Драконът

78.

Йоаким се обърна на една страна в леглото и отвори очи. Червените цифри на дигиталния часовник показваха 08:12. На съседното легло Хенрик все още спеше непробудно. Дишаше дълбоко и равномерно. Прозорецът на спалнята беше открехнат, но на мъничкия заден двор цареше пълна тишина. Той долови слабия шум от градския трафик в далечината.

Йоаким се отви и отиде в банята. Вратата към спалнята на Далайла беше затворена, затова той реши, че и тя все още не се е събудила. Взе си един бърз душ. Няколко минути по-късно се беше облякъл. Отиде в кухнята, сложи две филийки хляб в тостера и пусна кафемашината.

"Първата крачка е направена" – помисли си той, но чувството не беше приятно. Усещаше тялото си сякаш то непрекъснато беше в готовност за тревога.

Сипа си половин чаша кафе и започна да яде препечената филийка с масло.

След това донесе папката с документите, които беше събирал и съхранявал от времето много преди да го арестуват, и заразгръща из страниците.

В папката имаше копия на фиктивни фактури, извадки на сметки от международните банкови сметки на Ферен, скици на тайната му собственост в компаниите, които са били използвани като доставчици на проекти за подпомагане, както и копия на документи, удостоверяващи парични преводи до главната сметка в банка "Барклис" в Лондон, откъдето са били извършвани най-големите подкупи.

Всичко това, за което Йоаким си беше мълчал по време на съдебния процес.

В Судан той работеше като частен счетоводител и финансов шеф на три големи локални компании, които получаваха приходите си от проекти за подпомагане. Една от фирмите очевидно се занимаваше с търговия – в която, строго погледнато, никой нямаше различна функция от това да бъдат оскъпяващи посредници за внос. Другите две се занимаваха с развитие и изграждане на комерсиални локали, жилища и проекти. Продажбите възлизаха на стотици милиони.

Той, естествено, беше участвал в парични преводи, за които знаеше, че всъщност представляваха рушвети и разплащания с корумпирани политици и бюрократи, прикривани като такси за консултанти и посредници и други безобидни разходи. Средства, които след време са изчезнали, придвижвайки се към сметките на политици и бюрократи в данъчни оазиси. Това беше обичаен бизнес. У никого не се пораждаше и грам съмнение заради такъв вид разплащания. Онзи, който си мисли нещо друго, никога не е работил в подобни фирми и държави, мислеше си Йоаким. Тогава изведнъж една група от експерти по борбата с корупцията, която се беше появила и беше инициирана от Световната банка, отиде по-далеч. Претърсиха компаниите. Но те така и никога не откриха истинските им притежания, както и че Ферен беше този, който едновременно беше притежателят и който контролираше и взимаше всички важни решения в компаниите. Професионалните адвокатски фирми с хонорари от милиони се бяха погрижили да покрият нещата. Затова и Ферен влезе в ролята на добрия благодетел на бедните в Судан, освен това ефективно затвори устите на всички, които имаха някаква представа за дейността му.

Няколко дни преди Йоаким да бъде арестуван, Дракона го посети и разказа в подробности какво щяха да направят неговите лакеи с Хенрик, в случай че Йоаким не си мълчи. Там и тогава Йоаким се убеди, че Дракона нямаше да има каквито и да било скрупули, ако отнемеше живота на неговия син.

Беше събрал документите като вид доказателство от деня, в който истинският облик на Дракона бавно започна да излиза наяве, докато те все още си говореха. Всъщност от момента, в който той откри един счетоводител да лежи на пода в офиса, пребит до кръв. Треперещият суданец не казваше кой или защо го беше извършил, а само, че го бяха пребили с дървена пръчка. Йоаким му помогна да стигне до тоалетната, да измие кръвта от лицето си и да огледа счупените си предни зъби. Суданецът попита Йоаким многократно какво нередно е извършил, че Аллах позволява да бъде наказан по такъв начин.

Но Йоаким прозря какво се беше случило, когато малко по-късно същия ден влезе в офиса на Дракона и видя окървавената пръчка да стои подпряна на стената зад гърба му. Разкритието се беше разгърнало бавно, подобно на покривало, което малко по малко се беше отдръпвало, и човек започва да вижда все повече и повече изгнили трупове, където змии, бели червеи и насекоми пълзят и се увиват.

В следващите дни той трябваше да използва времето, за да прегледа документацията внимателно още веднъж, да напише смислено обяснение, да запише всичко, което си спомняше като връзки и детайли и да се свърже с предишни колеги, за да се опита да открие липсващи парченца от пъзела, както и да се опита да убеди повече хора да се включат. В списъка разполагаше с трима централни бивши колеги на Ферен. Освен това щеше да запише и обясненията на Далайла. Всичко, с което тя можеше да допринесе, щеше да потвърди и да разшири обвиненията срещу Ферен. А ако те можеха да се доберат и до доказателствения материал, който тя беше събрала, то това щеше да се окаже последният пирон в ковчега.

