Драконът

58.

Точно трийсет минути след като Далайла се беше свързала с Йоаким, мобилният телефон отново звънна.

Йоаким го постави на ухото си, докато обикаляше наоколо с поглед.

– Аз съм – прошепна тя.

– Наблизо ли си?

– Виждам те.

– Слушай ме – тихо заяви Йоаким. – Остани където си. Възможно е да ме следят.

За няколко секунди настана тишина.

– Ами мобилният телефон?

– Съвсем сигурен съм, че той е чист. Този, който имам сега, беше купен от друг човек, на негово име преди няколко дни. Оттогава той е в мен. – Йоаким се приведе напред.

– Какво ще правим?

Йоаким вдигна очи и се огледа. Стори му се, че я видя малко по-нататък, до входа на един ресторант за бързо хранене. Съзря една смугла жена, притиснала мобилен телефон до ухото си.

– Ти си съвсем близо до мен, в посока към главния вход, нали?

– Да...

– Не поглеждай към мен. Остани там. – Йоаким прехапа долната си устна. Главоболието му се беше влошило, слепоочията му пулсираха.

– Да си уговорим ли ново място?

– Не. Ще направим следното: след малко ще стана и ще мина покрай теб към изхода. Ти ще останеш на място и ще гледаш дали ще се появи някой, който да ме последва. Ще изляза през вратата, ще остана отвън десет секунди и след това ще се върна обратно, където се намирам сега. Схващаш ли?

– Да...

– Ако си имам преследвач, ти ще видиш как той или тя ще мине покрай теб на два пъти. Би могло да бъде и жена, нали така?

– Добре.

– Когато се върна на предишното си място, ще ти се обадя. Наблюдавай внимателно – прошепна той. След това затвори, прибра телефона в джоба си и се изправи.

Без да се оглежда, той запристъпва към главния вход. Когато стигна до късия ескалатор до вратите, забърза хода си, затича се към вратата и бързо излезе навън.

Йоаким веднага погледна часовника в момента, в който се оказа навън. Облегна се на тухлената стена и изчака десет секунди. Две възрастни жени излязоха точно след него, след това групичка от четирима тийнейджъри.

Веднага след като десетте секунди изтекоха, той отново отвори вратата и се върна нагоре по ескалатора и по целия път до пейката, на която беше седял преди това. Той контролираше желанието си да погледне към хората наоколо, гледаше право напред или надолу и се движеше, колкото се можеше по-спокойно и без усилие.

Пейката, на която беше седял, междувременно беше заета от две момичета, едното с тъмна кожа, а другото – със светла. Разговаряха помежду си оживено и на висок глас, като всяка от тях държеше по хартиена чаша кафе в ръцете си. Йоаким си намери свободна пейка точно до тяхната и седна. После извади мобилния си телефон и позвъни на Далайла.

Тя извади мобилния още преди първото позвъняване да спре.

– Видях го – сподели тя развълнувана.

– Спокойно. Дишай спокойно.

– Кой беше? Някой полицай ли? – прошепна тя.

– Не знам.

– Не знаеш ли?

– Или е от полицията, или е някой от хората на Ферен. Едно от двете. Как изглежда той и къде е сега?

– Бял мъж, между петдесет и шейсетгодишен, прошарена коса, сив костюм и тъмносиня риза. Пое наляво, зад ъгъла на павилиона зад теб и по коридора там. Сега вече не го виждам.

Йоаким бавно издиша. По една или друга странна причина главоболието беше отшумяло. Всичкият адреналин, който пулсираше във вените, го беше изместил.

– Какво ще правим сега? – попита тя.

– Ще поговоря с него – заяви Йоаким.

– Не го прави! – каза тя развълнувано. В гласа ѝ имаше страх. – Джо, не го прави!

– Напротив, налага се.

– Но... той може да носи оръжие. Не го прави, Джо.

– Чуй ме. Излез през главния вход, тръгни право напред и по главната улица, "Карл Юхан" – дълга и тясна пешеходна улица. Продължи, докато не стигнеш един хотел от дясната страна, който се казва "Гранд Хотел". Разбираш ли?

– Да.

– Изчакай някъде около него.

– Джо...

– Ще ти звънна след десет минути – прекъсна я той, затвори и стана.