бяха скрили в специално построена широка и кръгла кива, осветена отвътре с миньорски лампи.

Всички жени докоснаха с длани предмета пред себе си, поставен във вдлъбнатина в масата — всеки беше различен, древен, почитан и многократно поправян — и запяха молитвата си за сполука в своето пътуване.

Три от предметите представляваха керамични гърнета, затворени с капаци. Съдържанието им отдавна беше изгубено, но украсата им загатваше за тяхното предназначение. Върху едното бяха изобразени семена, посети в равни бразди, до които растяха високи, подобни на трева растения. Върху другото — дърво, парче кора, фигура на носилка, държаща кората, и още една фигура. Върху третото бе представено самото гърне, но сякаш е прозрачно, и жените можеха да видят, че някога е имало сърцевина и нишки като крила и е било пълно с течност.

Другите предмети се разпознаваха по-лесно. Модел на кораб, върху който прецизно бяха врязани линии, представящи неговата конструкция. Тесен кух цилиндър с вътрешни ръбове, на които някога се бяха държали дискове, и ако се допуснеше, че тези дискове са били от стъкло, цилиндърът трябваше да е телескоп. И тежък метален „камък“ с една полирана страна, върху която имаше схема на Слънцето и планетите.

После идваха онези обикновени предмети, чиято функция оставаше неясна. Сноп изплетени въжета, тежест като на отвес и метална пръчка със същите прецизни линии като на кораба. Връзка от няколко малки дъски, завързани с въжета, които бяха целите на възли. Ръбовете на дъските бяха осеяни с вдлъбнатини, които можеха да са случайни, но едва ли бяха такива, макар че всяка се обозначаваше с релефна фигура, която жените не можеха да разгадаят. Освен това — силно потъмняла метална кутия, не по-голяма от длан, в която имаше няколко колелца.

Два от предметите бяха керамични цилиндри, в които бяха „вградени“ камъни и парчета метал и които според някои от жените можеха да са указания. Върху единия имаше кремък и метален къс и изглеждаше логично да се заключи, че показва как се пати огън. Другият ги озадачаваше повече. Върху него имаше три камъка с жилки метална руда и малък слитък от друг метал. Жените смятаха, че металът представлява сплав от първите три руди, но не им беше работа да разбират, а само да съхраняват.

Предназначението на последния предмет бе най-очевидно и важно: няколко тънки златни листа, завързани като книга, върху която Жената-паяк беше написала думите си, макар и със символи, които днес никой не можеше да прочете.

Някой ден Жената-паяк щеше да се върне и да им прочете тези думи. Тогава щяха да ги разберат. Така гласеше нейното обещание.

Яжи беше най-млада от жените, които се молеха днес. Когато свършиха молитвата си, тя поиска разрешение да говори.

Шимасани бе най-старата и й разреши.

— Гледахте ли новините? — Яжи изглеждаше едновременно развълнувана и нервна. — На Антарктида са открили ценаджихих като този!

— Трудно ми е да го повярвам — отвърна Абекуа. — Там няма хора.

— Но е имало. Намерили тела. Стотици. Много древни.

— Казваш, че телата са били оставени там, така ли? — попита Чочмингу.

Яжи кимна настойчиво. Това беше изключително важно.

— Навсякъде.

— Какви хора си зарязват мъртъвците така?

— Древните. Казват, че много отдавна обиколили целия свят и построили ценаджихих навсякъде, за да учат народите, които срещали.

— На какво да ги учат? — попита Шимасани.

Яжи събра смелост.

— На нещата, на които ние казваме, че ни е научила Жената-паяк.

— Ти си млада, Яжи. Знаеш, че Белия човек прави много смущаващи неща, за да ни обърка. Според мен тази история е точно такова нещо.

— Но те имаха снимки. Видях ги със собствените си очи.

По-възрастните жени поговориха помежду си и решиха, че видяното от най-младата сред тях си има елементарно обяснение.

— Яжи, навсякъде има хора — рече Шимасани. — Може би на различните места са ги създали различни богове. Не знам. Но ние сме създадени тук и това е земята, която ни е дала Жената-паяк. И тук, в ценаджихих, който е построила за нас, са даровете, които ни е дала да пазим и да се грижим за тях, докато тя се върне при нас.

— Знаем, че това е вярно, защото са ни го казали нашите майки, а те са го научили от своите майки. И така чак до времето, когато Жената-паяк го е казала на първата майка. И толкова. Не бива да слушаш какво приказва Белия човек.

Яжи преклони глава, засрамена, че е оспорила истината.

— Съжалявам. Ако… ако искате да напусна този Наакитс’ладах, ще си ида.

Шимасани се усмихна на момичето.

— Всички грешим. Всички сме равни. Затова ценаджихих е кръгъл.

Яжи се поободри. На това място придобиваше самочувствие — да знае тайните неща, да познава свещената вяра, която бе приела.

През остатъка от деня и вечерта дванайсетте жени изпяха всички стихове за това как се е образувала сушата, как са сътворени хората и всички други уроци на Жената-паяк.

След време Яжи щеше да запомни цялата сага наизуст и да прибави историите за дванайсетте жени, събрани там днес, за да научи на стиховете дъщеря си, която щеше да научи своята дъщеря и така нататък в пътуването, което щеше да продължи, докато Жената-паяк не се завърнеше при народа, както беше обещала.

И все пак Яжи не можеше да не се чуди защо Жената-паяк изобщо е заминала.

И откъде е дошла?