Драконът

9.

Едва когато се качи в асансьора, Бидерман усети колко горещо беше в хотелската стая при тази жена – и колко много се беше изпотил. Избърса с външната страна на ръката си влажното си чело.

Внезапно го осени една мисъл, толкова естествена, че той почти беше изненадан как не се бе сетил по-рано. Далайла Таха бе дошла в Осло и Норвегия поради една-единствена причина – планираше да потърси политическо убежище. Ето защо тя се нуждаеше от неговата помощ, а съдържанието на пощенския плик, който той носеше, трябваше да бъде нейната застраховка, че норвежките власти нямаше да я върнат обратно. Ако разкриеше и в добавка към това успееше да ги убеди, че военнопрестъпниците от родната ѝ страна нелегално пребиваваха в Норвегия, щеше да изпадне в опасност, а така би било невъзможно да я изпратят обратно в Судан. По този начин тя щеше да може да остане тук в периода за одобрение на емигранти, както и да се подсигури, че ще има време, докато получи разрешение за постоянно пребиваване. Така трябва да беше, помисли си Бидерман, докато минаваше през лобито по посока към изхода.

Почти изпита облекчение, когато излезе навън на чист въздух. Слънцето все още грееше.

Бидерман лекичко се усмихна, вървейки към автомобила си. Нямаше търпение за събиранията довечера и утре. Никога не се бе опитвал да крие, че беше изключително социално същество и беше в стихията си, когато беше заобиколен от празнично облечени хора с чаши шампанско в ръка.

Беше много оживено на паркинга и следобедният трафик на пътя бе натоварен. Там и тогава той реши – трябваше да занесе у дома си пощенския плик. Ако минеше през офиса си, щеше да му отнеме минимум един час отгоре. Нямаше смисъл.

Седна зад волана с дипломатическото куфарче в скута си, отвори го и извади дебелия пощенски плик. След това остави куфара отворен на мястото до себе си и разгледа плика, който държеше в ръцете си. Нямаше нищо написано от външната му страна и беше залепен.

Нямаше никакви скрупули да не го отвори – авансът му се намираше там, затова го разкъса с показалеца си и погледна вътре.

Освен дебелото тесте с документи и купчинката карти памет, имаше и бял плик. Той го извади, отвори го и погледна. Бидерман се усмихна на себе си. Имаше пари в евро, дебела пачка с банкноти. Той бързо се огледа наоколо, остави плика на скута си и извади парите. Преброи ги, докато крадешком се огледа наоколо. Имаше трийсет банкноти от по петстотин евро – 15000 евро. Сърцето му заби с ускорен пулс. За пореден път той се огледа, пъхна обратно банкнотите, остави ги в кафявия плик и заключи всичко обратно в дипломатическото си куфарче. Остави го на седалката до себе си.

Двама красиви, делово облечени души – жена и млад мъж наближиха. Мъжът, или по-скоро младежът, хвърли крадешком поглед към Бидерман и колата му пътьом. Бидерман забеляза за свое успокоение, че младият мъж се обърна и няколко пъти поглеждаше към своята собствена кола, една мръсна, кафява "Тойота Камри", която беше паркирана наблизо.

Бидерман затвори очи за кратък миг и обърна лице към слънцето. Затопли го. Той се усмихна. Петнайсет хиляди евро бяха приблизително 120000 норвежки крони. Това беше много повече, отколкото той си беше представял. Беше си мислил по-скоро за две хиляди. Не виждаше никаква причина, поради която да не задържи парите и да се успокои, като ги преведе по фирмената сметка. Двамата му партньори от офиса биха направили именно това. Редките пъти, когато на човек му изплащат хонорара в брой, трябва да се внимава.

Адвокат Бидерман отвори очи и бързо се огледа наоколо още веднъж. После запали колата.

"Разбира се, че бих могъл да ви помогна с молбата за убежище, след като това е ваш проблем" – помисли си той. Отново се усмихна. "Още веднъж – ние сме тук, за да помагаме на хора в затруднено положение."