Драконът

100.

Мартин полежа няколко минути във високата трева от другата страна на дървената ограда. Беше се задъхал, докато се взираше към дупката, за да види дали мъжът не беше по петите му. Но него го нямаше.

Мъжът, естествено, не знаеше за дупката под оградата. Тревата беше висока както от вътрешната, така и от външната страна. Дори когато тревата беше току-що подрязана, дупката пак се забелязваше трудно. Освен това валеше и беше започнало да се стъмва. Единствено децата наоколо знаеха как най-бързо можеше да се стигне до магистралата. А Мартин беше запознат, беше си играл в махалата през целия си живот.

Мартин отново потрепери. Дрехите бяха залепнали за тялото му. Той се обърна на една страна, докато продължаваше да гледа по посока на дупката. Ако мъжът я откриеше, Мартин беше решил да пропълзи сред още по-високата трева край реката, която сега течеше бурно малко по-надолу. Но никой не минаваше през дупката.

Мартин изчака още няколко минути. След това леко се изправи.

На магистралата, само на няколко метра от него колите профучаваха бясно.

Той свали от себе си раницата и я отвори. Пъхна ръката си вътре чак до дъното и с пръсти напипа пистолета, хвана го и го извади. Вдигна го пред себе си и внимателно го заразглежда.

Все така валеше, но за щастие, вече не просветваше и не гърмеше. Никога не беше харесвал бурите. В дните, когато беше сам и беше изненадван от светкавици, винаги се беше хвърлял в най-близката дупка или канавка, оставайки там дълго след като бурята беше преминала. Майка му казваше, че това е най-сигурното, което човек може да направи, ако не е на закрито или в автомобил.

Мартин извади торбичката с патроните от страничния джоб на раницата си и я отвори. С мокри, треперещи пръсти младежът отвори пълнителя и започна да поставя вътре патрони – един по един, общо шест. След това затвори отново пълнителя. Чу се металическо щракване. Хвана дръжката, превъртя пистолета в ръка, докато сърцето му биеше като лудо. Останалите патрони хвърли в канавката.

Огледа се и закрачи. В ръката си стискаше пистолета. Гвачеше с обувки. Тревата започна да стига до коленете му. Ако отидеше малко по-наляво, щеше да стигне до първата отбивка за пътя.

Той потърка уста и усети, че за пореден път е на ръба да заплаче.

"Никога няма да ме хванат – помисли си той. – Никога."