Драконът

86.

Йоаким и Хенрик излязоха от самолета на "САС" на Гардермуен и поеха дългия път към залата за пристигащи. Йоаким беше купил еднопосочните билети със своята кредитна карта и под собственото си име. Пое риска. Междувременно билетът на Хенрик беше отпечатан с новото му име от фалшивия паспорт. Вероятността полицията да направи проверка на самолетните билети, купени от Каструп[43] за Осло. По-скоро биха проверявали противоположната посока, ако издирваха него и Хенрик като туристи. Или във всеки случай така се надяваше. Поверяха ли използването на кредитни карти, неговото име веднага щеше да изскочи. Но нямаше никакво значение колко часа щяха да прекарат в Осло. Скоро двамата отново щяха да се върнат обратно в Копенхаген – и този път не със самолет.

В момента, в който се втурнаха по коридора, водещ към залата за пристигащи, Йоаким си включи мобилния телефон. Никакви съобщения или есемеси не се появиха.

Часът беше един и половина и ако момчето удържеше на думата си, трябваше да звънне отново след час и половина.

Нямаха чекиран багаж и се насочиха директно към залата за пристигащи и хванаха първия автобус до центъра на Осло.

Хенрик бе седял безмълвно и спокойно по време на пътуването. Сега той седеше на автобусната седалка до Йоаким. Беше започнало да вали. Вятърът отвяваше дъждовните капки на дълги ивици над прозореца, през който Хенрик гледаше.

– Скоро ще се прибереш у дома – успокои го Йоаким. – Обещавам ти го.

Хенрик го погледна и кимна. След това отново обърна глава и продължи да се взира през прозореца към ветровитите зелени поля, които профучаваха навън.

– Гладен ли си? – попита Йоаким.

Хенрик не отговори. Бяха изяли по сандвич и бяха пили малко минерална вода в самолета от Копенхаген.

– Хенрик?

Хенрик с неохота извърна глава. Лицето му беше бледо и сериозно.

– Да си вземем ли по нещо за хапване, когато стигнем? Гладен ли си?

– Искам у дома.

Йоаким усети как думите заседнаха като удар по диафрагмата. Той се огледа наоколо, за да види дали някой не беше чул забележката. След това затвори очи за кратък момент, преди отново да съзре обърнатата глава на сина си.

– Не още, Хенрик. Скоро.

– Искам у дома веднага. – Той го произнесе ниско, едва доловимо от монотонното бучене на дизеловия двигател на автобуса.

– Сега не може. – Йоаким си пое дълбоко въздух. Трябваше да го разкаже. Проблемът беше как щеше да реагира момчето. – Слушай сега, Хенрик – започна тихо Йоаким. – Ще ти разкажа защо все още не може да се прибереш вкъщи.

Хенрик го погледна с поглед, изпълнен с някакво предизвикателно очакване.

– Може да бъде опасно – обясни Йоаким.

– Опасно?

– Да. По време на съдебния процес, знаеш, че не казах нищо. Не исках да казвам каквото и да било, отказах да кажа и думичка. Но ти трябва да знаеш, че всъщност аз знаех страшно много.

Хенрик разтърси глава и изведнъж придоби объркан вид.

– Защо...?

– Дълги години работих в Судан, занимавах се с икономика в някои тамошни компании. Ти си спомняш това, нали?

Хенрик кимна.

– Компаниите в тази бедна страна ме наеха, за да върша работа, от която те се нуждаеха от счетоводство и финанси. Но докато работех там, се случваха неща, които бяха незаконни. Освен всичко на много политици тайно им се плащаше, за да може конкретен човек да получава онова, което пожелаеше. Този човек се нарича Арве Магне Ферен. Но почти никой не знаеше, че Арве Магне Ферен беше онзи, който стоеше зад всичко, както и който притежаваше компаниите, където работех. Но аз знаех това.

– Ферен?

– Да, всъщност ти си го виждал един път много отдавна тук, в Осло. Ти беше много малък. Сигурно не си го спомняш.

Хенрик поклати глава.

– Един ден, преди полицията да ме прибере, Ферен дойде при мен и... ме заплаши да си мълча за всичко, което знам. Каза, че ако някога разкажа на полицията или на когото и да е друг за нещата, които знам, ще убият както мен... така и семейството ми.

– Мама?

– Не, не мама. Те може би си мислеха, че не ме е грижа особено много за мама след развода и всичко останало.

– Ами мен? Щяха ли да убият мен?

Йоаким се взря във въпросителния му поглед.

– Най-напред мен, но те заплашиха да убият също и... моя син.

– О...

– Аз им повярвах, затова не казах нищо на полицията.

– И... какво...? – Негодуванието беше напълно разсеяно.

Йоаким вяло се усмихна.

– Трябва да спра този зъл човек – прошепна Йоаким. – Затова ти трябва да бъдеш с мен през цялото време, което е необходимо, за да не ти направи нещо. Сега отиваме да вземем доказателства, които едно момче ще ни даде.

– Момче ли?

– Да, едно момче, което никога преди не съм срещал.

През последните четиресет и пет минути по пътя към центъра Хенрик бе седял безмълвно. Той гледаше замислено през прозореца.

Йоаким опипа нервно мобилния си телефон. Регулярно проверяваше дали е включен и има покритие. На няколко пъти беше на ръба да започне да успокоява Хенрик. Да му каже, че не беше толкова опасно и че всичко щеше да мине добре. Но той не можеше да лъже – защото това не беше вярно. От момента, в който той се заемеше с директна атака на Дракона, щеше да настъпи ад. Поне това беше сигурно. Заплахите на Дракона никога не бяха празни. Това беше научил той. Дракона разполагаше с достатъчно безскрупулни лакеи в списъка за заплатите.

В три без петнайсет те слязоха от автобуса на спирка "Осло Център" и продължиха по улица "Карл Юхан". Валеше още по-силно. Минаха през един магазин за дрехи, от който Йоаким купи два чадъра.

Точно в 15.00 телефонът звънна. Йоаким дочу момчешкият глас да казва:

– Пак съм аз.

– В Осло съм – отговори Йоаким и се огледа наоколо крадешком. – Къде ще се срещнем?

Хенрик се загледа продължително в баща си, наблюдаваше всяко незначително движение.

– В теб ли са парите?

– Да. Ще получиш десет хиляди. В теб ли са филмчетата?

За няколко секунди настъпи тишина от другата страна.

– Да.

Йоаким се стресна.

– Къде в Осло се намираш? – попита момчето.

– На улица "Карл Юхан". Знаеш ли къде е това?

– Не ми задавай глупави въпроси – чу Йоаким в слушалката. – Или няма да получиш от мен нищичко, по дяволите!

– Чудесно. Ти къде си?

– Съвсем наблизо. Слушай сега. Отиди до онзи "Макдоналдс", който е точно до площад "Егер". Знаеш ли къде е това?

– Ще го намеря – отговори Йоаким.

– Седни на някоя маса до прозореца и чети "VG". Дръж го така, че да мога да го видя отвън.

Йоаким погледна към учудените очи на своя син.

– Добре – отвърна Йоаким. – И после какво?

– Прекалено много въпроси задаваш.

– Просто се чудя – заяви Йоаким и се опита да се усмихне успокоително на Хенрик. Момчето от другата страна изглеждаше още по-напрегнато.

– Седни там и ме чакай, ще ти се обадя – нареди младежът и прекрати разговора.

Йоаким отпусна надолу ръката, държаща телефона.

Хенрик все още го зяпаше.

– Какво каза той?