Сентрал Парк Уест

9

Кармен Гарсия беше застанала в коридора, за да вижда едновременно Нора и Бени в съседните им кабинети. Беше метър и шейсет, с тъмната коса и матовата кожа на пуерториканците и излъчваше енергия и чувство за хумор. Родителите ѝ се бяха преселили в Ню Йорк, когато едва бе проходила; и двамата работеха дълги часове на нископлатени длъжности и мечтаеха от малкото им момиченце да излезе нещо голямо. И тя не ги бе разочаровала. Завърши право и впоследствие се издигна до заместник главен областен прокурор, профилиран в борбата с организираната престъпност — длъжност, която харесваше, защото ѝ осигуряваше по-нормално работно време и възможност да бъде наставник на по-младите юристи. Кармен винаги носеше косата си късо подстригана — „Спестява ми време да казвам на хората, че съм лесбийка“, обичаше да се шегува тя — и живееше със съпругата си и тригодишния им син в предградията на Ню Джързи. „И, да — добавяше, — има и хомосексуални пуерториканци. На моите родители им трябваше време, за да го осъзнаят, но вече се примириха.“

Сега Кармен изглеждаше объркана — нещо, което рядко ѝ се случваше.

— Не мога да повярвам, мамка му! Имам чувството, че е някакъв номер.

— Моля? — Нора вдигна поглед от бюрото си. — Какво е станало?

— Може ли да поговорим? — попита Кармен и разпери ръце като плашило, за да посочи с пръст едновременно и двамата. — В моя кабинет, веднага.

Бени вече беше скочил на крака.

— Имаш ли нещо против да дойде и Джесика? — Той посочи към ъгъла на кабинета си, където извън полезрението на Кармен седеше специален агент Уотсън.

— Нямам. Трябва ми целият А отбор.

Кармен затвори вратата на ъгловия си кабинет на четвъртия етаж. Длъжността ѝ на завеждащ ОТОП беше изпълнена с много стрес, но ѝ даваше право на хубав кабинет с изглед към площада.

— И така — каза тя, като се обърна с лице към тях, — току-що получих напълно смахнато обаждане от Симпсън. Нареди ми да разследвам не само смъртта на Д’Амико, ами и информацията, която Носа ни е дал във връзка с убийството на Бърк. „Направи всичко по силите си, за да разровиш издъно тази история“, това бяха думите му. И добави, че не било необходимо да го държа в течение. Знаел, че на нас може да се разчита да свършим работа. Какво става, по дяволите?

— Ти поинтересува ли се откъде идва този внезапен завой? — попита Нора.

— Шегуваш ли се? Как ли пък не! Просто се възползвах на мига от решението му. „Благодаря, господин главен прокурор. Заемаме се.“ И щом затворих телефона, веднага дойдох да ви кажа.

— Сигурна ли си, че е бил той? — попита Джесика с тънка усмивка, за да покаже, че се шегува.

Кармен се засмя.

— Номерът на телефона, гласът му, всичко съвпадаше.

— Боже господи! — възкликна Нора. После погледна към Бени и подметна: — Днес си подозрително мълчалив.

Бени се изхили.

— Просто съм шокиран от начина, по който се въртят понякога колелата на правосъдието. Е, хайде да действаме. Джесика, двамата с теб започваме да търсим откъде Д’Амико е черпил информация. Да накараме ФБР да разръчкат всичките си ДИИ-та, и то докато случаят е още пресен. Включително ВЕ-тата.

Доверителните източници на информация на ФБР, известни на професионален жаргон като ДИИ, бяха кръвоносната система на Бюрото; през годините то бе култивирало десетки такива в средите на Коза Ностра. Това включваше и високопоставени мафиотски босове, тоест лица от висшия ешелон — BE — на организираната престъпност, които им подаваха вътрешна информация.

— Ясно — отвърна Джесика.

Бени се обърна към Нора:

— Ще ни трябват заповеди за всичките електронни устройства на Д’Амико, включително за геолокационните данни. Да видим с кого се е свързвал и къде е бил миналата седмица. После и заповеди за всичките му контакти. Трябва да направим пълен анализ на връзките му.

Нора кимна и Бени продължи:

— Аз ще звънна в полицейското управление, за да проверя докъде са стигнали участъците на Южен Бруклин в разследването. И ще се поровя из моите неща дали не сме пропуснали нещо около стария Дом.

Всички знаеха какво има предвид Бени под „неговите неща“. В продължение на десетилетия той бе наблюдавал сбирки на организираната престъпност и бе заснемал хората на тях. Прекарваше безкрайни часове в чакане пред клубовете им за светски събирания, но твърдеше, че най-добри резултати се постигали с телеобектив на сватби и погребения. „Това са моментите, когато тия задници излизат извън тесните граници на фамилиите си и наистина се вижда кой кой е.“ Бени държеше снимките му да са копирани на фотохартия и ги съхраняваше в черни класьори, всеки маркиран с дата и час на събитието, изписани с бяла коректорна течност; той винаги имаше подръка флакон от нея. Десетки негови колеги го бяха призовавали да ползва електронни носители или поне да отпечатва на принтер етикетите за класьорите си.

