Драконът

64.

Един час по-късно червен "Фолксваген поло" се появи и паркира до тротоара пред "Лори".

Йоаким стоеше и чакаше. Той хвърли бърз поглед към страничния прозорец и забеляза Ингер Холмсбю, която държеше волана с две ръце. Той отвори вратата и седна до нея.

– Здрасти – поздрави го тя.

По лицето ѝ липсваше грим. Нито миглите, нито веждите се виждаха в слабата светлина, а жената беше бледа, много по-бледа, отколкото той си я спомняше при последната им среща. Плътният сивочерен пуловер, който тя носеше, изглежда ѝ беше с няколко номера по-голям. Сигурно се беше качила на автомобила директно след като бе станала от леглото.

– Здравей! – отвърна ѝ той. – Колко хубаво, че ми предложи да ме откараш у дома. Не може ли да го превърнем в традиция?

– Ти си първият – и последният – отвърна тя и премина на скорост. Тя внимателно се огледа наоколо и пое по улица "Хегдехаугсвайен". – Накъде ще ходим?

Йоаким се изправи и положи ръка на гърдите си.

– Зависи колко време ти е необходимо. – Той ѝ хвърли поглед. Тя нямаше вид на човек, който е прекарал много време зад волана. Шофираше изключително концентрирана, макар че почти нямаше други коли по улиците. – Имаше да ми разказваш интересни неща, нали?

– Да, с надеждата, че и ти ще ми се реваншираш – каза тя, без да премества поглед от пътя пред себе си.

– Да, добре – отвърна Йоаким – но нека първо да чуя какво имаш ти.

Спряха на червен светофар. Едва тогава Ингер Холмсбю се обърна отново към него.

– Когато в три часа сутринта те взема от някой бар, то може би съм очаквала да си поне малко... пиян...

Йоаким поклати глава и прехапа долната си устна.

– Аз винаги съм си бил такъв – заяви той. – С други неща се опиянявам.

– С какви?

– С преживявания.

Ингер Холмсбю поклати глава, предавайки се. Светна зелено и тя припряно включи на скорост.

– Не е разумно от твоя страна – каза тя, докато гледаше концентрирано право напред.

– Може би трябва да спреш автомобила, а?

Тя се усмихна.

– Оплакваш се от това как шофирам ли?

– Мисля, че ще бъде малко по-лесно да разговарям с теб, ако отбиеш.

– Е, добре. – Внезапно Ингер Холмсбю обърна колата към улицата вдясно и спря на първото свободно място.

– Тази улица е еднопосочна – уведоми я Йоаким.

– О, по дяволите! – Колата рязко подскочи. Тя бързо потегли напред към следващата пресечка и зави наляво. Там тя паркира до едно бяло "БМВ", след което изгаси светлините и двигателя.

Изведнъж настъпи пълна тишина. Улицата беше потънала в мрак и нямаше жива душа.

Ингер Холмсбю се обърна към Йоаким.

– Да смятам ли, че не си опасен?

– Страхуваш ли се?

– Може би.

Той погледна в почти потъмнелите ѝ очи. Имаше нещо привлекателно в нея. Може би това, че беше много естествена – станала от леглото, без грим и само по някакъв износен вълнен пуловер и дънки. Йоаким не познаваше други жени, които доброволно биха излезли в такъв вид. Останалите биха изпитали голям дискомфорт и биха се извинили за това как изглеждат на досадниците. Но не и Ингер Холмсбю. За нея срещата с този мъж изглеждаше като най-нормалното нещо на света.

– Добре, ще почакам. Трябва да е важно, след като биеш целия път от Драмен, за да се срещнеш с мен посред нощ.

– Спомняш си разговора ни от последния път. Нещата са всъщност по-лоши от онова, което тогава ти разказах. Много по-лоши са в действителност. Във всеки случай поне така говорят слуховете. – Тя постави с пръсти думата в кавички.

Йоаким видя контурите на една самотна сянка, която изскочи от пресечката в далечината пред тях. Проследи сянката с очи.

– Ти със сигурност си чувал за ЦРУ и МИ6 – отбеляза тя и го погледна, сякаш очакваше той да се изсмее презрително. – Те са по-големите братя на нашето военно разузнаване, но също и на полицията. Много от онези, които работят за тайните служби, са тренирани и обучавани именно при тях и изпитват силно чувство на лоялност. И когато големият брат се нуждае от услуга, по-малкият брат не казва "не". – Тя го изгледа преценяващо. Очевидно очакваше някакъв протест от негова страна, който така и не се появи.

