Сентрал Парк Уест

2

Поумандър Уок бе труднооткриваема и още по-трудно достъпна уличка, което бе причината Матю Паркър, адвокатът на Кайра Бърк, да се срещне с нея там. Папараците, дебнещи Кайра на всяка крачка, бяха скупчени пред портите в двата края на този таен проход между Деветдесет и четвърта и Деветдесет и пета улица в Западен Горен Манхатън. Можеха да си висят там колкото си щат, но не можеха да видят нищо през гъстата стоманена мрежа на портите. Откакто се бе разделила със своя отскоро покоен съпруг, бившия губернатор Тони Бърк, Кайра си живееше безметежно в една от долепените двуетажни къщи в стил Тюдор на това идилично място, по чудо оцеляло под напора на гигантските жилищни сгради от последните стотина години.

Погълната от скромното си поприще на преподавател по право, тя се наслаждаваше на всекидневната разходка нагоре по Уест Енд Авеню и от там по Бродуей до кабинета си в Правния факултет на Колумбийския университет. Обичаше дори съвместните обеди с колеги, макар да ѝ костваше известно усилие да не повдига вежди, когато някой от тях задаваше безкрайно дългите си въпроси, отнасящи се до самия него, а не до статията, която обсъждаха. Хубави времена бяха. Но вече не. Сега тя беше обвинена в убийство. „Убийцата Кайра“ — така я наричаха таблоидите в крещящите си заглавия. Спокойните разходки и академичните размисли бяха останали в миналото. Навсякъде я дебнеха с фотоапарати и камери.

— Тези хора трябва да се занимават с нещо смислено — избухна тя, поглеждайки адвоката си над солидната дървена маса.

Кайра беше изумително красива трийсет и девет годишна жена с високи скули и златиста права коса с прическата на Дженифър Анистън. Още беше твърде млада, за да е изкушена от пластичните операции и ботокса, обхванали като епидемия социалната ѝ среда.

Матю Паркър гледаше измъчено, разтривайки лицето си с длан. Имаше уморен вид, но само посребрената му коса издаваше, че е на шейсет години. Беше висок почти метър и деветдесет и в отлична форма благодарение на велоергометъра и басейна, кожата му се бе запазила гладка, а очите — бистри и фокусирани. Сега те примигваха бавно, докато той си припомняше наум молитвата „Дай ми спокойствие, Господи, да приема нещата, които не мога да променя“, втренчен в Кайра. Беше прекарал голяма част от кариерата си във федералната прокуратура, а последните петнайсет години — в частния сектор като адвокат по наказателни дела. Въпреки всичките глупости, изговорени за Марта Стюарт, която уж разцъфтяла в затвора, жени като Кайра Бърк обикновено не се чувстваха добре там. А и Марта бе прекарала само пет месеца в приличащо повече на курорт „изправително“ заведение с най-лек режим, докато Кайра я чакаше доживотна присъда във федерален затвор. Това трябваше да се избегне на всяка цена или поне на цената, на която Паркър бе приел да я представлява: три милиона долара.

Той се бе запознал с Кайра Бърк едва преди две седмици в Двайсет и четвърти полицейски участък. Призори същия ден нюйоркската полиция бе изпълнила заповедта за нейния арест, като бе претърсила и жилището ѝ на Поумандър Уок. Паркър бе събуден в дома си на Бруклин Хайтс от позвъняването на Конър Маккарти — дългогодишен сътрудник на покойния губернатор Тони Бърк. Изглежда, прокурорът на Манхатън бе решил, че Кайра е отговорна за смъртта на съпруга си, и ѝ бе повдигнал обвинение в убийство. Тя бе преминала с белезници на ръцете от патрулната кола до полицейския участък пред десетки репортери, които по някакъв чудодеен начин се бяха събрали по изгрев-слънце на Стотна улица в Манхатън. Загадките на нюйоркското правоприлагане, помисли си Паркър. Той влезе в Двайсет и четвърти участък, известен в полицейските среди като Две-четири, след като Конър Маккарти, инструктиран от Кайра, го бе уверил, че са налице достатъчно финансови ресурси за обезпечаване на неговата най-енергична защита, която да осигури освобождаването ѝ под гаранция до започване на делото.

Паркър я завари легнала на пейката в арестантската килия на Две-четири. Помогна ѝ да се надигне и ѝ се представи. Оттогава всичко около тях се бе превърнало в медиен цирк — факт, който не изпълваше с възторг съдружниците му в адвокатската кантора на Уолстрийт, свикнали да представляват корпорации, заподозрени във финансови престъпления, но не и съпруги, обвинени в убийство.