— Не — гласеше неизменният отговор. — Така съм си свикнал. Обичам да ги разстилам на бюрото си, когато ги разглеждам. Което няма как да стане на екрана.

Беше приел да му ги сканират, но никога не ги ползваше така. Вместо това заставаше пред някой от стелажите с черни класьори, подредени от пода до тавана покрай стените на кабинета му, и решаваше към кой да посегне, коя сватба, опело или погребение биха представлявали интерес за случая, по който работеше.

— Отивам в библиотеката си — каза той, разгъвайки едрото си тяло от канапето.

Джесика го последва през вратата и пак се запъти към офиса на ФБР от другата страна на улицата.

Известно време Кармен и Нора седяха мълчаливо, докато накрая Кармен попита:

— Доволна ли си?

— Да — отвърна Нора. — Само че имам неприятно усещане за решението на шефа. Това едва ли е случайно, нещо е станало. Той положително знае, че трябва да разговаряме с манхатънската прокуратура по случая, като с това евентуално ще объркаме производството им срещу Убийцата Кайра по средата на делото. Ако толкова се гордее, че е възстановил добрите ни отношения с тях, защо сега се скатава? По дяволите, той би трябвало да направи първата крачка, да ни проправи път. Аз изобщо не съм сигурна, че с налудничавото си обаждане до теб те упълномощава да установиш сама контакт.

Взаимоотношенията между манхатънската прокуратура и федералната прокуратура за Южната съдебна област на щата, намиращи се през две преки една от друга в Долен Манхатън, бяха обтегнати от десетилетия; напрежението между тях бе породено не само от техните припокриващи се юрисдикции, но и от борбата за кадри и преливането им между двете институции. Градски прокурори ставаха федерални и после се връщаха в манхатънската прокуратура на висши длъжности. Един дългогодишен федерален прокурор — Робърт Моргентау — впоследствие бе станал най-дълго заемалият поста главен прокурор на Манхатън в историята. И като такъв бе направил всичко по силите си, за да присвоява дела с висока обществена значимост от бившата си служба, същевременно пречейки им да присвояват неговите. Нещата се усложняваха допълнително от способността на Нюйоркското полицейско управление да насъсква двете прокуратури една срещу друга. Конгресът се бе погрижил практически всяко щатско закононарушение да може да се разглежда и от федерален съд, така че полицаите в крайна сметка решаваха на кого да поверят плодовете от своите разследвания. Постоянните войни между ФБР и нюйоркската полиция само добавяха към хаоса. Всичко това беше рецепта за хронично напрежение.

В интерес на истината, Фреди Симпсън се бе опитал да закърпи нещата. Неговият предшественик на няколко пъти бе вбесявал главния прокурор на Манхатън, повдигайки обвинения по дела, които двете служби си оспорваха. По законите на щата Ню Йорк при наличието на федерален обвинителен акт местните прокуратури не можеха впоследствие да образуват дело за същото закононарушение. Освен това не разполагаха със средства за противодействие, защото обратното правило не важеше — федералните имаха право да изземат дело, което вече се водеше от местен съд. След този период на особено грозно противоборство Симпсън няколко пъти бе канил манхатънския главен прокурор на обяд, обещавайки му нова сра на прозрачност и взаимно доверие.

Като член на висшето ръководство, Кармен Гарсия знаеше всичко това. Но тя трябваше да помисли малко, преди да отговори:

— Права си. Той би трябвало да бъде с нас поне при първоначалните контакти, може би преди това да им се обади, за да подготви почвата. Я да отскочим до горе да се видим с него.

Видяха го още в мига, когато влязоха в секретарската стая: красивия персийски килим 2 на 3 метра във виненочервено и синьо, постлан непосредствено пред бюрото на Джорджин. Нора и Кармен се заковаха пред него, без да го настъпват; на лицата им бе изписано едно и също смаяно изражение. Джорджин се изкиска.

— Вижте се само, все едно не сте виждали килим.

Те се приближиха към бюрото ѝ и Кармен прошепна:

— Какво, по дяволите…

— Не знам — отвърна също шепнешком Джорджин. — Преди около час той го извлече навън, промърмори нещо в смисъл, че не знаел, че е мой, и си влезе в кабинета. Оттогава не съм го виждала.

— Още ли е там? — попита Кармен.

— Така мисля — отвърна Джорджин. — Освен ако не е скочил през прозореца, но тогава щях да чуя сирените.

— Би ли му казала, че искаме да поговорим накратко с него по делото „Д’Амико“? Просто да изясним нещо набързо.

— Разбира се.

Джорджин вдигна слушалката и натисна бутона на интеркома, повтаряйки дума по дума молбата на Кармен за среща. Двете не разбраха нищо от отговора му, но го чуха как говореше с рязък тон на Джорджин, която каза:

— Да, сър, разбрах.

