Драконът

55.

В момента, в който Йоаким бе стигнал до главния вход на "Радисън САС Хотел", той внезапно спря и се обърна на 180 градуса. Един мъж зави зад ъгъла на хотела в същия миг, 70-80 метра по-надолу по тротоара.

Йоаким забеляза мъжа, когато спря, поколеба се малко по-дълго, преди да пресече улицата и да продължи нататък, вместо да се качи на тротоара в посока към него.

Йоаким нямаше никакво съмнение. Това беше преследвачът му.

Отиде до рецепцията и бързо се озърна наоколо, почти като че ли се надяваше да види как Далайла седи някъде там и да чака. Но от седящите групички около рецепцията имаше единствено непознати в бизнес облекло и хора с големи куфари, скупчени в редичка по пода.

Отиде до рецепцията и една усмихната служителка погледна към него.

– Мога ли да ви помогна?

– Бих искал да си наема стая за една нощ – заяви Йоаким – и се чудех дали не може да откриете жена, на име Далайла Таха, която се е настанила тук. – Той спелува името ѝ на рецепционистката буква по буква.

Лицето ѝ промени израза си. Внезапно погледът ѝ стана по-сериозен. След това тя поклати глава.

– Тъкмо един друг човек беше тук и питаше за същата жена – обясни тя.

– Така ли?

– Преди два дни. А във всеки случай тогава тя не е била регистрирана тук.

Йоаким усети как мускулите на врата му се напрягат.

– Но мога отново да проверя. – Тя бързо написа името на клавиатурата и се загледа в екрана. После поклати бавно глава. – Не, никой с това име не се е регистрирал при нас. Мога да проверя дали не е направила резервация... – Тя отново започна да пише. Но за пореден път разтърси отрицателно глава.

– Съжалявам. Никаква Далайла Таха няма тук. Днес ли трябва да пристигне?

– Да. – Той извади една кредитна карта от портфейла си и я остави на тезгяха.

– Тогава бих искал да наема стая.

– Имате ли резервация?

– Ъм... не.

– За съжаление, хотелът ни е пълен.

Йоаким усети как наново се поти.

– Пълен?

– За съжаление, да.

Йоаким си взе обратно кредитната карта и я върна в портфейла си. Отдалечи се, извади новия мобилен телефон и набра номера на Далайла. Заслуша се. Все още никаква връзка. Тя го държеше изключен през цялото време. Бързо написа един есемес: Няма свободни стаи, и го изпрати.

Какво, по дяволите, ще правя сега?

Йоаким огледа хората, които се намираха около рецепцията и по масите в малкото кафене вляво. Мъжът, когото бе видял с крайчеца на окото си, когато влизаше в хотела, го нямаше. Но мястото беше трудно за оглеждане. Беше лесно за някой преследвач да се скрие.

Бързо тръгна наляво към едно стълбище. Двама костюмирани мъже се качваха нагоре. Йоаким изтича покрай тях. На долния етаж мина през вратата, която водеше до гаражното отделение на хотела. Йоаким притича долу през помещението, излезе през една врата до портата на гаража и стигна до тротоара отвън. Видя едно такси, което се приближи, спря го и скочи на задната седалка.

– До хотел "Рика Хелсфюр", моля – поръча той и подаде на шофьора кредитната си карта.

Петнайсет минути по-късно таксито пристигна пред хотела на Хелсфюр[27]. Той плати и влетя в рецепцията.

До рецепцията седеше малка групичка облечени в туристически дрехи азиатци, които щяха да напуснат стаите си. Йоаким застана на опашката зад тях и сменяше тежестта си от крак на крак, докато чакаше да приключат.

Чернокожият мъж на рецепцията не бързаше, усмихваше се и беше изключително дружелюбен. Когато последният човек най-накрая беше проверил сметката си и се беше разписал за разплащането, на Йоаким почти му се повдигаше.

Доколкото знаеше, Далайла беше на път да се регистрира в хотела на "САС" точно сега, може би под фалшиво име. Какво щеше да прави, когато откриеше, че той не е там? Щеше ли да посмее да му се обади отново?

– Мога ли да ви помогна? – Африканецът на рецепцията се усмихна широко.

– Да. – Йоаким бързо се огледа наоколо. Малката групичка от четиримата туристи се канеше да изтеглят куфарите си от главния вход.

