Сентрал Парк Уест

4

Още със започването на разпита Нора усети, че нещо не е наред. Вярно, че зала 318 беше стряскащо място за всеки, влязъл за пръв път в нея. Описанието ѝ можеше да се даде като задача на държавен изпит по архитектура: високи десет метра стени, облицовани с дъбова ламперия, с резбовани арки и йонийски колони, поддържащи огромен кремав таван, разделен на еднакви правоъгълници и ярко осветен от скрити лампи. От него висяха четири огромни полилея във формата на фруктиери с цвят слонова кост и бронзови рамки, сякаш готови да се стоварят върху главата на всеки, дръзнал да покаже неуважение към боговете на правосъдието. А ако гледката нагоре не успееше да докара посетителя до нервен срив, достатъчно бе да отмести поглед встрани, към долната част на стените. Архитектът бе избрал да огради цялата зала с триметров мраморен цокъл в сиво и черно, сякаш за да спира опитващите се да пробият тунел за бягство. Освен с размерите си залата внушаваше страхопочитание и с институционалната си символика — свидетелите се чувстваха така, сякаш дават показания от коженото кресло на председателя на Камарата на представителите по време на обща сесия на Конгреса. Но не само архитектурата смразяваше Френчи.

— Бихте ли казали за протокола трите си имена? — започна Нора.

Френчи отговори раздразнено:

— Даниъл Албърт Джоузеф.

За разлика от репетициите, които бяха правили, изглеждаше напрегнат и не добави обичайната си шега: „Да, знам, че звучи като три собствени имена, но на майка ми и трите ѝ харесваха“.

— Имате ли прякор?

— Да — отвърна лаконично той.

Нора присви очи; изражението ѝ молеше Френчи да се съвземе от парализата си.

— И какъв е той?

— Френчи.

— Защо ви наричат така?

— Детински истории.

Нещо не беше наред. Макар да мразеше да го разпитват, Френчи обикновено беше разговорлив и обичаше да се изтъква. А сега се бе затворил в себе си и отговаряше с една-две думи вместо с цели изречения.

Следващият час беше истинска мъка и Нора беше на ръба да задава забранени насочващи въпроси, опитвайки се да го накара да разправи историята на живота си, изпълнен с престъпления, да опише как се е запознал с Носа, как е извършвал кражби по негова поръчка. Когато дойде време за почивка, съдия Едгар Уитни се усмихна любезно на свидетеля престъпник и съдебните заседатели.

— Господин Джоузеф, шерифите ще ви придружат до задната стая. Дами и господа, обявявам десет минути прекъсване.

Нора и Бени тръгнаха с небрежна стъпка към страничната врата. Когато тя се затвори зад тях, Нора въздъхна шумно. Внимаваше да не каже нещо, докато минаваха покрай стаята на журито и стигнаха до стаята за свидетели. Когато и нейната масивна врата се затвори зад гърба им, Нора се нахвърли върху свидетеля си:

— Френчи, какво, по дяволите, ти става, човече? Направо ме уби!

Той не вдигна глава да я погледне.

— Вие ли го казвате? Аз съм този, когото се готвят да убият.

— Какво се е случило? — попита Бени.

Френчи им обясни, че още с влизането си в съдебната зала срещнал погледа на Д’Амико, който му казал беззвучно: „Мъртъв си“.

Лицето на Нора почервеня.

— Кучият му син! Трябва да съобщя на съдията.

Силите на Френчи се възвърнаха за миг.

— Не, не го прави. Така или иначе ще се случи. Ние… аз просто искам всичко това да свърши.

— Виж — отвърна Нора, — знам, че не ти е приятно, знам, че не искаш да го правим, но сме длъжни да защитим системата. Не можем да оставим нещата така. Подсъдимите нямат право да заплашват свидетели по време на дело, и то във федерален съд, по дяволите! Трябва да доведем това до вниманието на съдията.

Френчи не отговори.

Нора се върна в залата, разтреперана от възмущение, като остави Бени при свидетеля. Каза на съдебния секретар, че иска да повдигне един въпрос пред съдията, преди заседанието да продължи. Съдия Уитни дойде, леко раздразнен, че му губят времето.

— Какво има, госпожо Карлтън?

Едва сдържаща гнева си, Нора го уведоми за заплахата. Не я видяла с очите си, но свидетелят ѝ споделил за нея, а самата тя забелязала драстичната промяна в държането му още откакто седнал на свидетелския стол. Френчи се беше превърнал в друг човек, наплашен до смърт. Тя помоли съдията незабавно да промени мярката за неотклонение на Д’Амико.

Съдия Уитни изглеждаше объркан. Мускулите по мъжественото му лице с бронзов загар се свиваха и разпускаха, изпъвайки ритмично кожата по очертанията на челюстта. Той идваше от света на големите правни кантори, разкошните резиденции в Кънектикът и партньорите за голф, които любезно се преструваха, че не могат да уцелят дупката от един метър. Трите му години като федерален съдия не го бяха предразположили да се чувства по-комфортно сред престъпните типове. Без да каже дума, той погледна към масата на защитата и повдигна вежди.

В обществените представи Салваторе Бътлър, адвокатът на Носа, беше по-тясно свързан с мафията и от самия си клиент. Той скочи от мястото си с отработено възмущение. Плешивото му теме беше зачервено от гняв.

