Драконът

85.

Улав никога не беше разбирал хората, които изтъкваха, че сляпо се доверяват на усещането в стомаха. Защото то не беше ли само благословена смесица от субективни и обективни факти, коригирани за чувства, вкоренени предразсъдъци и опитът, който човек е имал? Ако всичко това в крайна сметка свършеше като буца в стомаха, то тогава и за него се отнасяше същото. Човек можеше да го нарече както си поискаше, по дяволите.

Улав паркира автомобила и се насочи към малкия навес на офис, който той беше наел през последните пет години до Мьола[42] покрай река Акешелва. Обичаше тази дупка, която се водеше офис, с изглед към малкия водопад. Тясно, но по някакъв начин уютно.

Той влезе вътре, поздрави адвоката от съседния кабинет, който излизаше, влезе в малката си бърлога и затвори вратата след себе си. Седна зад бюрото и погледна през прозореца към водопада.

Имаше нещо противно у Ферен. Той беше един от тези християни, които никога не бяха разбрали каква е разликата между това да бъдеш добър и да правиш добрини. Беше експерт в това да се представя за добър, но никога не беше извършил нещо добро за някой друг, освен за себе си. Но Улав винаги се беше стремял да носи професионална маска за пред всеки клиент и да върши онази работа, която те искаха, стига това да не включваше нещо пряко нарушаващо закона. Досега този принцип го беше предпазвал от проблеми.

Но той беше имал точно това чувство в стомаха през последното денонощие – не такова усещане в стомаха, а по-скоро някакво отвратително. Първо нахлуването и нападението над момчето, с чийто адрес Улав се беше сдобил. Беше прочел и заглавията от вестниците. А сега и това – че той веднага беше изключил Улав от по-нататъшно участие по случая, когато му даде адреса и скиците на апартамента, в който Йоаким, а най-вероятно и синът му се намираха. Ферен даде работата на други хора, които проявяваха желание да стигнат много по-далеч, отколкото Улав.

Улав се облегна на стола и сгъна ръце пред себе си.

"Но това всъщност не е мой проблем – помисли си той. – Аз не нося отговорност за това какво ще предприеме Ферен по отношение на информацията, която му дадох." А и Улав беше внимавал да не задава въпроси. Ако по-късно той бъдеше изслушван, с чиста съвест можеше да каже, че нищо не знае.

А сега се случи така, че Ферен го молеше да свърши още нещо. Не му се нравеше, защото това го доближаваше с една крачка до възможна отговорност.

Той се наклони напред на стола, сграбчи телефонната слушалка и набра номера, който беше запомнил.

– Да? – отговори Анжелика Хансен.

– Здравейте – поздрави Улав ентусиазирано. – Обажда се Егил Мухолт от Данъчната служба на Бревик.

– Здравейте!

Той долови очакването в гласа ѝ.

– Имам добри новини.

– Така ли?

– Ами да. Чрез телефонния номер, който ми дадохте, ние сме почти сигурни, че открихме апартамента, от който синът ви се е обадил.

– О! И там ли са?

– Вижте, нещата в момента стоят така, че апартаментът се намира в Копенхаген. В контакт сме с една друга фирма там, която ще накараме да проучи малко нещата – да се заемат да обиколят и да разгледат.

– Кои са те?

– Една датска фирма за събиране на дългове, с която работим съвместно. Възнамеряваме да ги чуем след ден-два.

– Ами добре.

– Веднага щом научим нещо повече, ще ви се обадя.

– Хиляди благодарности!

– Ами вие? Би било хубаво да свършим това без полицията да върви по петите ни. Засега не знаем дали те все още са там.

Той се заслуша, очакваше отговора, който се надяваше да чуе.

– Не?

– Свързвали ли сте се с тях?

– Не... все още не и за това...

– Веднага след като разберем дали синът ви и останалите са все още там, можете да се обадите на полицията. Нали така?

– Но...?

– Мисля, че всичко ще мине добре – успокои я Улав. – След броени дни синът ви отново ще си бъде у дома.

– О, много благодаря! Не знам как да ви се отплатя! Обадете ми се веднага, щом...

– Няма проблем. Ще се чуем отново – завърши той и затвори.

– Подобен разговор повече няма да провеждам – помисли си Улав. – Никога. – Ръката му все още лежеше върху телефонната слушалка. – Независимо дали Ферен моли или заплашва. Стомахът ми не го понася.