12-те вятъра

9.

Джес направи крачка навън и сетивата й се претовариха. Ослепителното сияние на изкуствена светлина… гореща. Кухият неравен тропот на обувките й… някаква метална решетка. Остър, наситен мирис на влага… и пръст. Тя затвори очи. Миризмата беше позната, характерна. Отвори очи и зрението й се проясни, приспособи се към светлината на кръга от прожектори.

Намираше се на метална платформа, висяща над открит изкоп.

Застана до парапета и отправи поглед към дъното. Намираше се на височината на триетажна сграда.

— Черква? — попита тя. — Откога е?

— Ти ми кажи — отвърна Сю-Лин.

Простата кръстовидна постройка долу беше потъмняла от времето. Скеле поддържаше трите каменни стени, но въпреки това Джес можеше да прочете тяхната история.

— На хиляда и петстотин години. Плюс-минус… двеста.

Въпреки че стените на изкопа бяха укрепени с метални греди и тежки дървени талпи, Джес виждаше стратиграфията на пластовете в широките пролуки между подпорите. Горните пет-шест метра бяха еднообразни. Това предполагаше, че пръстта е насипана, може би когато на това място бе започнало съвременното строителство и майсторите бяха положили стабилна основа. Долните пластове изглеждаха естествени — тук-там личаха признаци за наводнения през годините и три тънки черни ивици, означаващи поне три големи пожара.

— Ако можех да направя радиовъглеродно датиране на проби от онзи пласт от пожар на трийсетина сантиметра над основата, щях да сведа грешката до петдесетина години.

Сю-Лин кимна одобрително.

— Няма нужда. Сградата датира от петстотин двайсет и четвърта година от нашата ера.

— Нали каза, че сме тук от две хиляди години?

— Така е. Тази сграда датира от петстотин двайсет и четвърта година. Преди това на същото място сме построили римски храм на Аполон. Преди него тук е имало свещена горичка за келтски ритуали. Това място винаги е било наше.

Сю-Лин я поведе към стръмно метално стълбище, долепено към голата стена на изкопа. Стомахът на Джес се сви. Братовчедка й току-що беше казала, че Семейството винаги е било тук, на това място. Андрю бе помолил Сю-Лин да я заведе при Източника на тяхната вяра, където ще научи… Тя се препъна, но бързо възстанови равновесие. „Нима Тайната е тук? В черквата?“

С всяка следваща стъпка се опитваше да се вземе в ръце, като си припомняше причините родовете на Макклеъри да оцелеят през вековете. Естествено на първо място се нареждаше знанието. Най-важно беше историята да се записва и предава нататък. После — натрупаното богатство, което им позволяваше да се посветят на стремежа към знание.

Ала най-важната причина семейство Макклеъри да оцелее по-дълго от всяка друга човешка институция, нация или род беше способността му да остава незабелязано.

Подобно на всички деца в Семейството, Джес беше научила, че миналите поколения Макклеъри, дори още преди да приемат това име, изпълнявали ритуали с друидите в горите на Англия и принасяли жертви на Зевс и Хера в Рим. Скитали из Европа като евреи, установявали се в Африка като мюсюлмани, създавали университети като католици, основавали училища като хиндуисти и будисти. На едно или друго място, в една или друга епоха, Макклеъри се скривали под онези религиозни вярвания и културни традиции, които осигурявали максимална сигурност на Семейството.

Така онези Макклеъри, които през VI век построили древната сграда долу, я издигнали като християнска черква, защото по онова време Цюрих бил християнско княжество.

Джес не смяташе, че тази стратегия е лицемерна. Първите богове бяха избрали Семейството да съхранява тяхното знание до завръщането им. За да осигури безопасност на знанието, самото Семейство трябваше да е в безопасност. Ако историята беше научила Макклеъри на нещо, това бе, че проповядването е опасно. Затова те пазеха истинските си вярвания за себе си, знаейки, че ще разполагат с предостатъчно време да убедят останалия свят в истината за Първите богове, когато те се завърнат. Дотогава Семейството щеше да бъде невидимо. Неизвестно. Сигурно.

