Драконът

77.

Мартин чу, че майка му разговаря с някого по телефона във всекидневната.

Руар не се беше прибрал. По-рано, когато Руар беше напускал ядосан апартамента, обикновено не се връщаше преди следващия ден. Отделни пъти бяха минавали и по няколко дни. Междувременно Мартин нямаше никаква представа къде беше той. Може би при майка си, която живееше във Фюрюсет[39]. Когато Руар изчезна така внезапно, майката на Мартин се заседя още повече от обикновено и се обаждаше по телефона на приятелки, за да я успокояват.

Мартин беше решил. Той трябваше да се махне. Беше бягал и преди, но всеки път само за по една нощ. Но сега беше различно. Когато от полицията откриеха, че той беше качил видеата, те щяха да се върнат и да го отведат в управлението. Но не от това се страхуваше той. Този път той беше сигурен, че Руар щеше да го убие.

Извади от раницата си учебниците и ги остави под леглото. След това извади пощенския плик с всички карти памет и документите и ги натъпка в ученическата си чанта. След това разхвърля купчината с дрехи по пода наоколо и извади пуловера с качулка, чифт чорапи и якето за вятър, които също прибра в раницата.

След това поседя замислен – защото оставаха още две неща, от които той можеше да има нужда.

Мартин отиде до вратата, долепи ухо и долови високия глас на майка си, която говореше с бясна скорост по телефона във всекидневната. Момчето отвори вратата, застана до гардероба, намери дамската чанта на майка си, извади триста крони и ги пъхна в джоба си. След това, ходейки на пръсти, отиде в спалнята на майка си и Руар.

На Мартин му беше малко студено, когато се оказа навън. Затича се по посока към пристройката, където се намираха всички контейнери за отпадъци. Бяха много на брой. Всички блокове наоколо изхвърляха боклука си там. Мина зад първата редица с контейнери. Там извади пуловера си с качулка от раницата и го облече.

След това измъкна кафявия плик за писма, разтърси го и се заслуша в тракането на картите памет на дъното. Сложи го върху асфалта, вдигна крак и го смачка с подметката, колкото се можеше, по-силно. Всичко се разби на парченца. После повтори действието много пъти един след друг.

– Мамка му! Мамка му! Мамка му!

След това отвори един от контейнерите и зарови пощенския плик вътре под купчина боклуци. Контейнерът беше почти пълен.

Погледна надолу към дъното на раницата си в момента, в който я затваряше. До якето за вятър той зърна дръжката на револвера. В страничния джоб беше поставил кутията с патроните.

Момчето отново затвори раницата, метна едната презрамка на рамото си и закрачи. Внезапно се спря, замисли се, обърна се и пое обратно. Отиде до бараката за колелета. Ключът за катинара се намираше в джоба му.

Веднага след това се метна на велосипеда си и пое.

Мигом се почувства по-сигурен. С велосипеда бързо се отдалечи. Освен това носеше със себе си револвера, в случай че някой опиташе нещо.

Пое по пътеката в същата посока, в която беше карал с велосипеда, когато откри металния куфар. Но този път щеше да избяга много далеч от всичко. Повече нямаше да го видят.

Сега никой не можеше да го хване. Нито полицията, нито Руар. Никой.

Мартин се движеше по велоалеи и малки улички. Не караше бързо. Това можеше да изглежда подозрително. Но всеки път, когато видеше някого – независимо дали бяха таксита или други автомобили, момчето слизаше от колелото и се опитваше да се скрие, докато отминеха. Някой вероятно би си помислил, че е подозрително момче да кара колело посред нощ, и щеше да се обади на полицията. От време на време преминаваше покрай хора, които се разхождаха, но тогава той просто забързваше, така че да нямат възможност да го видят добре.

Все още не си беше изяснил къде щеше да отиде, затова държеше курс към центъра на Осло. Подскочи, когато мобилният телефон, намиращ се в джоба на панталона му, изведнъж започна да звъни и да вибрира. Той спря и го извади. Беше номерът на майка му. Когато звъненето най-сетне спря, момчето изключи телефона си. След това продължи с велосипеда по-нататък.

Усещането да кара по улицата посред нощ беше отвратително. Момчето го беше правило и преди, но така и не беше свикнало напълно с това. Вятърът беше по-студен.

Няма да ме хванат! Никога!

Хората не познаваха добре Мартин, макар че той беше минавал няколко пъти с велосипеда си. Вечер всичко изглеждаше различно. Освен това той все повече замръзваше, затова забърза скоростта си.

Скоро Руар щеше да открие, че той е взел револвера и всичките му амуниции – и адът щеше да започне.

"Не биваше да го взимам – помисли си момчето. – Проклет да съм, че го взех." Но сега беше прекалено късно.

Младежът беше стигнал до централните улици. Червените цифри на часовника от покрива показваха 03:22. Той не знаеше с точност къде се намираше, но не беше далеч от Гюнерльока[40], доколкото беше наясно. Тук имаше много хора – такива, които бяха сами и крачеха забързано по тротоарите и които не ги беше грижа за него, но също и групичка младежи, които го зяпнаха, когато той премина с колелото си покрай тях. Мартин се престори, че не ги забелязва. Просто продължи, дишайки тежко, докато не изпускаше от поглед автомобилите, които изникваха.

