Драконът

81.

Мартин стискаше в ръка мобилния си телефон.

Много съобщения изскочиха, когато го включи, но момчето не прочете нито едно от тях.

Усети, че започва наистина да се страхува. Този, с когото бе разговарял, беше лежал в затвора дълги години. Той със сигурност беше опасен. Сега искаше да се срещнат. "Сигурно ще се опита да ме измами – помисли си Мартин, докато се оглеждаше наоколо в залата на Централна гара Осло. – Когато открие, че нямам какво да му дам, ще ме убие. Може би носи в себе си и револвер."

– Не знам – рече Мартин.

– Какво предлагаш тогава?

Мислите на Мартин трескаво запрепускаха. Трябваше да измисли нещо, каквото и да е. Хрумна му за един филм, който беше гледал. Някакъв мъж трябваше да плати откуп на друг, който беше отвлякъл сина му. Бяха се срещнали на един тъмен и пуст паркинг, докато полицията седеше скрита наоколо във всички посоки. Ситуацията се разви зле, защото синът не беше в автомобила на похитителя. Последният беше заровил сина някъде в ковчег, а когато те заловиха похитителя, той отказваше да каже къде беше синът.

– Имаш ли предложение? – попита Йоаким.

– Ела на Централна гара Осло – рече Мартин. – Носи бейзболна шапка и..."VG"[41] в ръката. Бъди тук в... – Мартин погледна часовника на дисплея на телефона – беше почти девет часа – десет часа.

– Не става.

– Не става ли?

– Аз съм в Стокхолм.

– По дяволите – ядоса се Мартин, казвайки го по-скоро на себе си. Усети разочарованието да го залива. Дочу се свирката на влака. Всичко се обърка.

– Но мога да бъда там следобед или тази вечер.

– В колко часа?

– Трябва да проверя. Може ли да ми дадеш номера си и после да ти се обадя?

Беше настъпила промяна в гласа на Йоаким Жаклин. Той изведнъж беше започнал да звучи ядосано.

– Не – каза Мартин. – Аз ще ти звънна около... – той отново погледна часовника си – три часа – изстреля той.

– Добре – чу той да казва Йоаким. – Тогава вече ще съм наясно с нещата. Веднага ще замина за Осло.

Мартин се задъха.

– Добре.

– Обещай, че ще ми се обадиш. И още нещо – ще получиш десет хиляди крони.

– Добре – отвърна Мартин и натисна червения бутон. Той се втренчи с изненада за няколко секунди в мобилния телефон. След това го изключи.