Джес стъпи върху талпите, водещи към древната врата, фланкирана от изящно изваяни колони и декоративни релефи.

— Разбираш ли? — попита я Сю-Лин.

Тя разбираше. Семейството беше построило тази сграда, за да я скрие пред очите на всички.

— На пръв поглед, раннохристиянска иконография.

— Но какво виждаш ти?

Джес знаеше, че братовчедка й не оспорва нейната компетентност. По-скоро я поставяше на изпитание, сякаш изпълняваше ритуал, за който Флориан не й беше споменавала. Ритуал, който водеше към откровение.

Овладявайки вълнението си, решена да успее, Джес внимателно проучи входа на храма.

— От геологическа гледна точка камъните явно са варовикови. Характерни са за този район, лесно се добиват. Когато са построили светилището — черквата де, стените й трябва да са били чисто бели. Като фар в море от кал и колиби. Внушително.

— Ами релефите?

Тя погледна вляво от вратата, към каменна колона с изваяние на жена в туника.

— Онази фигура там носи атрибутите на Мария, майката на Иисус. Към сърцето си притиска кръст с лъчист кръг над раменете, сиянието около главата й очевидно е нимб.

— Очевидно.

— Зад дясното рамо на жената се вижда мъжка фигура. — Джес мълчаливо анализира релефа. Беше много изтрит, повече от жената, което й се стори странно. Дланите и пръстите на мъжа изглеждаха неестествено дълги, дори за този примитивен стил на изображение. Отчетливостта им се бе изгубила, но палецът и показалецът се докосваха, образувайки кръг, докато останалите пръсти бяха извити под друг ъгъл. — Не са се запазили много детайли, обаче той прави благославяш жест, тъй че може да е Йосиф. Може би дори Йоан Кръстител. Определено е спътник на Мария.

Тя посочи другото рамо на фигурата. В този участък изветрянето на камъка не беше толкова силно.

— Онова слънце с дванайсет лъча, излизащи от центъра, трябва да е Светият дух.

— А сега ми кажи какво всъщност виждаш.

Джес кимна и погледът й проникна зад булото, с което дедите й бяха покрили тази сграда: за света — християнска черква, ала за Семейството — светилище на други, по-древни богове.

— Това не е Мария — започна тя, — кръстът е нашият, а не техният.

Семейството знаеше, че островърхият кръст, който женската фигура носеше, няма никаква връзка с християнството. Някои историци от външния свят обаче го определяха като туарегски кръст. Най-известният пример беше la croix d’Agadès, агадеският кръст, символ на древния търговски град Агадез в Централен Нигер. Този ранен знак имаше много варианти, свързани с други номадски общности из цяла Сахарска Африка.

В ново време островърхият кръст често се смяташе за символ на исляма, макар някои да предполагаха, че е възникнал като християнски знак преди 700 г. пр.н.е. Според други комбинацията от кръг и ромб датираше хиляда години по-рано и принадлежеше на култа към Танис, богинята на Картаген и съпруга на Ваал.

Единствено Семейството знаеше истинската история на островърхия кръст. Неговият произход стигаше по-далеч в миналото от финикийците — във времето на Първите богове, чийто символ всъщност беше. Причината за това оставаше загадка дори за учените на Семейството, но до ден-днешен всеки член на Дванайсетте рода продължаваше да носи характерния белег на тяхната вяра, стига да не привличаше излишно внимание.

„Кръстът на Флориан… тя би искала аз да го нося…“ Джес пропъди тази мрачна мисъл от ума си. Не бяха открили тялото на леля й. Кръстът й беше изгубен завинаги.