Караше по пешеходната улица покрай кино "Елдорадо" и един бутик за облекло, пресече улица "Карл Юхан" и продължи по-нататък към крепостта Акешхюс. Мартин знаеше, че лодката, на която се беше качвал през лятото, не беше много далеч от Акер Брюге. Бяха хванали трамвая до Акер Брюге и бяха извървели пеша останалата част от пътя до ферибота за Кил. Тогава имаше малко за ходене, особено защото им се налагаше да теглят след себе си тежките куфари. Мартин беше ядосан, бесен на баща си, когато най-сетне стигнаха.

Не знаеше защо минаваше по този път с колелото. Това беше само мисъл. Но колкото повече наближаваше, ставаше все по-сигурен, че нямаше да може да се качи на борда, независимо от всичко. Предишният път имаше много контрольори, преди двамата да се качат на борда. А той нямаше билет, само малко над триста крони в джоба.

Мартин спря и слезе от велосипеда, когато забеляза потъмнялата вода в далечината. Точно пред него се намираше крепостта Акешхюс с огромна, зелена морава отпред. Момчето буташе колелото по тихата и безлюдна улица и отиде на ливадата. На малко разстояние пред него имаше няколко дървета и храсти. Насочи колелото по моравата и отиде там. Нямаше никой друг наблизо. Мартин заключи велосипеда си и го остави зад един храст. След това самият той пропълзя под храста, застла якето за вятър под себе си, а училищната си раница реши да използва за възглавница. Пъхна едната си ръка в раницата и опипа дулото на револвера. Беше по-безопасно.

Замръзваше, но отново затвори плътно очи, с надеждата, че ще успее да поспи малко.

Но не изминаха много минути, преди тялото му да започне да трепери заради студа. Веднъж баба му беше разказала, че когато някой се тресе от студ, то той трябва да се опита да отпусне тялото си и треперенето ще престане. Но когато младежът го изпробва за няколко минути, да лежи там спокойно, придоби усещането, че сякаш студът още повече го обземаше. Трябваше вместо това да стане, да се обгърне с ръце, да се пораздвижи и да разтресе горната част на тялото си, да остане така за дълго време, докато часът минеше четири и дневната светлина не започнеше да озарява небето. Поседя за малко и забеляза, че небето се проясняваше.

Улицата наблизо се беше оживила. Няколко души вървяха забързано по тротоарите, а и наоколо минаваха доста автомобили.

След известно време младежът свали якето за вятър, сложи раницата на гърба си и отключи велосипеда си. След това се изпика зад храста, изтупа от себе си пясъка и тревата, които се бяха полепили по дрехите му, качи се на колелото и потегли. Не смееше да кара бързо. Първо краката му бяха вкочанени, а горната част на тялото му, както и въздухът бяха много по-студени, когато караше с бърза скорост.

Стомахът му къркореше. Но най-лошото беше, че той замръзваше, а освен това беше жаден. Единственото място, където знаеше, че е отворено толкова рано сутринта, беше Централна гара Осло, затова той пое в посока към нея.

Отне му само няколко минути да стигне до гарата. Остави колелото си на тротоара, където имаше паркирани множество други колела, заключи го и влезе вътре.

Мартин леко приведе рамене, когато се озова вътре в голямата зала. Закрачи бавно, наслаждавайки се на топлината, която го обгърна и която бавно се пропи през дрехите и в тялото му.

Поседя пред един от павилионите, загледан в хората. Те си купуваха чаши с парещо горещи напитки, хотдози, багети и пица на парче, която седеше топла и готова за взимане зад стъклото на тезгяха. Младежът извади трите банкноти, които имаше в джоба си – триста крони на банкноти. Усети пристъп на угризение на съвестта, когато застана на опашката и малко по-късно си поръча парче пица пеперони и от най-малката чаша кока-кола. Това му струваше почти едната цяла стотачка. Върнаха му само няколко крони.

С парчето пица и чашата в ръце той отиде на една пейка, седна и изяде и изпи всичко.

След това продължи със скитането. Ръцете и краката му все още бяха студени. Всички останали изглеждаха така сякаш знаеха точно какво ще правят. Единствено той обикаляше безцелно наоколо.

Когато часът стана почти осем и половина, се спря пред един знак, който висеше нависоко под покрива и какъвто той никога преди не беше виждал. Тогава му хрумна най-нормалната от всички идеи. Разтърси глава и се усмихна – защото не се беше сетил по-рано.

На надписа пишеше: "Арктик Интернет Норвегия". Вътре седяха хора в тесни кабинки с компютри пред себе си и усилено пишеха.

"Имам 10000 крони, които ме чакат" – помисли си Мартин. Само трябваше да ги вземе. С тези пари можеше да се справи доста месеци.

Влезе и си нае компютър с достъп до Интернет за петнайсет минути. Не му беше необходимо повече време. Струваше му двайсет крони. Дадоха му място в едно тясно ъгълче.

Единственият проблем беше, че повече не разполагаше с пощенския плик с всичките видеа и документи. Но Йоаким нямаше как да знае за това. Щеше да се справи въпреки всичко. Други възможности нямаше. Мартин трябваше да вземе парите.

Той навлажни пресъхналите си устни, разтърка ръцете си една в друга, постави пръсти върху клавиатурата и се загледа концентрирано в екрана. Там се намираше номера на Йоаким Жаклин.

След няколко часа щеше да бъде с десет хиляди крони по-богат.