Йоаким погледна право напред. Следеше сянката с очи.

– Въпросът е именно в това – продължаваше тя, – че при доста възможности по-големите братя са молили по-малкия брат да пази много от хората, за които последно говорихме

– Тук, в Норвегия.

Той ѝ хвърли поглед.

– Военнопрестъпниците?

– Да. Норвегия е идеалната страна за закрила на международни военнопрестъпници. Това е простичкият отговор. Едва ли съществува по-подредено общество от нашето, с множество възможности за наблюдение. В други страни и по-големи градове хората могат да изчезнат сред тълпата, но не и тук, в Норвегия. Ние, които живеем в тази страна, можем да бъдем проследявани чрез телефонно подслушване, микрофони, камери за наблюдение – които са почти навсякъде – край КПП-та, пунктове за плащане и теглене на пари в брой, пътни камери...

– Пътни камери? – прекъсна я Йоаким. Сянката бавно премина покрай тях, без да поглежда към автомобила, в който се намираха. Беше мъж, но не този, който го беше следил до гарата в Осло.

– Да, пътни камери. Снимки могат да се правят през цялото денонощие. Ти може би си мислеше, че те се използват само за снимане на шофьори, каращи с превишена скорост, а? Някой знае ли всъщност кой има достъп до снимковия материал от тези камери?

Йоаким поклати глава и се обърна. Мъжът изчезна зад ъгъла.

– Освен това разполагаме с фирми като "Майкрософт". Те имат достъп до деветдесет процента от компютрите посредством операционната система "Уиндоус". А съществува още и наблюдение чрез сателит, както и старият метод с информатори и следене.

– Ти си ходеща енциклопедия. И не си болна от параноя?

– Не се шегувам. – Тя го погледна с раздразнение. – Може би си чул за белия самолет на ЦРУ, който каца в Сула, в покрайнините на Ставангер[32], многократно. Приземява се на равни периоди. Те прибират преди всичко военнопрестъпници, които пребивават в Норвегия под фалшива самоличност, и ги отвеждат за разпит в тайните седалища на ЦРУ и МИ6 извън Скандинавия. След това са изпращани обратно дотук. Те са важни източници на информация във връзка с водещи се в момента войни и конфликти. Помагат за тълкуването на разузнавателна информация и идентифицират хора и канали за пари в конфликтни зони. В замяна на това те получават пребиваване в Норвегия и разрешение да се разхождат спокойно сред обикновените норвежки граждани.

– Шегаджийка.

– Защо иначе шпионският самолет ще каца тук? На агентите на ЦРУ не им пречи да се качат на пътнически самолет, нали така? Само наивните журналисти вярват на историята, че самолетът прави междинно кацане в Сула, за да презареди с гориво. Те вярват, че ЦРУ, най-вещата в света разузнавателна организация, си наема самолет, който може да се задържи във въздуха едва два часа на пътуване. Смехотворно, нали?

Йоаким усети как пулсът му се ускорява с поне един удар в минута.

– Как си стигнала до това?

– В момента е конфиденциално.

– Информацията ти потвърдена ли е?

Ингер Холмсбю обърна поглед към предното стъкло.

– Работя по въпроса.

– Точно това и предполагах. Разполагаш ли с още?

Тя извърна лице към него.

– Да. В Дирекция "Миграция" преди известно време са открили, че на няколко от офицерите са им платили от полицията. Настанали са яростни безредици. Изхвърлили ги посред бял ден със сила. Заговори се, че Дирекция "Миграция" са извършили вътрешен контрол на групата хора, търсещи убежище, които тези офицери са пуснали. Информацията от това проучване е заключена и добре скрита в сейф в Дирекция "Миграция". От този ден насам дирекцията и полицията не си говорят.

– Звучи налудничаво.

– Светът е полудял, Йоаким, ти би трябвало да го знаеш. Той заплаши ли те?

Йоаким я погледна изненадано.

– Кой?

– Ферен. Той заплаши ли те да си мълчиш? По време на съдебното дело.

– Нямам представа за какво говориш.

– Не ти вярвам, Йоаким. Докога мислеше да пазиш всичко това в тайна?

– Имах си своите основания да си мълча, Ингер – тихо отвърна Йоаким. – И все още е така.

– Какво можеш да ми разкажеш за Ферен? Какво знаеш за взаимоотношенията му с военнопрестъпниците от Судан?

– Нищо. Може ли сега да ме откараш у дома?

– Дявол да те вземе, Йоаким – ядоса се тя и запали двигателя.