Драконът

97.

Ингер Холмсбю притичваше по тесните пътеки между високите блокове, докато се опитваше да открие онзи, който беше означен като "Б". Дъждът валеше като из ведро. Тя видя светкавица в облаците, а гръмотевиците заудряха още по-начесто и наблизо.

"Къде е проклетият блок" – чудеше се тя, докато продължаваше да тича. Наоколо нямаше никого, когото да попита. Всички се бяха скрили в това лошо време.

Накрая успя да го локализира – един блок с три входа "Б". Тя се затича около него, но не виждаше никакви контейнери за отпадъци. Внезапно забеляза две малки момиченца, облечени само с тениски и къси полички, да тичат към нея. Тя застана по средата на пътеката.

– Здравейте!

Те колебливо спряха и заподскачаха от нетърпение да продължат по-нататък и да се скрият от дъжда.

– Къде са всички боклукчийски контейнери? – попита тя.

– А? – облещи се едното и трябваше да разтърка очи заради проливния дъжд.

– Къде си изхвърляте боклука? – викна Ингер.

– Ето там – провикна се другото момиче, леко се обърна и посочи – зад онзи блок. Косата му се беше прилепила за главата.

– Благодаря – каза Ингер, но гласът ѝ потъна в звука от една свирепа гръмотевица.

Момичетата изпищяха в един глас и след това побягнаха с всичка сила, изчезвайки в блок "Б".

Ингер разтърси глава и се затича в онази посока, която малкото момиче беше посочило.

Когато свърна зад ъгъла на съседния блок, петдесет метра по-нататък го видя – мястото, където беше контейнерът за отпадъци. Дълга, тясна пристройка с ламаринен покрив. Тя стигна кашляща и запъхтяна под покрива, пое си дълбоко дъх няколко пъти и се огледа, опитвайки се да се ориентира в обстановката.

– О, не – помисли си тя. – Толкова са много.

Извади мобилния си от джоба на якето и набра последния номер, от който Йоаким ѝ се беше обадил.

– Стигна ли? – попита Йоаким.

Ингер погледна към редиците с боклукчийски контейнери, слабо осветени от разпръснати лампи под течащия покрив

– И сега тя го забеляза. Стичаше се вода от много места и надолу по огромните пластмасови капаци.

– Тук има толкова много контейнери, не знам откъде изобщо да започна. Онова момче още ли е при теб?

– Да – отвърна Йоаким. – Почакай малко.

Ингер дочу неясни гласове на заден план. Веднага след това Йоаким отново се обади.

– Той казва, че е контейнер номер три или четири вляво от теб. Заровил е плика в боклука, обяснява той. Контейнерът е бил доста препълнен. Пликът бил кафяв.

– Изчакай за малко – помоли тя.

Жената отвори капака на контейнер номер три и надникна вътре. Точно както си и мислеше.

– Йоаким? Контейнерите вляво са за събиране на хартия. Попитай го дали е хвърлил плика в някой от тях, но със син капак, или пък в обикновен контейнер.

Йоаким отново изчезна за момент. След това се върна. Изръмжа.

– Казва, че не си спомня съвсем и че може би всъщност е било в някой от десните кофи, но все пак номерът е три или четири.

– Ще потърся – рече Ингер. Тя отиде до контейнер номер три и отвори големия черен капак. Вонята я порази. Тук определено имаше боклук. – За малко ще изключа мобилния и ще търся. Ще ти се обадя скоро.

Тя затвори, пъхна телефона и започна да вади смърдящи найлонови торби, пълни с боклук – един по един. Потръпна няколко пъти заради силната неприятна миризма. Миришеше дори по-лошо и по-лошо, колкото по-надолу ровеше тя.

Извади залепнали пликове и ги остави до контейнера, вдигна скъсани торби и друг изпадал боклук, подпря се на ръба и продължи да търси.

– Трябва да го намеря – мислеше си тя, – трябва!