Драконът

Пролог

– Идват.

Далайла Таха вдигна поглед към лицето на баща си. Бе дошъл при нея. Тя остави тетрадката и молива, стана и се втренчи в същата посока, в която и той гледаше, на запад – там, откъдето обикновено идваха пясъчните бури. Но този път облакът прах, който косо се надигаше в небето на няколко километра оттук, не беше породен от силни ветрове, а от колона превозни средства.

– Идват – повтори баща ѝ с нисък тон и положи топлата си ръка на крехкото ѝ рамо.

Далайла усети сковаване в гърлото си и преглътна тежко. Страх се надигна, страх, който тя бе преживявала само няколко пъти преди това за своите четиринайсет години.

Мнозина от селяните около тях се бяха спрели и се взираха във виещата се змия от прах, който се издигаше към небето. Вече можеха да различат контурите на превозните средства и добре знаеха какво ставаше. Отворени джипове и камиони, натоварени с хора в опърпани униформи и с пушки в ръка. Местната милиция, предвождана от арабина Абдул ал-Фарук – един от лакеите на правителството в Хартум[1]. Вече бяха идвали при тях, търсеха пари, бяха пребили мъжете и насилили жените, за да продължат след това, крещейки войнствено, към следващото село. Този ад продължаваше още от момента, когато Шеврон бе открил петрол извън Бентиу. Село след село хората бяха изселвани заради заграбването на черното злато. И слуховете за това – какво можеше да се случи в някои от селата, ги бяха накарали да си загубят ума.

Но този път беше различно. Бяха много, имаше повече автомобили отпреди. Тракащ, насечен звук в далечината накара Далайла да насочи погледа си към светлосиньото замъглено небе. Слънчевите лъчи я заслепиха. Но тя ги видя, първо като малки точици на хоризонта, а след това като черни, заплашителни насекоми, които бавно увеличаваха размера си. Тракането стана още по-силно. Имаше три от тях – три хеликоптера. Някой изкрещя точно зад нея. Памуя, съседката, подскачаше наоколо и събираше децата си.

– Бягай и се скрий – чу тя да казва баща ѝ, докато я разтърсваше здраво за рамото, сякаш за да я събуди. – Бягай, Далайла! Бягай в храстите!

Но Далайла не помръдна. Краката не ѝ се подчиниха. Босите ѝ нозе стояха непоклатимо, заровени в пясъка. Тя здраво стискаше роклята си с юмруци. Звуците от хеликоптерите постепенно напълно се загнездиха в главата ѝ.

Сега те бяха тук, съвсем наблизо.

После изведнъж чу някакво пращене – звук, който никога преди не бе чувала, но проумя от какво беше. Пясък изхвърча от земята – облаци от пясък, който изглеждаше сякаш някой го беше надигнал. Тя гледаше втренчено, като парализирана, в една от ивиците, която се врязваше в почвата и продължаваше чак до разбитата стена от кирпич до първата къща и след това достигаше до тревната повърхност, така че сухата трева подскачаше. Момичето чу панически писъци около себе си, а след това възрастни и деца, които тичаха във всички посоки. Сякаш нея не я засягаше, като че ли беше зрител на постановка.

Тя усети как една ръка я хвана през кръста. Дръпна я назад по посока към пейките под голямото дърво. Още писъци, шумът от перките на хеликоптерите и тракането на картечниците – всичко това бяха само звуци, пясък, прах и паника. Баща ѝ се хвърли с нея към ствола на дървото. Тичайки, той се стовари върху нея. Кракът му се притисна към глезена ѝ. Тя усети как нещо там вътре се счупи, а след това вълна от болка плъзна нагоре по прасеца и бедрото. Тя изви крак в паника, придърпа го към себе си и остана на земята с вдигнат крайник и с ръце, притискащи прасците. Обърна поглед към баща си, видя как от силната болка лицето му се сгърчи и се втренчи учудено в бедрото му, там, където панталонът му беше разкъсан и едно мокро петно се разпростираше. Той се надвеси над нея и тя усети една закрилническа ръка около раменете си. Той изкрещя нещо, но тя не успя да чуе какво заради писъците, виковете и трясъка от хеликоптерите. Тя се отпусна тежко до него и се сгуши. Кървящи тела лежаха в пясъка, някои неподвижно, а други се опитваха да пълзят и да се придвижат напред. Много от покривите бяха в пламъци.

Той държеше едната си ръка върху кървящата рана на бедрото си. Тя се втренчи в лицето му.