— Господин съдия, нищо подобно не съм забелязал и съм убеден, че и вие не сте. След като моят клиент е обвинен, че е крупна фигура в организираната престъпност, нима можете да допуснете да е толкова глупав, че да заплаши федерален свидетел пред очите на федерален съдия?! И на журито. Е, какъв е той тогава? Кръгъл идиот или мозък на престъпна организация? При това обвинението идва от устата на един изпечен престъпник. Предлагам, с цялото ми уважение, да продължим заседанието. Няма никаква причина да поставяте клиента ми под стража.

С тези думи той се отпусна тежко на стола си.

— Чудесно — каза съдията. — Продължаваме нататък. Госпожо Карлтън, аз не съм забелязал каквото и да било дисциплинарно нарушение и нямам основание да преценя, че е налице промяна в поведението на вашия свидетел. — Но какъвто си беше джентълмен, той добави след кратка пауза: — Разбира се, приемам твърдението ви, че свидетелят наистина ви е казал това, което предадохте на съда и защитата.

Докато чакаше в стаята за свидетели, Френчи преминаваше през широк спектър от настроения, а на зачервеното му чело пулсираше изпъкнала вена.

— Вижте — каза той на Бени, — те знаят за сина ми. Ако посегнат на Албърт, аз самият ще изляза от затвора след две-три години и ще трябва на свой ред да направя нещо. Те ще си платят.

Бени го призова да не мисли за тези неща сега.

— Просто свърши онова, за което си дошъл. Бъди професионалист. Ние ще се оправим с останалото.

Когато отново зае свидетелското място, Френчи бе успял да постигне вътрешно равновесие. Вената на челото му беше изчезнала и той отговаряше гладко и без запъване на следващите въпроси от прекия разпит на Нора. Описа в подробности обира в галерия „Валнаги“, платната на стари майстори в пластмасовата тръба, доставката на крадени произведения на изкуството за милиони долари на Д’Амико. Беше се върнал в играта.

При кръстосания разпит той почти достигна тънката граница между дързост и неблагоприличие, но не я прекрачи. Дори съдия Уитни видимо се забавляваше, наблюдавайки шоуто; мускулите на челюстта му бяха станали невидими.

Адвокатът на Д’Амико се опита да препъне Френчи, припомняйки му как е отказал да се предаде на властите, за да изтърпи присъдата си за предишно престъпление. С лепнещ от сарказъм глас Бътлър попита:

— Въпреки всичко, което чухме днес за вашето уважение към работата на съда с неговите правила и процедури, не толкова отдавна от вас се е очаквало да изпълните съдебна заповед и да се явите на мястото за лишаване от свобода, а вие не сте го направили, така ли е?

— Точно така, но имах причини да не го направя — отвърна Френчи.

— Не се съмнявам. Но се е наложило да ви арестуват, за да ви закарат там, нали? Буквално да ви завлекат до затвора.

— Точно. Това е начинът, по който исках да отида.

— Ритайки и крещейки?

— Не съм кой знае колко силен в ритането и крещенето, но…

— Не ви е било приятно?

— На вас щеше ли да ви е приятно да влезете в затвора? — попита Френчи.

— На мен и сега не ми е приятно — отвърна Бътлър във внезапна размяна на ролите.

— Ами хубаво — каза Френчи. — Значи ставаме двама.

Бени не изпускаше от поглед съдебните заседатели. Той бе наблюдавал десетки свидетели на обвинението. Наведе се към Нора и прошепна в ухото ѝ:

— Френчи е жесток! Харесаха го, вярват му.

Доминик д’Амико също се бе явявал на достатъчно дела със заседатели. Имаше пронизващи зелени очи и спокойно можеше да бъде наречен „Очите“, ако между тях нямаше един грамаден нос с класическата „римска“ закривеност и твърде широк мост. Сега тези очи виждаха същото, което и Бени Дугън. И така, Носа реши да напише една бележка. Докато назначеният му от мафията адвокат беше далече от него, застанал на катедрата в другия край на съдебната зала, той надраска нещо върху листче хартия и го сгъна многократно, докато то се превърна в правоъгълниче с размерите на пощенска марка. През следващата почивка, след като Френчи бе приключил с показанията си, Носа се изправи с ръце в джобовете на панталона си от тъмносин вълнен плат с дискретно райе, като от време на време вадеше дясната си ръка, за да махне някому за поздрав — вечно общителният самоуверен гангстер. Приближи се до масата на обвинението и с висок глас се обърна към Бени.

— Дугън, достоен противник — каза той, протягайки ръка.

Бени, който не се стряскаше лесно от мафиотите, особено от такъв, когото бе следил цели двайсет години, сграбчи ръката му в огромната си лапа.

— Върша си работата, Дом, просто си върша работата. Нищо лично.

Бени никога не го наричаше Носа. Знаеше, че Д’Амико е приел прякора си като нещо неизбежно, все пак този нос беше най-забележимата черта на лицето му, но знаеше също, че той се дразни, когато го наричат така — би предпочел да му викат Касапина или нещо по-отявлено мафиотско. Ето защо точно както никога не би се явил с призовка в дома на някой мафиотски бос, за да го постави в неудобно положение пред семейството му, Бени не ползваше прякори, които биха прозвучали оскърбително. Когато ръцете им се разделиха след ръкостискането, той усети в дланта си нагънатата бележка, която невъзмутимо пъхна в джоба си. Прочете я, когато остана сам в стаята за съвещания до съдебната зала.