Драконът

74.

Мартин беше плувнал в пот, когато влезе в апартамента след карането на колело. Беше карал доста, много повече, отколкото обикновено – и много по-бързо. Но това не му помогна особено, за да се справи с отвратителното чувство, което се беше загнездило в стомаха му. То се беше появило, когато полицията дойде в училището и говори за Файте-Йон и видеото.

Мартин съжаляваше. На няколко пъти дори си беше помислил, че трябва да разкаже всичко на майка си. Но след това си представи как щеше да реагира Руар, затова се отказа. Руар щеше да експлодира, да откачи напълно.

Мартин едва смееше да мисли за всичките пари, които той и Андреас бяха похарчили. Бяха толкова много. Всъщност не проумяваше за какво бяха отишли. Ами ако Руар разбереше за това? Може би щяха да го пратят в приемно семейство или затвор за малолетни.

Най-много от всичко Мартин искаше да забрави. Искаше му се това да потъне вдън земя, да изчезне и всичко да си стане постарому. Както беше преди да намери онзи метален куфар и преди да се случи това с Файте-Йон.

Мартин свали от себе си черния суитшърт с качулка и го захвърли на един стол в антрето. Отиде в стаята си, седна пред компютъра и го включи.

С бързи и отработени движения по клавиатурата и мишката влезе в Интернет и отвори Фейсбук.

За пореден път погледна профила там, където онзи Йоаким Жаклин беше написал, че ще плати 10000 крони за картите памет. Но ужасното усещане в стомаха му веднага се върна, затова Мартин излезе от профила.

Андреас и той не бяха разговаряли, откакто полицията беше идвала в училището. Бяха стояли на разстояние един от друг.

В същия момент той чу, че входната врата се отваря. Долови гласа на Руар, който звучеше необичайно нежен и сговорчив. Мартин набърчи чело.

– Влезте – каза Руар.

Мартин чу вратата отново да се затваря. Ключалката щракна. След това се разнесе тихо мърморене.

– Ще проверя дали си е вкъщи – дочу да казва Руар.

Сякаш остра лапа го сграбчи за стомаха. Мартин избърса дланите си от потта в панталоните си и се изправи леко в стола, когато на вратата внезапно се почука – три бързи удара.

– Мартин? – обади се Руар – там ли си?

След това вратата се отвори.

Мартин зяпна от изненада.

Зад Руар стояха двама души. Мартин ги позна веднага. Той усети как кръвта изчезна от главата му. Устата му беше отворена, но оттам не излезе нито звук.

– Мартин, това са двама души от полицията. Те биха искали да поговорят с теб – обясни Руар. Лицето му беше пребледняло и изопнато – беше толкова бял, колкото Мартин се чувстваше.

Това беше същата полицайка и един мъж. И двамата бяха в униформи.

– Здравей, Мартин – поздрави го жената. Тя държеше полицейската си шапка в ръка. – Ще може ли да си поговорим малко?

– Защо... какво...?

– Ние имаме само няколко въпроса около случилото се с Ян Халворшен. Ти беше на срещата, която проведохме в училище, нали?

Мартин кимна и преглътна.

Руар се вторачи в него с присвити очи, изпълнени с раздразнение. Мускулите на челюстите му се движеха ритмично.

Тримата влязоха в стаята, която изведнъж стана много тясна и мъничка. Полицайката застана пред другите и хвърли поглед към монитора му. На стартовата страница беше отворен "MSN"[38]. Това беше и страницата, която се появи на плоския екран точно сега.

– И ти имаш добър компютър – каза тя и кимна към екрана. Наведе се напред и погледна хард диска, който бръмчеше върху бюрото. Заради всичките вентилатори, които той беше монтирал след ъпгрейдването, нивото на шума се беше повишило значително.

Мартин потъна във въртящия се стол.

– Попитайте го – насърчи ги Руар и хвърли към жената бърз поглед, – много бих искал да знам дали той е извършил нещо нередно.

Хане Мьорк изгледа изпитателно доведения баща на Мартин.

– Може ли да се успокоим малко? – попита единият пазител на реда.

Мартин кимна.

Двамата полицаи седнаха един до друг върху разхвърляното легло. Руар остана прав.

– Ти и един твой приятел – започна Хане Мьорк, – името му е Андреас. – Тя се усмихна. – Преди няколко дни сте ходили у Ян Халворшен, нали така?

Мартин вдигна рамене и започна да си хапе долната устна.

– Отговаряй като хората – ядоса се Руар.

Мартин отказа да го погледне. Вместо това сведе поглед надолу към пода.

– Бъдете така любезен – каза полицаят и погледна към Руар. – Позволете ни да си свършим работата.

Руар отчаяно поклати глава.

– Няма да стане, ако го галите с перце – възпротиви се той. – Вие поне трябва да знаете колко много проблеми той... – И отново стисна устни, като още веднъж поклати глава.

Мартин изви ръце, потрепери, не искаше да погледне в очите никого от тях. Единственото, което се чуваше ясно и отчетливо, беше бръмченето на хард диска. Обикновено този звук въобще не му правеше впечатление.

– Мартин – продължи Хане Мьорк, – може ли да ме погледнеш?

Мартин вдигна очи.

– Ти и Андреас сте били в дома на Ян преди няколко дни, така ли е?

Момчето отново сведе погледа си надолу.

– Може би. Не си спомням...

– Не си ли го спомняш добре, а? Разбрах, че вие не сте ходели там толкова често и че дори е било рядкост приятели да му отидат на гости. Когато вие сте отишли там, той е бил сам у дома. Майка му е била на работа. Трябва да се е случило веднага след училище. Сега сети ли се?

– Да.

– Хубаво. Може ли да ни разкажеш малко по-подробно какво правихте там?

Отново това неприятно бръмчене от компютъра.

– Ян, ти и Андреас – подкани го полицаят след няколко секунди. – Какво сте правили в дома на Ян?

Мартин хвърли поглед към доведения си баща. Той стоеше там, сега не чак толкова червен над носа и със скръстени ръце, олюлявайки се от едната страна на другата. Изглежда сякаш всеки момент щеше да експлодира.

– Гледахме едно видео и такива неща – отвърна тихо Мартин.

– Аха – отвърна Хане Мьорк – и какво друго?

Мартин вдигна рамене.

– Отговаряй веднага! – внезапно изкрещя Руар.

– Ай, ай, ай – изненада се пазителят на реда и стана. С една голяма крачка той изведнъж се оказа рамо до рамо с Руар. Полицаят стърчеше с почти една глава над него. – Успокойте се сега.

– Така няма да го накарате да каже каквото и да било – ядоса се Руар. – Истината ви казвам. Това момче така лъже, че чак носът му е започнал да расте.

Полицаят направи половин крачка назад, докато гледаше към Руар.

– Добре – прекъсна го Хане Мьорк. Тя отново насочи погледа си към Мартин. – да не хабим прекалено много време за това. Ти очевидно нямаш да ни разкажеш кой знае какво, правилно ли разбирам, Мартин?

Мартин не отговори. Той предпазливо надзърна към Руар.

– В такъв случай имам само един-единствен въпрос към теб, Мартин – заяви Хане Мьорк.

– Да?

– Ние много бихме искали да вземем с нас твоя компютър, да го вземем назаем за няколко дни. – Тя посочи бръмчащата стоманена кутия върху бюрото. – Нямаш нищо против, нали?