Драконът

105.

Мястото не беше трудно за намиране. Бяха сложени множество заграждения, зад които бяха застанали тълпа от любопитни наблюдатели.

Ингер спря автомобила на тротоара, точно до загражденията. Йоаким отвори вратата, все още с телефона на ухо.

– Сега съм тук – заяви той на Мартин, който през цялото време беше на ръба напълно да изпадне в паника.

– Недей! – Хенрик се хвърли към предната седалка и сграбчи якето на баща си.

– Недей да отиваш там!

Йоаким остана седнал с единия крак навън и се обърна към Хенрик.

– Трябва да му помогна. Не се страхувай, Хенрик. Веднага се връщам.

– Не го прави! – извика Хенрик.

Йоаким успя да се освободи от хватката на Хенрик и излезе от автомобила. Дъждът валеше като из ведро. Той затвори вратата след себе си и видя, че Ингер се обърна назад, хвана ръката на Хенрик и започна да говори с него.

– Сега идвам – успокои го той, докато започна да си проправя път сред стената от зрители пред загражденията с мобилен телефон на ухо. Той безразсъдно си проби път сред множеството от хора, облечени с непромокаеми дрехи и с чадъри в ръка, докато не стигна до червено-бялата лента.

Той бързо се наведе и пропълзя под нея.

Един цивилен полицай незабавно отиде при него и постави ръка на рамото му.

– Трябва да стоите от другата страна – каза строго той.

– Говоря с него по телефона – каза Йоаким и посочи мобилния с левия си показалец. – Мартин. Аз съм негов приятел. Пуснете ме да мина. В момента разговарям с него!

Полицаят изкрещя нещо на един друг човек малко по-надолу по улицата, докато Йоаким продължаваше да говори по телефона.

– Сега тръгвам, Мартин. Веднага идвам!

Мартин тихо плачеше от другата страна на линията.

Цивилният полицай по-надолу по улицата дойде, тичайки.

Те уловиха Йоаким от двете страни и го поведоха по улицата, зад един от ъглите и по-нататък към един чакълест двор.

Йоаким веднага видя малкия павилион. Беше окъпан в острата бяла светлина от хеликоптера, който кръжеше. И видя черния, брониран автомобил от Аварийната служба, който стоеше на трийсет метра от павилиона.

Полицаите го отведоха до група полицейски коли.

Йоаким рязко спря и се обърна към полицаите.

– Трябва да отида при него. – Той посочи към павилиона.

– Чуйте. – Йоаким постави слушалката до ухото на единия пазител на реда. – Той се страхува – настояваше Йоаким. Но полицаят поклати отрицателно глава.

С едно рязко движение Йоаким се освободи от хватката и се затича. С все сили бягаше по чакълестия терен. Той видя, че двама мъже стояха зад бронирания автомобил и му крещяха нещо. Един полицай държеше щита си по посока към павилиона, докато се затичваше към Йоаким. Но беше прекалено късно. Йоаким вече беше преминал покрай бронираната кола и пробягваше последните трийсет метра до будката. Сложи ръка пред очите си, за да закрие лицето си от острата светлина отгоре, и надникна вътре.

– Мартин?

Мартин седеше плътно до левия ъгъл. Той държеше в ръка пистолета, насочен към него.

– Мартин? – повика го Йоаким, докато дишането му се ускоряваше. Дъждът не спираше да вали. Беше подгизнал.

Мартин силно плачеше като малко дете, което е паднало и се е ударило. От време на време хлипаше.

– Мартин! – Йоаким обърна глава за момент и забеляза много полицаи с щитове, които се приближаваха към него.

– Мартин, говори с мен!

Без предупреждение Йоаким пусна телефона на земята. Вдигна десния си лакът и го засили в прозореца. Стъклото се разби. Той видя, че Мартин върви назад, свива се в ъгъла, докато държеше пистолета към него с изпъната ръка. Дулото трепереше и се движеше с по няколко сантиметра наляво-надясно. Йоаким с лакът и ръце махна остатъка от стъклата по рамката на прозореца и видя, че започваше да му тече кръв на много места. Но той не усещаше никаква болка. Провря главата си вътре.

– Дявол да те вземе – ядоса се през сълзи Мартин. – Мамка му! Не влизай! Ще стрелям!

– Мартин, има хора, които те обичат. – Йоаким се опитваше да не гледа към дулото на пистолета. Той хвърли бърз поглед назад и видя двама полицаи, които се приближаваха. Йоаким извади главата си от счупения прозорец и се обърна към тях. – Стойте настрана! – изкрещя той. – Спрете където сте, мамка му! Нека ние двамата да оправим нещата!

Те спряха. Колебаеха се.

Йоаким отново се наведе през дупката на прозореца.

Междувременно Мартин бе станал на крака. Сега стоеше изправен с две ръце около пистолета, сочейки право към него.

– Върви си! – изхлипа той. – Махай се!

Йоаким поклати отрицателно глава.

– Няма да си тръгна. Няма да те оставя – увери той. – Ще дойдеш тук, при мен.

Мартин плачеше.

– Повярвай ми, Мартин. Аз ще ти помогна. Ела при мен, ела тук.

– Мамка му, аз го прострелях...

Йоаким разтърси глава.

– Ела тук сега. – Той вдигна ръка и я задържа отворена към него. От ръката му течеше кръв, която капеше по пода.

– Ела, Мартин. Ела тук.

Мартин преви глава и захлипа.

– Не се страхувай. Ела. – Йоаким отвори пантите на вратите вляво от прозореца, който беше счупил, и отвори павилиона. Отворът беше може би половин метър широк. Мъжът направи стъпка встрани и преви тялото си през дупката.

Раменете на Мартин се свиха. Той се заклатушка една стъпка напред.

Йоаким се наведе още по-навътре. Дулото на пистолета беше само на няколко десетки сантиметра от лицето му.

– Ние двамата ще оправим тази каша. Никой няма да ти направи нищо. Ела тук при мен.

Мартин се приближи с една малка стъпка напред. Йоаким сложи ръка на дулото и го стисна с ръка. Мартин го пусна с неохота. Йоаким взе пистолета през отвора и го хвърли отвън под светлината на хеликоптера.

Йоаким го улови за ръката, дръпна го към себе си и го обгърна с ръце. Той седеше така, внимателно полюшвайки това тресящо се от плач, изплашено тяло към себе си.

– Не съм искал да става така – хлипаше Мартин.

– Всичко ще бъде наред – успокои го Йоаким и притисна бузата му към себе си. – Не се страхувай. Аз ти обещавам, че всичко ще се оправи.

Останаха така за дълго, докато облечените в черно, въоръжени полицай, тихи и сериозни, се събраха в полукръг около тях.