В началото не му остана време да се запознае със случая в присъствието на клиентката си, но сега, когато първоначалното ѝ изслушване в съда бе минало, а прокуратурата му бе предала копия от всички налични материали по делото, двамата имаха възможност да се опознаят и тя беше информирана какво да очаква.

Подобно на добър следовател Паркър започна с отворени въпроси, оставяйки клиентката си да реши накъде да поеме.

— Е, добре — каза той. — Разкажете ми историята си.

— Моята история?

— Да, вашата. Разкажете ми я, сякаш се представяте пред група студенти по право или пред съдебни заседатели.

Той погледна към бележника си — похват, с който знаеше, че предразполага клиентите си да говорят свободно. Известно време тя остана загледана в наведената му глава.

— Е, добре, малко ми е странно, но няма проблем. Казвам се Кайра Бърк и съм на трийсет и девет години. Моминското ми име е Подолски. Родена съм в Истън, Пенсилвания, и съм отгледана от баба ми и дядо ми. Не познавам баща ми, а майка ми почина от свръхдоза, когато бях на пет. — Кайра помълча малко и продължи: — Както и да е, баба и дядо ме гледаха, докато завърших общинската гимназия в Истън, после ме приеха в Йейл, където получавах стипендия, но платих обучението си главно със заеми и работа в кампуса. По образование съм юрист, завършила съм Правния факултет на Колумбийския университет, където сега преподавам трудово право и полово равенство. Стартирах програма за момичета в рискови групи в Истън, Ню Хейвън и Южен Бронкс. Обществото им дължи нещо повече от това да завършат гимназия. Необходими са им примери за подражание и наставници, които да им дадат увереност да си изградят кариери и да израснат като лидери. Винаги съм се интересувала от политика и социално управление. Когато бях на трийсет, на едно благотворително събитие се запознах с тогавашния губернатор Тони Бърк — беше по време на първия му мандат — и двамата си допаднахме. Забелязах, че се интересува от същите неща, от които и аз, и тъй като беше отскоро разведен, започнахме да се виждаме. Влюбихме се. Може би съм била наивна… не, всъщност наистина бях, но той ми се струваше лидерът, от когото се нуждаеше тази страна. Лидер, вярващ в силата на свободния пазар, но същевременно дълбоко загрижен, или поне представящ се за такъв, за нещата, от които се вълнувах и аз: здрава обезопасителна мрежа за уязвимите групи, съблюдаване на Конституцията, зачитане на човешките права и правата на жените, прогресивно данъчно облагане, опазване на околната среда. Може да ви прозвучи глупаво, но той излъчваше някакво рицарско достойнство и ми каза, че иска да бъда негов партньор в мисията му. Да бъда неговата Гуиневир, а той моят Артур, нещо такова. Казах на приятелките си, че ми напомня на младия Кенеди, но без проблема с ципа на панталона. Господи, колко съм се заблуждавала!

Тя си пое дъх и продължи:

— Твърдеше, че е феминист и застъпник за правата на жените, но впоследствие открих, че е един лъжлив безогледен хищник, стремящ се да преспи с всяка, която му паднеше подръка, с нейно съгласие или против волята ѝ. Абсолютен измамник. Честно казано, с облекчение се махнах от него, за да водя свой собствен живот тук — тя посочи с ръка кухнята около себе си, — в тази малка къща. Но внезапно умря и… край с новия ми живот. Едва ли не ме накара да съжалявам, че е мъртъв. Но не съвсем. Е, как звучи това като история?

Паркър спря да пише и вдигна глава.

— Перфектно. Точно каквото ми трябваше. Ще имам още въпроси, но сега нека да поговорим за делото.

И той ѝ разказа накратко за проучванията, които е направила тяхната консултантка по подбора на съдебно жури. Било грозна картина. Всички сякаш вече имали съставено мнение, че тя е виновна. Кайра изпусна въздух през сбърчените си устни.

— Значи все още не се е намерил потенциален съдебен заседател, който да смята, че не съм убила Тони? Всички ли вярват на глупостите, които четат в таблоидите?

— Вижте, ще се намерят заседатели — отвърна той. — В Манхатън има много хора, които не четат вестници и нямат представа какво се случва по света. Което, като гражданин, аз лично не смятам за голямо предимство, между другото. Но не се безпокоя дали ще намерим дванайсет души, които да кажат, че могат да бъдат безпристрастни и справедливи. Повече се безпокоя от доказателствата, които ще бъдат представени, и как ще реагираме на тях.

Кайра се наведе напред от старинния дървен стол, на който седеше.

— Разкажете ми.