– Мама! – изкрещя тя. – Къде е мама и Акай?

Хеликоптерите изчезнаха точно толкова бързо, колкото се бяха появили. Оглушителният звук от перките секна, а хеликоптерите изчезнаха в далечината – точно в същия момент първият джип зави към Свободното място пред тях.

Далайла трепереше. Като че ли невидими ръце я бяха сграбчили и силно я размърдаха и разтърсиха. Вятърът накара черния дим от горящите къщи наоколо да се обърне в посока към тях и двамата усетиха парене в очите, носа и гърлото.

Тя видя първите мъже да изскачат от колата, която беше спряла на двайсетина метра от тях. Един от войниците спря и се спусна към един от селяните, така че Далайла не успя да види кой е заради всичката кръв по лицето му. Раненият мъж се опита да се издърпа с ръце, докато краката му се влачеха след него, подобно на чифт безполезни дървени трупи.

Тя рязко подскочи, когато чу изстрела. Движенията на мъжа изведнъж секнаха и той остана да лежи в хоризонтално положение, с лице, заровено в пясъка. Ръцете му потръпваха странно.

Далайла въздъхна, усети как бащата обгърна раменете ѝ още по-силно и се опита да примъкне двамата от задната страна на дебелия ствол на дървото. Но не успя. Трябваше да се откаже. Пот се застича от лицето му. Ръката, която притискаше бедрото му, беше кървава.

Далайла стоеше като парализирана. Не можеше да направи дори едно-единствено движение. Вече едва усещаше пулсиращата болка в глезена си. Затвори очи. Не можеше да понесе да види това, което се разкриваше пред погледите им.

И изведнъж се дочу писък – прорязващ панически рев като от животно в голяма опасност. Далайла разбра кой беше. С неохота отвори очи и видя как двама мъже влачат сестра ѝ Акай за краката. Издърпаха я до мястото пред тях.

Тя усети, че баща ѝ я пусна. Опита се да се изправи, но не успя, падна и запълзя на четири крака по посока към Акай, която сега лежеше неподвижно по гръб с ръце пред лицето. Около нея стояха четирима мъже. Те се наведоха, клекнаха и всеки хвана по един от крайниците ѝ. Далайла видя още мъже да прииждат, тичайки. Първият от тях разкопчаваше колана си. Наведе се, вдигна полата на Акай нагоре към талията ѝ, свали панталона си и легна върху нея. След няколко секунди той движеше гърба си нагоре и надолу. Акай изпищя така, както Далайла никога преди не я бе чувала да крещи.

Четирима войници стояха в колона с крака към сестра ѝ. Викаха и се смееха. Изстрели проехтяха навсякъде. Далайла се отпусна на земята и запуши ушите си с ръце. Внезапно видя пред себе си Христос, Христос, който бе прикован на кръста. Акай лежеше точно така, както Христос бе провесен. Акай беше разпната. Акай и Христос.

Нещо се случи вдясно. Тя извърна глава. Един мъж дойде, влачейки баща ѝ и го блъсна в дървото пред нея. Баща ѝ се опита да се съпротивлява, но те го удряха по лицето и завързаха ръцете му зад гърба. Едната половина от лицето му бе цялата покрита в кръв, примесена с пясък. Едното му око го нямаше. Войникът го изправи до ствола на дървото и извади чук от колана си. Тя се втренчи невярващо, когато войникът извади един дълъг ръждясал пирон. Започна да го забива в слепоочието му. Далайла се опита да стане, но падна. Кракът ѝ не я държеше. Тя си помисли, че пищи, но може би беше някой друг. Ръждясалият дълъг пирон беше наполовина забит в главата на баща ѝ, но войникът продължи да удря с чука. Защо го правеше? Боже мой, защо го правеше?

Изведнъж тя усети някакви ръце зад себе си. Някой я улови за раменете. Силни ръце. Те я дръпнаха настрани от баща ѝ. Пиронът бе напълно забит в главата му. Баща ѝ се взираше с едно око празно нагоре в нищото. Тя не изпищя ли още веднъж? Не повърна ли?

Лежеше по гръб, не можеше да движи краката си. Някой здраво ги стискаше. Очите ѝ смъдяха. Разтвориха ѝ краката.

Тя съпротивляваше ли се? Може би пищеше толкова пронизително, колкото Акай, когато ѝ разкъсаха роклята. Или плачеше. Не знаеше.