— Мъжката фигура — продължи тя. — Жестът, който прави с ръка, не е благословия. Това е нашият знак на Тайния свитък, на Преданията. — Този знак се използваше и сега заедно с определени изрази като парола между братовчеди от Макклеъри.

— И слънцето всъщност не е слънце — прибави Джес. — То има дванайсет лъча — масата на пазителите.

Тя замълча за миг, съзнавайки, че познатата символика сега придобива съвсем лично значение. Щяха да впишат името й в Преданията и да го преподават на децата от Семейството. Зачуди се дали от живота й ще остане спомен, история, която да бъде прибавена към стената на пазителите.

Джес премести поглед към колона отдясно на вратата. На нея беше изобразена мъжка фигура в туника. Камъните от тази страна също бяха силно изветрели и носът на фигурата отдавна липсваше, придавайки на лицето зловещ вид, почти като череп. Зад дясното рамо на мъжа се виждаше повито бебе. Зад лявото му рамо Джес различи сияен кръст, издигнат на далечен хълм. Около главата му, също като при женската фигура отляво, имаше бразди, представящи ореол.

При мъжката фигура липсваше само един важен символ на Семейството — знакът на Дванайсетте възстановени. Дланта й обаче беше отчупена. Имаше вероятност в нея да е бил изобразен диск, подобен на днешните медальони на членовете на Семейството. Двамата вестители, които бяха спасили Джес в тундрата, й бяха показали своите.

Джес беше готова да изложи заключението си.

— Двете фигури на колоните, мъжът и жената, са пазители.

— Какво ти говори това?

— Че вътре има нещо, което да пазят.

Сю-Лин впери очи в нея.

— An deiseoil air?

Джес пое дълбоко дъх. За пръв път чу този древен въпрос на шестнайсетия си рожден ден, когато Флориан започна да я подготвя за бъдещата й роля. Въпросът, задаван на всеки пазител, откакто боговете бяха избрали първите. „Готова ли си?“

— ’seadh — произнесе тя древния отговор.

„Готова съм.“

— Тогава можеш да отвориш вратата, за което ще платиш с кръв.

„С кръв — помисли си Джес. — Цената на кръвното у наследяване.“ Тя пристъпи напред, постави длани върху тежкото желязно резе, което заключваше двете крила на вратата, натисна го нагоре и…

Болка.

От долната страна на резето имаше дванайсет остри шипа с формата на буквата Х.

Джес рязко отдръпна ръце и смаяно се вторачи в окървавените си длани и пръсти. Флориан не я беше предупредила за това.

По лицето й изби пот и тя погледна братовчедка си.

— Ти каза, че си готова — спокойно рече Сю-Лин.

Трябваше й известно време, но накрая разбра. „Не кръвта на Флориан — моята кръв!“ Обърна се към вратата, постави длани върху резето и отново го натисна нагоре.

Шиповете пак се впиха в плътта й, но този път тя беше избраната.

Вратата се отвори.

Студено и тихо безвремие. Джес трепереше. Сетивата й бяха изострени от адреналина и болката. Мека кехлибарена светлина привлече погледа й нагоре и тя видя…

Електрически крушки, монтирани на триподи високо на стените от двете й страни.

Сега чу гласа на Сю-Лин, която сякаш й говореше от огромно разстояние, а не застанала точно до нея.

— Поставили са ги преди петдесет години. Саждите от факлите повреждали каменните релефи.

Сю-Лин я поведе към очукана дървена ракла до стената.

Отгоре й бяха поставени три дрехи. Проста бяла ленена риза. Дълго бяло ленено наметало без ръкави с пурпурни ръбове и ширити. Изящна къса туника, също без ръкави, корава от лъскава металическа бродерия, изобразяваща дъбови листа — червени, зелени и златни.

Одежди за богослужение.

