Йоаким потрепери, когато усети студения пролетен въздух да се промъква под тънката му риза. Надигна рамене. Зъбите му изтракаха в устата. Под едната си мишница държеше телевизионния апарат, който му бяха дали в килията, в другата му ръка беше куфарът. Пред него вървеше една жена пазач от затвора.
Затворът Кроксрюд[2] се къпеше в косата слаба светлина на сутрешното слънце и придаваше на телата им издължени сенки по чакъления път от затворническите килии до административната сграда.
Дали не го чакаха в кола отвън? Колко бяха? Двама? Повече?
Поривите на вятъра донесоха със себе си острия мирис на евтин сапун, идващ от пазачката, която направи няколко крачки напред. Казваше се Хелън. През двете години, в които Йоаким беше принуден да опознае Хелън, той не ѝ се беше разкрил нито веднъж – дори и късче от същността си. Плътната обвивка, зад която се беше скрил, се беше оказала непробиваема.
Спряха до стъпалата, водещи към административната сграда. Йоаким разглеждаше дългата черна коса, която висеше в плитка зад гърба ѝ върху якето, когато тя внезапно се обърна към него.
– Някой ще дойде ли да те вземе, Йоаким?
Йоаким не отговори. Забеляза ято птици, което летеше високо над тях – като покрив от мънички точици, който се плъзгаше бавно по яркосиньото небе.
Хелън се обърна и го погледна, а между веждите ѝ имаше две дълбоки бръчки.
– На теб говоря, Йоаким.
Той се усмихна и вдигна рамене.
– Надявам се – отвърна. – Щеше да е хубаво някой да дойде.
Тя сбърчи чело.
– Значи не си сигурен.
Той се усмихна още по-широко.
Хелън се стегна и стисна устни, така че лицето ѝ придоби онзи студен израз, който му беше добре познат. След това тя се обърна и се качи по стъпалата.
От шестгодишната си присъда той бе прекарал две години в закрито отделение на затвора Юлешму и две в този в Кроксрюд – институцията на открито, която след Юлешму трябваше да помага на затворниците с дългогодишни присъди да привикнат отново към свободата.
Четирите години в затвора той бе използвал, за да придобие бакалавърска степен по физика, астрономия и метеорология. Това, в добавка към доброто поведение, ги накара да го пуснат навън, след като вече бе излежал задължителните две трети от присъдата.
Престоят в затвора го бе направил по-внимателен и предпазлив. Вътрешната йерархия и раздаването на справедливост сред затворниците бяха сурови. Но той бе успял да се овладее и при най-големите конфликти и което беше най-важното – беше излязъл чист от лапите на чуждестранните престъпни банди. Ако те бяха заложили мрежите си достатъчно ловко, той щеше да лежи в затвора до края на живота си. В по-младите си години с безброй пътувания и престои в чужбина Йоаким се бе научил да се справя и да се приспособява към различни националности и култури бързо, по непровокативен начин и ненатрапчиво. Винаги се бе отнасял към съкилийниците си вежливо и с уважение, но поддържаше и съответната дистанция. Беше му в кръвта. И боговете трябваше да знаят, че опитът в чужбина му беше от полза; в Юлешму почти половината от затворниците бяха от страни от Африка и Средния Изток. Освен това извършеното от него престъпление беше приемливо, може би също будещо възхищение и си беше държал езика зад зъбите през цялото време пред полицията и прокуратурата. Това му донесе респект и престиж зад стените. На тези, които бяха най-долу в йерархията – насилниците на деца, педофилите и изнасилваните, другите затворници плюеха в храната им и ги пребиваха.
– Е, Йоаким? – опита Хелън, докато минаваха по коридора към офисите в другия край на сградата. – Мислил ли си си да заживееш нов и по-добър живот?
– Юлешму и Кроксрюд са прекрасни места. – Той ѝ се усмихна сърдечно. – Много ми харесаха.
– Защо винаги се затваряш в черупката си, Йоаким? – попита тя. – Представи си, че ние двамата поне веднъж можем да проведем нормален разговор, без тази твоя постоянна ирония. И така, за последен път, ще размислиш ли?
Той я зяпна с изненада, преди един тъничък смях да се разнесе от него.
– И аз, който си мислех, че ние двамата имахме близки и добри взаимоотношения. Ти знаеш, че съм влюбен в теб, Хелън.
Без да продума повече, тя отвори вратата на рецепцията и изчезна по коридора.
Сивокоса жена го гледаше втренчено иззад гишето.
– Тя просто си върши работата – каза тя с бръчка на укор около устата си. – Поне това трябваше да си разбрал.