– Можете ли да проверите дали една жена, на име Далайла Таха, живее тук? – Той спелува по букви името ѝ за втори път днес, докато не изпускаше от очи лицето на мъжа пред себе си.

Нещо се случи – едно почти незабележимо набраздяване в крайчеца на устата му. За кратък момент очите му почти излъчваха страх, преди бързо да сведе поглед надолу и да започне да пише по клавиатурата. След това погдедна Йоаким. Бавно поклати глава.

– Не, за съжаление.

– Възможно ли е току-що да се е регистрирала?

– Не. – Изглежда, той сякаш отново си беше възвърнал самочувствието. – Такова име щях да запомня. То е африканско, нали?

Йоаким кимна.

– Сигурен сте, че не е пребивавала тук?

– Да, сигурен съм.

Йоаким въздъхна тежко.

– Мамка му – измърмори тихо той, обърна се и се насочи към изхода. Изведнъж нещо изписука в левия джоб на якето му, старият мобилен телефон. Извади го. Нов есемес. Там пишеше: "Личен номер", вместо номера на обаждащия се.

"Това са онези дрисльовци" – помисли си Йоаким. Отвори съобщението. Посланието беше кратко.

Имаш поща

Йоаким тихо изпсува. Не можеше да е никой друг, освен онези младежи.

Мейл? Не беше възможно да са намерили имейл адреса му, който той наскоро беше подновил в "Хотмейл". Нямаше смисъл да го проверява. А и те нямаше как да са го взели от Хенрик. Той не го знаеше.

Единственият друг имейл адрес, който момчето имаше, беше официалният, който той беше използвал в "Ханза файненшъл партнърс". Но беше съвсем сигурен, че отдавна са го махнали. Обаче си спомняше както адреса, така и паролата, с които да си влезе в акаунта. Тази парола използваше всеки ден, докато работеше в Хартум. Беше 689crick.

Йоаким се обърна и срещна погледа на рецепциониста, който междувременно го беше наблюдавал. Той за пореден път отиде до рецепцията и се усмихна дружелюбно.

– Имате ли компютър с интернет тук?

– Да. Намира се точно ей там, на бюрото до групичката седящи. – Той посочи. – Можете да го използвате.

– Благодаря.

Йоаким отиде, седна пред екрана и отвори Интернет експлорър. След това написа www.mail2web.com в полето за адреси, страницата на "Mail2Web" се отвори и той написа: Joachim.Jacklin@HFP.no с паролата: "689crick" и натисна: "Провери имейла".

Компютърът беше бавен. Той нетърпеливо забарабани с пръсти до копчетата на клавиатурата и хвърли бърз поглед зад себе си.

Рецепционистът все още го следеше с очи.

Картината на екрана бавно се зареди с входящите писма. Затвори очи за кратко, след което купищата от непрочетени имейли се появиха. Броячът се спря на триста хиляди. Той видя последния изпратен имейл, доставен днес от адрес в "Хотмейл", който той не познаваше.

Той го отвори:

До: Joachim.Jacklin@HFP.no

От: 7829olflaske@hotmail.com

Тема:

Йоаким Жаклин във Фейсбук ще стане приятел с Alien Rubica, имейл адрес 5543rubika@hotmail.com, парола многопари СЕГА!!!!!!!!!!

Йоаким набърчи чело. Какво означаваше това? Още веднъж погледна изречението. Знаеше какво представлява Фейсбук.

Съобщението не можеше да означава нещо друго, освен че му бяха създали профил с неговото име и сега искаха той да се логне под псевдонима "Alien Rubica" и да изпрати покана за приятелство с профила, създаден на негово име.

Проклети хитри младежи.

Написа: "www.facebook.com" в полето за адрес и се логна с имейл адрес и парола, както беше описано. Секунди по-късно вече беше влязъл в профил на Alien Rubica – който не съдържаше нищо.

Написа: "Йоаким Жаклин" в полето за търсене. Усети най-вече облекчение, когато видя собственото си име да се появява. Пишеше: "?" в квадратчето, където повечето хора слагаха своя снимка като част от профила. Натисна: "Добави към приятелите" и потвърди допълнителната покана на екрана. Изчака няколко минути, но нищо не се случи.

Щеше да отнеме време, преди те да отговорят на поканата за приятелство.

Затова той се разлогна от компютъра и потегли. Беше принуден да се върне обратно в хотела на "САС".

Не му хрумваха по-добри идеи.