Драконът

99.

– Искам да говоря с теб.

Мартин погледна към Йоаким с ужас.

– Да говориш?

– Да, нека да отидем малко по-нататък. – Йоаким улови Мартин за рамото и го дръпна под дъжда малко по-далеч по пътеката.

Ингер и Хенрик седяха и ги гледаха.

– Мамка му! – Мартин се опита да се отскубне от здравата хватка. – Някой може да ме види.

Приближиха се до първия блок.

Мартин още повече се паникьоса.

– Без игрички. Ти обеща!

Йоаким видя, че пишеше "С1" над първия вход. Той задърпа Мартин натам – под козирката над входната врата.

Лампата за външното осветление беше включена.

Йоаким се приведе към него.

– Истината ли ми каза, Мартин?

– Да, по дяволите – хълцаше младежът.

– И няма нещо, което да криеш от мен?

– Не!

– Аз ти вярвам.

Гримасите от страх по лицето на Мартин изчезнаха, той погледна нагоре към добре осветеното лице на Йоаким.

– Слушай ме – призова го Йоаким. – Чуваш ли?

– Да.

– Сега ще се прибереш.

– Няма!

– Ще го направиш.

– Няма, по дяволите, няма, по дяволите. Няма, по дяволите!

– Чуй ме, Мартин. – Йоаким го държеше много здраво. – Те са уплашени до смърт. Нямат и представа къде си.

– Недей да го правиш. Аз... – Той погледна към Йоаким със стиснати устни.

– Ще се прибереш у дома, Мартин, не може и дума да става. Какъв е адресът ти?

Мартин силно разтърси глава.

– Кажи ми къде живееш. В кой вход си? Тук? С1?

Мартин се опита да се откъсне от хватката, но не успя.

Беше здраво хванат.

– Добре, в такъв случай ще позвъня на този-онзи наоколо. Те сигурно те познават. – Йоаким се обърна към таблото със звънци зад гърба си.

Точно в момента, в който се обръщаше, Мартин заби ходила и се задърпа с все сила. Това беше именно онзи малък момент, от който имаше нужда – когато Йоаким не обръщаше внимание и ръцете на младежа се изплъзнаха от хватката на мъжа.

Мартин зави на една страна и се затича колкото го държаха краката, побягна през поляната.

Йоаким се втурна след него, но кракът му се подхлъзна от ръба на десетсантиметровия бордюр, върху който стоеше, и той си удари едното коляно в асфалта. Йоаким изруга, докато се изправяше. След това хукна след Мартин.

Мартин не може да бе спечелил повече от 30-40 метра преднина. Момчето тичаше като обезумяло, заобиколи една телена ограда с простор за пране вътре, продължи по моравата, прескочи един гъст, зелен плет и в следващия миг вече беше изчезнал от поглед.

Йоаким бягаше по-бързо. Освен това този път Мартин го забавяше раницата на гърба. Когато и Йоаким стигна до зеления плет, той отново видя Мартин. Преднината беше скъсена с поне десет метра. Йоаким прескочи плета и продължи да тича.

– Мартин! Спри!

Мартин беше стигнал до висока дървена ограда, която служеше, за да спира шума.

Мартин побягна наляво, покрай дървената ограда. Веднага след това зави зад ъгъла, на около 30 метра по-напред и отново се изгуби от поглед.

Бяха нужни само няколко секунди, за да свие Йоаким зад същия този ъгъл.

Той спря и се огледа наоколо.

Мартин беше изчезнал.

Йоаким продължи да тича бързо, докато не се задъха. Сто метра по-напред се озова на асфалтирана пътека. Спря и се озърна. После се върна по обратния път и се опита да погледне дали нямаше пролука някъде по дървената ограда. Но не забеляза нито пролука, нито подвижни дъски, през които Мартин би могъл да избяга.

Йоаким извади мобилния си телефон и намери номера на Мартин. Но всичко, до което се добра, беше телефонният секретар. Когато писукащият тон се чу, мъжът каза:

– Мартин, обади ми се.

После се върна при другите двама.