Йоаким се вгледа в жената пред себе си.
– Но тя е тук по собствена воля, нали?
Жената го изгледа ядосано.
– Съжалявам. Ще се опитам да се владея – каза Йоаким. – Бих ли могъл да си взема мобилния телефон?
Десет минути по-късно той седеше отпред. Дрехите, които носеше, принадлежаха на предишния му живот; сив панталон от костюм и риза " Армани" на сини райета с късо, черно кожено яке отгоре.
Чу как вратата зад него отново се затваря, когато пое дълбоко в дробовете си от хладния въздух.
Какво изпитваше всъщност? Не беше облекчение. По-скоро някакъв вид напрежение, тревога може би. Страх?
Сега щеше да се случи. От този момент нататък планът щеше да бъде приложен в живота. Въпросът беше дали ще се осъществи, дали беше достатъчно добър. Мъжът бе успял да убеди ръководството на затвора, че старата му работа го чака и че му е наето жилище, така че той не се нуждае от надзор, когато излезе на свобода. Но това беше истина с известни отклонения.
Закрачи с бавни стъпки в посока на паркинга, докато се взираше с поглед. "Къде ли може да са?" – мислеше си той. Вероятно недалеч оттук, може би в паркирана кола край пътя в далечината.
Изведнъж един човек дойде при него от паркинга, тичайки.
– Йоаким?
Беше жена, може би на около трийсет. Беше облечена в светло палто, което повече щеше да приляга на мъж. На рамото ѝ висеше чанта за фотоапарат.
Йоаким се спря.
Беше се задъхала, когато го настигна.
– Здравейте. – Тя се усмихна и издиша. – Тук сте бил.
Лицето ѝ беше бледо и без грим. В ръцете си държеше бележник и химикалка.
– Аз съм от вестник "Драмен". – Тя започна да си играе с чантата, отвори капака. – Дали ще може да поговорим и да направя няколко снимки сега, когато вече сте свободен човек? – Тя извади фотоапарата.
– Абсолютно не. – Йоаким отново тръгна.
Тя го настигна.
– Само няколко въпроса. Работила съм много по темата със Судан и нещата, които...
Той рязко спря.
– Вървете си. Ще бъдете ли така любезна?
Изведнъж тъмно синьо "БМВ ХЗ", движещо се с висока скорост, се появи наблизо и спря на едно свободно място на паркинга така внезапно, че наоколо се вдигна прахоляк. Отвътре излезе мъж. Беше Мортен. Дългата върлинеста фигура не беше трудна за разпознаване. Той стигна до тях с големи крачки, докато държеше едната си ръка вдигната за някакъв вид поздрав.
Журналистката се вторачи в него.
– Само няколко минути, Йоаким? Имате много интересна история и...
– Съжалявам – отвърна той и пое към Мортен.
Когато се изправиха лице в лице, те по приятелски се прегърнаха на разстояние един от друг. Мортен взе куфара и бързо тръгнаха към автомобила.
Журналистката стоеше и ги гледаше.
– Е? – каза Мортен. – Журналистка?
Йоаким кимна с глава.
– От вестник "Драмен", от всички...
Мортен се усмихна.
– Радваш ли се, че си на свобода? Купих няколко кутии бира, леденостудена.
Йоаким се усмихна.
– Чувствам се така, че първото, което бих направил, не е да се напия.
– Извинявай – отвърна Мортен и го потупа по гърба – трябваше, естествено, да доведа някое котенце. Жалко, че не се сетих.
Двамата се засмяха, сложиха куфара и телевизора в багажника и се настаниха вътре. Мортен пъхна ключа за запалване и се обърна към Йоаким.
– Радвам се да те видя. Добре ли си, а?
– О, да.
– По дяволите, Йоаким, та ти си свободен! Погледни малко по-ведро на живота. Всичко ще е наред, всичко ще бъде чудесно!
Йоаким се усмихна вяло.
– Момчето е, нали? Някакъв план?
Йоаким поклати глава. Той се огледа от двете си страни и навън през задното стъкло. Журналистката вървеше към някаква кола, която беше паркирана малко по-нататък. Иначе нямаше никой друг. "Но те са тук" – помисли си Йоаким. Те са тук някъде, на едно или друго място наблизо.
– Какво гледаш?
Йоаким се намести и си сложи предпазния колан. Усмихна се на приятеля си.
– Журналистката. За щастие, тя изчезна.
– Няма начин да стигнеш до някакво споразумение с бившата?
– Трябва да се обадя на адвоката.
– Добре – рече Мортен. – Тогава потегляме, в проклетия свободен свят.