— Ами, първо, открили са портиера. Той ви познава от години и твърди, че ви е видял да влизате и излизате от сградата по времето, когато Тони е бил убит. Записите от камерите потвърждават думите му. Нещата, които сте носили, са открити в дома ви: шалът, очилата, елегантното манто…

— Това са глупости. Всеки може да си купи шал „Ермес“.

— Да, разбира се. Остава обаче фактът, че вашата двойница, която изглежда досущ като вас, е задала верния код в асансьора, за да се качи до пентхауса.

— Много хора знаят този код. Всички служители на Тони, а и жените, които е чукал, вероятно го знаят.

— Вижте, не твърдя, че нямаме аргументи. Просто ви излагам с какво разполагат те. Няма следи от борба, значи е бил някой, когото съпругът ви е познавал. А и телефонът ви е бил изключен във времевия отрязък около смъртта му. Включил се е час след това.

— Това е някакво… — започна Кайра.

— Имат солидни доказателства относно вероятността вие да сте го убили: показанията на портиера, записите от камерите и всичко останало. Ще ни е доста трудно да ги оборим, като твърдим, че през цялото време сте били тук сама и сте чели книга. Но аз се отклоних.

— Обаче няма запис, на който тръгвам от тук, нали?

— Така е в известен смисъл — каза той. — Само някакви размазани записи на много хора, които влизат и излизат в тъмното през портите на тази странна затворена уличка. Не е ясно кои са, така че нашето алиби е доста неубедително. — Той въздъхна и продължи: — А що се отнася до мотива, там доказателства колкото щеш. Изглежда, че твърде злостно сте хулили покойника пред колегите си в Колумбийския преди преждевременната му смърт. Някои от тях са призовани за свидетели, за да разкажат с каква ненавист сте го описвали като женкар, грубиян, лъжец и негодник.

— Всичко това е вярно — отвърна Кайра, — както че съм го казала, така и че той наистина си беше женкар, грубиян, лъжец и… боклук. Но не съм го убила аз, а ако го бях направила, в никакъв случай нямаше да се оставя да ме хванат.

Паркър направи гримаса и се облегна назад, затъкна палци под тирантите си и ги изпъна напред, като плъзгаше ръцете си нагоре-надолу.

— Несъмнено, несъмнено, но… това не е доказателство в наша полза, нали?

— Не е — съгласи се тя.

— Те ще призоват адвокатите му да разкажат пред заседателите за бракоразводното ви дело и че при задействане на предбрачното споразумение е нямало да получите нищо. Освен ако той не умре преди развода. Тогава получавате всичко. — Паркър пусна тирантите си, които го шляпнаха по корема, и добави: — Е, това е положението.

Ехидността му започваше да я дразни.

— Забавно ли ви е? — попита рязко тя, като също се облегна назад.

Той я погледна обидено.

— Категорично не. — Насочи показалец към нея и каза: — Смятам, че моята клиентка наистина е невинна, което ми се случва рядко, и това ме плаши до смърт. Предпочитам да представлявам хора, които са виновни. Чувствам се по-малко напрегнат. Така че, не, не ми е забавно. — Той се наведе напред и подпря лакти на масата. — Но държа да видите ясно срещу какво сме изправени. Ненавиждали сте този човек, щели сте да загубите много пари, ако се разведете с него, а портиерът и камерите казват, че сте били там по едно и също време с убиеца.

Тя не се поколеба:

— Аз все още предлагам нашата теза да бъде, че е самоубийство.

Паркър се усмихна кисело.

— Това вече го обсъждахме, но вижте, животът си е ваш и аз ще постъпя така, както ми наредите, в разумни граници. Но посетителката и поръчаната вечеря затрудняват неимоверно задачата ми. Ако наистина е било самоубийство, какво сте правили вие там? А ако не сте били вие, откъде се е взела тази ваша двойница? Пък и вечерята. Няма човек на света, който ще поръча любимия си стек и ще се самоубие, преди той да е пристигнал. Освен това криминалистичната експертиза не съответства на тезата за самоубийство. Открили са дупчица в ризата му и влакна от нея по иглата.

— Е, и? — попита объркано Кайра.

— Излиза, че се е инжектирал през ръкава си и чак след това го е запретнал, когато е умирал. Не съм доктор, но ми изглежда малко вероятно.

Кайра изучаваше жилките на дървената маса.

— А и онази бележка. Изключено е този гадняр да е изпитвал вина за каквото и да било.

Тя издиша шумно.

— Мда, някой го е очистил. Което е било в услуга на обществото, само че не съм била аз.