Но той се нуждаеше и от пратеник, а Ингер Холмсбю все още не знаеше, че беше назначена за това. Не след много дни той щеше да се свърже с нея. Тя щеше да държи в ръцете си най-експлозивната от много години насам новина. Заедно те щяха да отсекат главата на Дракона. И докато протичаше битката, те щяха да бъдат тук, скрити, много далеч от бълващата му огън паст.

Йоаким отиде във всекидневната, за да вземе листове и химикалката от шкафчето с телефона. Написа следното съобщение:

Отивам на разходка. Ще купя нещо за закуска. Взел съм си мобилния. И. (Написано на английски.)

Хенрик. Излизам на разходка. Кажи на Далайла, ако искаш да говориш с мен. Взел съм си мобилния телефон. Татко

Йоаким погледна последната дума. Беше се колебал в продължение на няколко секунди, преди да я напише. Думата като че ли не му се връзваше. Струваше му се почти чуждо и странно след всичките тези години.

Той си нахлупи войнишката шапка с козирка, когато излезе. Докато слизаше надолу по стълбите, включи новия си мобилен и го пъхна в джоба си.

Закрачи по тротоара под слънчевата светлина. Вече беше горещо. Сви наляво и ускори крачка, така че да настигне темпото на останалите пешеходци по тротоара. Датските велосипедисти на своите характерно големи, леко отживели колела преминаваха наоколо със спокойно темпо.

Повечето магазини все още не бяха отворили, но доста пекарни, плод и зеленчуци и малки кръчми и кафенета вече се канеха да обслужат сутрешните клиенти, дошли за закуска. Той седна на една маса на слънце пред някаква пекарна, само на няколкостотин метра от апартамента, и си поръча черно кафе и чаша вода. Затвори очи и позволи на слънцето да сгрее лицето му, докато чакаше поръчката му да дойде.

Подскочи, когато няколко минути по-късно усети вибриране в джоба си, и успя да разлее няколко капки вряло кафе върху китката си. Върна чашката си в чинийката ѝ и изпсува, докато се опитваше да я остави на масата.

Йоаким усети топлина да се влива в главата му, когато видя, че този, който му звънеше, беше скрил номера си.

– Да? – заяви той рязко и бързо.

– Йоаким Жаклин ли е? – дочу той да казва момчешки глас.

Йоаким толкова бързо се изправи, че масата пред него едва не се преобърна. Чашката се преобърна от чинийката и с трясък падна на паважа. Кафе закапа от масата.

– Аз съм – отговори той.

Сервитьорът дотича и започна да събира парченцата от счупената чаша. Но Йоаким не го забеляза, сърцето му препускаше в гърдите.

– Можеш да го купиш – нададе се бързо.

Йоаким се опита да се успокои. Не биваше да го плаши.

– Заинтригуван съм. – Йоаким се стараеше да долови звуците на заден план от мястото, откъдето момчето се обаждаше, но не чуваше нищо.

– Пет... петнайсет хиляди крони!

Прозвуча сякаш думите Първоначално засякоха, а след това момчето просто избухна и думите потекоха.

Сервитьорът, който беше клекнал, хвърли на Йоаким раздразнен поглед, изправи се и изчезна с остатъците от чашата. Йоаким обърна гръб към кафенето и направи няколко крачки по тротоара.

– Твърде много е – отсече Йоаким.

От другата страна настана тишина. Йоаким слушаше напрегнато. След това внезапно дочу друг глас през високоговорител, този звук от официално съобщаване, което се предава по летищата или гарите. Но той не успяваше да различи какво казваше гласът от високоговорителя.

– Тогава... колко?

– Колко съм склонен да дам ли? – попита на свой ред Йоаким с толкова спокоен глас, колкото успяваше да докара.

– Да.

Йоаким усети, че някой го потупа по рамото, и рязко се обърна. Сервитьорът стоеше там с бележка в ръка и гледаше ядосано.

– Пет хиляди – рече Йоаким и със свободната си ръка извади портфейла от вътрешния си джоб.

– Ами добре – отвърна бързо момчето, прекалено бързо.

Йоаким успя да открие датска банкнота от сто крони и я подаде на сервитьора, усмихна се бързо и закрачи по тротоара.

Сервитьорът поклати глава, размаха ръце и отново изчезна в кафенето.

– Тогава имаме уговорка – заяви Йоаким. – Къде и кога ще се срещнем?

– Можем...

Йоаким си представяше момче на възрастта на Хенрик. Но заради дълбокия глас си помисли, че то е по-голямо от сина му. Младежът очевидно не беше подготвен, не беше мислил по въпроса предварително. Йоаким трябваше да му помогне. Най-лошото, което можеше да се случи, щеше да бъде, ако момчето се уплашеше.

– Трябва да съставим план, за да разменим петте хиляди крони срещу видеата – предложи Йоаким. – Трябва да се споразумеем за място, където да дойда в определен час, така че ти би могъл например да ми звъннеш, когато ме видиш, и да ми кажеш какво да правя. Мога да бъда облечен в нещо, в което ще ме разпознаеш. Като например шапка с козирка и някакъв определен вестник или нещо в ръката.