Драконът

50.

– Почти си изхарчил парите ли? – Андреас направи гримаса и поклати глава. – Мамка му, как успя?

– Купих преди всичко това тук. – Мартин пъхна ръка в джоба си и извади един мобилен телефон.

Андреас веднага го разпозна – от брошурите, но никога не го беше виждал наистина. Беше "Сони Ериксон Pli". Струваше най-малко 5000 крони.

– Кога си го купил?

– Вчера.

– И от кого?

– От един приятел на Хенки.

– Ти колко даде?

– Шест хиляди.

– Шест хиляди какво? Крони?

Мартин вдигна рамене.

– Нали не си му дал шест хиляди шибани евро? – Андреас заби поглед в асфалта и дълбоко простена. – да му се не види, колко си глупав. Как е възможно?

– Не ми пука – отвърна Мартин. Той не искаше да разказва какво друго беше купил при срещата с приятеля на Хенрик – 80-гигабайтов айпод, геймбой с много игри и не на последно място, най-страхотния мобилен телефон от всички, такъв, какъвто в Норвегия все още нямаше – айфон. Разбира се, той все още не работеше, но Хенрик беше казал, че приятелят му ще го оправи. Но струваше малко допълнителни пари. И сега той в никакъв случай нямаше да разкаже на Андреас колко пари е дал за всичко. Много бяха. Бяха му останали само няколко банкноти от по хиляда и по сто. Норвежки крони. Парите в евро вече ги нямаше. Какво щеше да прави с тях, когато въпреки всичко той почти не можеше да ги използва? Беше карал Хенки да му ги обмени, но той вече не искаше.

Застанаха на автобусната спирка. Бяха оставили раниците си вкъщи, в коридора на Андреас. Ходеше им се на разходка из центъра на Осло.

Не си казаха много повече, докато стояха и чакаха да дойде автобусът. Мартин забеляза, че Андреас беше сърдит. Когато автобусът най-сетне дойде, двамата седнаха един до друг на една от задните седалки.

В продължение на много минути не обелиха и думичка, гледайки право пред себе си.

Но накрая Андреас се обърна към Мартин. За свое облекчение последният видя, че Андреас имаше малка извивка в лявото крайче на устата си.

– Говори ли с Файте-Йон? – попита Андреас.

– Не. Ти впрочем изпрати ли линка на откачения мъж?

Андреас кимна.

– Смяташ ли, че ще се свържат с него?

– Нямам си идея – отвърна Андреас и широко се усмихна.

– Но във всеки случай му имат имейл адреса. Мамка му, ще ми се да можех да видя физиономията на Файте-Йон, когато онези се появят на вратата му.

Мартин така високо се засмя, че една възрастна жена доста по-напред се извърна и го погледна. Андреас ѝ направи гримаса.

Беше хубаво. Момчетата най-накрая отново бяха във весело настроение. Мартин не се чувстваше добре, когато Андреас беше кисел. Често той се сърдеше за много по-дълго време, отколкото днес. Понякога много дни. Но не и този път. Сега му бе отнело само няколко минути, преди да си оправи настроението.

Андреас се наведе към Мартин.

– Я да видя телефона тогава.

Мартин го извади от джоба си и го даде на Андреас, който го хвана внимателно и го зяпна.

– По дяволите, колко готино – възхити се той и извади писалката, която се използваше за чувствителния на натиск екран.

Андреас дълго седя и опитва различни функции, докато Мартин гледаше с доволни очи. Автобусът спря на три спирки, преди Андреас да остави писалката на мястото ѝ и да върне обратно мобилния телефон.

– Стилно – заяви той.

Мартин се усмихна и го пъхна пак в джоба си. Не можа да се сдържи:

– Купих и още много други готини неща.

– Какви например?

– По-нататък ще видиш.

Мартин отново видя, че лицето на Андреас придобива сърдит израз. Но за щастие, усмивката се завърна.

– Имам идея – възкликна Андреас – как да се сдобием с още пари. Но този път ще делим поравно. Съгласен ли си?