— Мда — повтори Паркър, сякаш я имитираше. — Нещата опират до показанията ви, които трябва да посеят основателно съмнение у журито. Нямаме кой знае за какво да се хванем, за да оборим доказателствата на прокуратурата. Значи трябва да убедите заседателите или поне един от тях, че не сте го извършили вие. Като за начало не бива да показвате, че се радвате на смъртта му. Никакви приказки за „услуга на обществото“, ясно ли е? Трябва да се научите на дисциплина.

Кайра потръпна и кимна.

— Ами, господин адвокат, нека пуснем съобщение до медиите колко съм опечалена, че съпругът ми е убит, и че някой от многобройните му врагове се опитва да се измъкне, натапяйки мен, бедната невинна съпруга. Да направим всичко необходимо, за да променим наратива.

— Добре — каза уморено Паркър и отвори нова страница в бележника си. — И така, вие кого подозирате?

— Първата му жена, Мериън, го ненавижда… пардон, ненавиждаше го. Тя съсипа живота си в името на кариерата му, роди му дете, а мръсникът я прецака дори повече, отколкото мен. Лъжите, униженията. Трийсет години се е примирявала, защото… и аз не знам защо, вероятно заради сина си, когото смята за богопомазан. И след всичко, което е изтърпяла, той я зарязва, а хората му я очернят пред медиите: лабилна, душевноболна, бреме, което той не е могъл повече да носи, докато служи на избирателите си. Долна история.

— И защо би го убила чак сега, след толкова време?

— Заради златното детенце, предполагам. Тя смята, че Едуард трябва да стане президент. Той бил образцов съвременен консерватор: женен за гимназиалната си любов, двамата имат няколко деца, прероден християнин, обявяващ се против абортите и за затягане на граничния контрол. Винаги с новата униформа на отбора — червена грейка, която казва: „Аз може да съм милионер от спекулации с рискови капитали, но ще се боря за вас и останалите бедняци“. Нощем не можела да заспи, представяла си своята стая в Белия дом, онази, в която Барак Обама пусна да живее майката на Мишел. Разбира се, Тони нямаше намерение да позволи това да се случи, толкова беше луд, че не допускаше синът му да постигне нещо повече от него. Не бих я винила, ако наистина тя го е убила.

— Е, добре. Може би е Мериън. Кой друг?

— Едуард би имал същия мотив, предполагам. Аз бих започнала от него, ако не беше мафията. Не съм в течение точно кой и какво, но Тони буквално вонеше на мръсотия от подземния свят. Никога не съм знаела подробности, но до мен стигаха слухове, че дълго време е вършел услуги на някои много лоши хора. Обществени поръчки, нагласени търгове, проблеми с профсъюзите, разрешителни за строеж. Той наричаше това „в служба на избирателя“, но тези хора не бяха редови избиратели. Те го държаха с нещо, така и не разбрах с какво. Кой знае по какъв начин ги е прецакал навремето, но откакто вече не беше на власт, а и нямаше шансове да се завърне, понеже светът научи какъв развратник и мръсник е, те едва ли са понасяли лесно мисълта, че са прецакани.

— Ясно. Кой друг?

— Ами всяко от момичетата, попаднали в ръцете му, или техни близки. Вижте, този човек беше като Харви Уайнстийн. Кой знае на колко момичета — е, да кажем, жени, но той харесваше съвсем млади — е причинил болка и после ги е захвърлил. Нищо чудно, че някои от тях биха желали да си плати за това.

— Разбрах. И така, какво от всичко това искате да разкрием пред медиите?

Кайра помисли няколко секунди, после започна да диктува:

— Ето какво, според мен трябва да започнете да спускате до медиите, без посочване на източник, разбира се…

Паркър въздъхна и отвори на следващия празен лист. Не могат ли моите клиенти поне веднъж просто да си затворят устата и да вършат каквото им кажа? Защо изобщо се занимавам с тази клюкарска история?

— … Кайра Бърк е невинна жертва на медиен тормоз и на прокурори с политически амбиции. Отгледана от баба си и дядо си, дълбоко вярващи хора, тя се е издържала сама по време на следването си и се е посветила на служба на обществото чрез правото. Но нейният живот е съсипан от един много по-възрастен развратник и интригант, сексуален хищник, който се е опитал да я унищожи, както много други жени преди нея. За щастие, тя успява да се отскубне от него и да се фокусира върху преподаването на надарени млади хора само за да бъде обвинена — в един жесток обрат на съдбата — в убийството на мъжа, от когото вече успешно се е спасила. Сега, неоснователно обявена за виновна от таблоидите, тя отново е жертва. Производството срещу нея е извращение на правосъдието.

Писалката на Паркър дращеше бясно по листа.

— Току-що ли измислихте всичко това?

Кайра се засмя.

— Имам много свободно време.