Дългата риза приличаше на стихарите, носени от някои духовници в християнското богослужение, а бродираната туника, макар и украсена с листа, а не с кръстове, беше амфибал, подобен на фелон, какъвто използваха католическите свещеници по време на месата и светото причастие. И като повечето богослужебни одежди, тези водеха произхода си от времената на друидите.

Джес с мъка движеше наранените си пръсти, докато си събуваше обувките, дънките, туристическата риза й бельото. Тя потрепери, останала гола на това древно свято място.

Когато се обърна, видя, че Сю-Лин стои до каменен купел при отсрещната дясна стена. Подаваше й естествен сюнгер.

В купела имаше студена вода. Джес потопи ръце, за да ги изплакне, и ги попи със сюнгера. Раните й започнаха да парят и тя потръпна.

— Стипца — поясни Сю-Лин. — Ще спре кръвта.

Когато свърши, Джес протегна ръце и братовчедка й превърза дланите й с алени памучни ленти.

Едва тогава помогна на младата жена да облече ризата, амфибала и наметалото.

Накрая се отдръпна назад и преценяващо я измери с поглед. После й даде знак да я последва по дългата централна пътека на кръстокуполния храм.

Все още боса, Джес тръгна по гладките варовикови плочи, по които бяха изтъркани две отчетливи ивици. Колко ли поколения пазители бяха извървели същия път?

Там, където във всяка нормална черква се намираше олтарът, дългата пътека свършваше пред гола стена. В средата й имаше двукрила дъбова врата, обкована с желязо. Не се виждаше резе.

Сю-Лин постави длани върху вратата и погледна назад към Джес.

— Джесика, ще следваш като други преди теб. — Думите отново прозвучаха церемониално. — Ще стигнеш по път, който ти е непознат. Ще бъдеш водена по пътеки, по които не си минавала. Мракът пред теб ще бъде превърнат в светлина и счупеното ще бъде поправено. Ще направиш всичко това за нашето Семейство и няма да се отречеш от него.

Тайната. Джес кимна, готова за своето бреме.

Крилата на вътрешната врата се разтвориха.

— Небесната зала…

Джес едва доловимо промълви тези думи, докато бавно се завърташе в кръг, обзета от почит, от благоговение.

Всички съвременни копия на тази зала, които беше виждала — тук в Цюрих, в Хонконг или Рим, навсякъде, — приличаха на нея: кръгли, със стени от гол камък, нощно син таван, нарисувано полукълбо от звезди и съзвездия. В средата — кръгла маса с дванайсет стола, символизираща равенството на онези, които седят около нея.

Ала тази древна светая светих… тази зала… почти хиляда и петстотин години по-стара от другите… беше невъобразимо по-близо във времето до истинската Небесна зала, в която Първите богове бяха дали своето Обещание на Семейството.

Погледът й се издигна към купола високо над облите стени от варовикови блокове. Тук-там по мазилката на тавана имаше пукнатини, живите цветове на небето и звездите бледнееха на слабата електрическа светлина. Тя сведе очи към почернелия от вековете под.

Гърдите й се свиха от чувства, които едва овладяваше. Това преживяване по невероятен начин утвърждаваше вярата й. Да види със собствените си очи, че днешното Семейство е съхранило съвсем точно знанието за това място през столетията. Пряко доказателство, което й позволяваше много по-убедено да вярва, че и останалите предания на Семейството от времето на Първите богове са оцелели през вековете.

— И през цялото това време… — удиви се Джес. — Нищо не се е променило.

Сю-Лин я хвана за лакътя.

— Не съвсем. — Поведе я към масата и я накара да спре зад резбования дъбов стол, който носеше символа на рода на Джес. — Вгледай се по-внимателно.

Младата жена постави бинтованата си длан на високата облегалка. Не беше на хиляда и петстотин години, мебелите нямаха чак толкова дълъг живот. Столовете навярно бяха заменяни през вековете, ала пак бяха от дъб.

Джес насочи вниманието си към масата, за да види дали дървото също е…

Очите й се разшириха.