Тя върна слушалката на мястото ѝ. Известно време остана неподвижна, загледана в апарата пред себе си, после вдигна очи към тях и проговори с тон, сякаш я заснемаха похитители, за да искат откуп.

— Не го интересува какво имате да му кажете и смята, че ви е дал необходимите указания. Каза, че разговорът му с господин Дугън е последният, който възнамерява да води по въпроса.

— Какъв разговор с господин Дугън? — намеси се Нора.

— Бени беше тук днес следобед — обясни Джорджин. — Влезе, без да поиска разрешение. Не знам по какъв въпрос. След пет минути си тръгна. Малко след това килимът беше извлечен навън.

Джорджин вдигна рамене широко усмихната.

Нора и Кармен се обърнаха и тръгнаха с бърза крачка към стълбището. На четвъртия етаж свърнаха едновременно към кабинета на Бени, но Нора протегна ръка и прегради пътя на Кармен.

— Чакай. Нека аз да го направя. Ще те държа в течение.

Кармен не отговори, но смени посоката и се отправи към собствения си кабинет.

Щом влезе при Бени, Нора започна разпалено:

— Говорил си със Симпсън за нашето дело? Без нас? Какво ти става, по дяволите? Какво му каза?

Той беше застанал пред един от стелажите си с класьори и се обърна към нея.

— Говорих, да. Съжалявам, но това трябваше да бъде направено и само аз можех да го направя. А за теб е по-добре да не знаеш повече.

— Какво, да не си го заплашвал? И защо, по дяволите, е върнал килима на Джорджин?

— Виж, Нора, обичам те като свое дете, но има някои неща, които трябва да бъдат премълчавани. Много пъти съм ти казвал, че не съм такъв добряк, какъвто изглеждам.

Тя се поспря, опитвайки се да реши дали е прекалено ядосана, за да го репликира.

Не беше.

— Казвала ли съм някога, че си добряк? — отвърна тя и добави: — Каквото и да е било, благодаря ти. Но не обичам, когато се правиш на Супермен.

Нора се извърна и тръгна към кабинета си. Две минути по-късно отново влезе при него, сякаш нищо не се е случило.

— Хей — каза тя, — мисля, че трябва да нагледаме Френчи. Той е при шерифите, откакто даде показания. Като научи, че делото е завършило така, ще превърти. Трябва да му кажем, че за него всичко е приключило, а ние ще спазим уговорката: остава в Програмата за защита на свидетелите толкова, колкото пожелае.

— Съгласен.

Френчи бе научил новината преди часове от един от шерифите, назначени за негова бавачка, но още беше свръхвъзбуден и говореше като картечница:

— Ха-ха, очистили са Носа. Кучият му син. Пари бих дал да го видя. Не мога да си представя някой да го заслужава повече от тоя мръсник. Morceau de merde, както би казала майка ми.

— Френчи — прекъсна го Нора, — искахме да се уверим, че знаеш, както и да ти кажем, че сделката ни остава в сила.

Френчи беше толкова развълнуван от гибелта на Д’Амико, че забрави да попита.

— А, да, да, сделката ни. Това е добре, браво. Значи оставам в Програмата, докато си изтърпя присъдата в щатския затвор, после, ако искам, продължавам и като свободен гражданин.

— Да — каза Нора. — С нова самоличност и всичко. Освен това предложението синът ти да дойде с теб също е в сила.

— Е, там ще видим — отвърна Френчи. — Но оценявам, че си държите на думата.

— Никога не се съмнявай — каза Нора. — Ти свърши добра работа.

Бени кимна в знак на съгласие.

— Но има още нещо. Когато излезеш и си вече в Омаха или някъде си, и се казваш Фред Флинтстоун, няма да посягаш към чуждото. Това влиза в твоите задължения по сделката.

Френчи кимна тържествено.

— Защото, посегнеш ли — продължи Бени, — аз лично ще те издиря и ще тикна безполезния ти задник обратно зад решетките. Ясен ли съм?

Френчи погледна умолително Нора.

— Защо трябва винаги да се държи така? Винаги да е черният облак насред синьото небе? — После се обърна към Бени: — Днес е един щастлив ден, усмихни се, великане! Не се притеснявай, разбрах, разбрах. Омаха няма от какво да се безпокои. Така че няма да ме видиш повече.

Преди да тръгне към вратата, Бени му подаде ръка.

— Разчитаме на това — каза той с най-плътния си глас, после добави: — Но… благодаря ти. Ти се оказа читав човек.

Нора се усмихна на своя свидетел.

— Бъди здрав и се пази, Даниъл.

Когато излязоха от тайната квартира, в която беше настанен Френчи, Нора каза:

— Какво ми става, че се чувствам толкова добре, след като съм разговаряла с един професионален престъпник за убийството на нашия подсъдим?

Той извърна глава и ѝ се усмихна топло, без да забавя крачка.

— Мда, доста е ужасна нашата работа, нали, дете? — После добави: — Но е и готина.

Нора отвърна през смях:

— Най-вече готина. Най-вече.