Драконът

53.

Ферен не обичаше да върви покрай река Акешелва. Въпреки че беше пролет и навън беше светло, той направо изтръпваше, гледайки всичките наркомани, уличници, пияници – поотделно и на групички, които седяха, лежаха и се клатушкаха покрай същата пътека, по която сега вървеше. Реката разпенваше водите си от лявата му страна.

Трябва да бяха изминали десет години от последния път, когато бе минал оттук. Това, което го порази, бяха всички африканци и азиатци, които се бяха появили тук. Преди можеха да се видят почти единствено бели, а сега изглеждаше сякаш пришълците бяха превзели мястото.

Забърза малко ход, докато минаваше покрай мрачния тунел от тухли и цимент. Двама мъже седяха вътре, близо един до друг и разменяха нещо, най-вероятно трева срещу пари в брой. Двамата застанаха напълно неподвижно и го наблюдаваха, докато бързо премина покрай тях.

Бяха се разбрали да се срещнат по тревистате хълмове точно отпред.

Още групички от хора лежаха по стръмния тревист хълм, а по пътеката, водеща нагоре към оживения път, имаше трима души.

Ферен спря. Носеше кафявото си шушляково яке, туристически обувки и бейзболна шапка специално за случая. Дрехи, които преди беше използвал за разходки в планината и които беше запазил в апартамента си в Екеберг.

Силен, облечен в черно арабин се появи по улицата горе. Тримата африканци стояха настрана по пътеката, така че арабинът да може да мине. Останаха така и го гледаха, докато той бавно слизаше по пътеката.

Ферен го разпозна. Абдул ал-Фарук не се беше променил много през последните години – същото самоуверено поведение, същата късо подстригана, гъста коса и сключените вежди над чифт тъмни, дълбоки очи, които не даваха никакъв признак на радост, когато се срещнаха с Арве Магне Ферен.

Абдул ал-Фарук почти беше стигнал до Ферен, когато спря. Кимна резервирано и не даде никакъв знак, че ще стисне ръката, която Ферен му подаде.

– Радвам се да те видя, Абдул – поздрави Ферен. -Добре изглеждаш.

- Името ми е Ахмед – отвърна ниско той. – Какво искаш?

– Имам работа за теб – заяви Ферен. – Или за онзи, когото сигурно ти се иска да използваш.

– Слушай, Ферен. – Той се приближи една крачка към него. – Аз живея спокоен и тих живот, харесвам работата си и искам да ме оставят на мира.

– Естествено – отговори Ферен. – Разбирам това. Но ти ме обвиняваш... Ахмед, така ли ти беше името?

– Майната ти, Ферен.

- Така, така. – Ферен се усмихна, докато се вглеждаше в побеснелия поглед на мъжа пред себе си. – Това беше прибързано.

Абдул ал-Фарук показа две бели перлени редици от здрави зъби. Човек почти би си помислил, че ще изръмжи като куче.

Ферен измъкна един тефтер от вътрешния си джоб и го вдигна към мъжа, който стоеше пред него.

– Вземи го. Ще ти обясня какво да правиш.