— Масата! — ахна тя. — Каменна е.

— Вгледай се по-внимателно — повтори братовчедка й.

Джес отмести стола и плъзна пръсти по масата. Студеният камък беше гладък, полиран.

— Гранит… дребнозърнест… този зелен оттенък е характерен за Швейцария, затова предполагам, че камъкът е местен. Но защо не е…

Пръстите й спряха, стигайки до една от дванайсетте линии, които излизаха радиално от центъра на масата и я разделяха на дванайсет сегмента. Линиите на всички дъбови маси, които беше виждала в зали на Семейството, бяха или нарисувани, или инкрустирани с дърво или метал.

Джес се обърна към братовчедка си.

— Линиите са гравирани. Това ли имаш предвид?

Сю-Лин не отговори.

Джес отново насочи вниманието си към древната каменна маса и след миг дъхът й секна от изненада. Беше пропуснала нещо. Нещо важно.

Дъбовите маси във всички съвременни Небесни зали бяха еднакви. Всеки от дванайсетте сегмента носеше различен символ: изображение на съзвездие. Не от познатия зодиак, а съзвездията на Семейството — до ден-днешен неговите астрономи спореха къде точно се намират тези дванайсет звездни системи.

— Очертанията на съзвездията… не са…

— Това не са съзвездия.

Джес смаяно зяпна братовчедка си. Тя отричаше основен факт от семейната история, на който ги учеха от деца.

— Но…

— Вгледай се по-внимателно — за трети път каза Сю-Лин.

Озадачена, Джес пак огледа повърхността на масата и след кратък размисъл избра конкавното изображение в най-близкия до нея сегмент. Това беше съзвездието Цвят — голям кръг, малък кръг и хоризонтална черта, разположени един под друг. Какво друго можеше да е?

Тя безсилно прехапа устна. Изпитанието явно продължаваше, ала нямаше представа какво се очаква от нея.

След малко Сю-Лин изтегли един от столовете. На него лежеше пакет с големината на малка кутия за обувки, увит в пурпурен плат. Тя го вдигна и го занесе при друг сегмент от масата, в чийто символ бяха учили Джес да разпознава съзвездието Лък.

Под тъмната тъкан се показа черен метален предмет, покрит с вдлъбнатини. Сю-Лин го постави в съответстващото му по форма легло и въпросително погледна Джес.

— Метеорит? — предположи младата жена.

Братовчедка й повтори влудяващото напътствие:

— Вгледай се по-внимателно.

Сега вече предизвикваха професионалните й познания. Джес заобиколи масата и вдигна предмета. Оказа се изненадващо тежък, но тя с облекчение установи, че наистина е метеорит, отрязан от едната страна. Разгледа диаграмата върху плоската му повърхност и я позна.

— Това е хелиоцентрична слънчева система, следователно датира приблизително от… трети век преди новата ера.

Братовчедка й поклати глава.

Джес сподави раздразнението си.

— За да го датирам по-точно, имам нужда от лаборатория. Колко по-стар може да е този предмет?

— На девет хиляди години.

Думите отекнаха в тихата зала като гръм, разнесъл се след светкавица.

— Невъзможно!

— И все пак е вярно. — Сю-Лин посочи другите сегменти на масата. — Ние предполагаме, че така наречените съзвездия, нарисувани или инкрустирани върху дървените ни маси, всъщност са двуизмерни изображения на триизмерни легла, предназначени за дванайсет различни предмета. Един от тези дванайсет предмета е този метеорит.

— „Предполагаме“?! — Джес неволно стисна артефакта в ръцете си. Нима Сю-Лин искаше да каже, че пазителите не знаят какво всъщност представляват дванайсетте символа?

И тогава, подобно на безброй други преди нея, тя пое своето бреме, научавайки истината.

— Тайната е изгубена и даже пазителите не знаят къде да я търсят — произнесе Сю-Лин.